В дните преди България да сведе глава пред паметта на Апостола на свободата Васил Левски, публикуваме текст, свързан с казанлъчанин, който, по думите му, пази документи, принадлежали на Дякона.

По време на последните Краеведски четения в града на розите един родолюбив казанлъчанин дари на ИМ „Искра“, оригинални, по думите му, документи на полк. Мартин Мартинов – български офицер, родом от Казанлък, командир на 23-и пехотен Шипченски полк от 12 септември 1944-та, непосредствено преди заминаването за фронта. Това е инж. Христо Христов, чието семейство пази богат и изключително интересен архив. Инж. Христов е син на Тодор Христов, дългогодишен заместник главен редактор на вестник „Искра“ в периода до 1989 г. Христов-баща е завършил Казанлъшкото Педагогическо училище, бил е сътрудник на регионални и национални медии, единствен в града за онова време е носител на „Златно перо“.

Синът Христо Христов е работил в Института по металознание в София и в казанлъшки машиностроителни предприятия. Днес е пенсионер. Като инженер от НИТИ, той помни уникална командировка до Запорожката АЕЦ на р. Днепър, но историческите изследователски занимания са му особено интересни. Много от тях са документирани в публикации в пресата. Непознат снимков материал за Казанлък, наследен от баща му, влиза в новия албум „НашиятЪ КазанлъкЪ“, издаден през 2023 г. от Музея на фотографията, за който Христов-син прави дарение от фотоси. Най-ценното, което семейството пази, са лични вещи, за които инж. Христов твърди, че принадлежат на Апостола на българската свобода Васил Левски. Фамилията предава от поколение на поколение и спомена за родствената връзка с поета Христо Ботев и репресираната след 1944 г. талантлива българска писателка Яна Язова.

На снимката: Инж. Христо Христов връчва оригинални документи на полк. Мартин Мартинов на директора на ИМ „Искра“ д-р Момчил Маринов по време на Краеведските четения през октомври 2023 г.


Подпис на журналиста искрист Тодор Христов на гърба на последния лист на предадените на музей „Искра“ документи на полк. Мартин Мартинов плюс няколко реда негови бележки, гарантират автентичността на мемоарите, разказва синът му. В архивните страници се откриват всякакви сведения за движението на казанлъшките бойци от родния град до земите на Унгария в последната фаза на Втората световна война. Преминаването на Дунава на 17.09.1944 г. при Илок - Бачка Паланка; точният маршрут към Унгария в дати, село по село и рубеж по рубеж; разквартируването на войската; атаките и победните маршове – всичко това е по страниците на полковника, предадени на музея в Казанлък от инж. Христов. В тях има и сведения за състоянието на бойците и обоза, за премръзнали войници и умиращи коне, за походи от по 30-50 км дневно в студената зима на 1945-а, както и за лични неудачи до най-малки подробности, като дупките в ботушите, въшките и болките по цялото тяло. Сред любопитните лични спомени са и разкази за „лечение“ с греяно вино, купено срещу два пакета цигари и дори бележка за малък подарък към полковника от командващия съветските войски на Южния Трети и Четвърти украински фронт маршал Толбухин, който по двама свои офицери праща за полк. Мартинов по повод Новата година 1945-а, бутилка коняк и шоколадови бонбони. След войната става командир на дивизия в Бургас и Шумен, а след пенсионирането си работи в Казанлък, като учител по военно обучение. Живее тук до смъртта си.

Левски – Ботев – Яна Язова

Инж. Христо Христов не от сега търси в историята сведения за родния край и за своята фамилия с корени в близкото между Казанлък и Калофер село Александрово. Диренето му започва през 2003 г. покрай податки от друг местен краевед, Димитър Делийски. Той му подсказва връзка с Ботевия род. Инж. Христов я открива през майката на поета Иванка Стайкова Дрянкова, за която има данни, че произхожда от голямото средногорско село Аджар, днес Свежен. Според казанлъшкия краевед, прадядото на Христови, Стойко Христов Бешикташа също е от Аджар, имал дюкян в Измир. Там го намира Освобождението и после бяга към Калофер, където има земи и върти търговия. Има 14 деца от два брака, една от 6-те дъщери от първата му жена Рада Бешикташлиева е майка на репресираната след 1944 г. писателка Люба Тодорова Ганчева, известна като Яна Язова. В бележития си роман „Левски“, тя споменава дядо си, разказва днес инж. Христов, който като малък от баба си чувал за роднинството им с великия българин и тайнствената писателка. Пак в Александрово, при леля Райна, сестрата на баба му, той казва, че е виждал две оригинални снимки на Левски. На едната Апостолът е заедно с другари от Втората българска легия от 1867-68 г. в Сърбия, на другата – е в бяла униформа, с подпряна сабя пред нозете си.

Инж. Христов вярва, че всички стихотворения на Ботев са инспирирани от личности в семейството на автора. Родови връзки с Ботевия род, казанлъчанинът смята, че намира в стихотворението „Странник“. Възможни дири във видната фамилия краеведът допуска и по линия на Христо Дрянковски. По спомени на Христо Македонски, той е убит с четата на Хаджи Димитър и името му е в списъка на крънския свещеник, опял мъртвите четници след битката. Според търсенията на инж. Христов, Дрянковски е негов прапрадядо.
Баба ми Мария Стоева, майка на баща ми, е едно от 7-те момичета от втория брак на Бешикташа, разказва инж. Христов. Единственото му момче турците съсичат като бебе. От баба си Мария краеведът знае, че след Освобождението, в къщата им – пред Захари Стоянов, баща ѝ разказал за връзките си с Левски и Ботев, които биографът записал. Фамилията обаче е огорчена от израза за дядо им в „Записките“: “някой си Стойко Бешикташът, с чието тескере Левски се прехвърлил в Румъния“.

Паласката на Левски е в Казанлък

Паласката на Левски. По думите на инж. Христов тя се съхранява в семейството му

20-годишните стъпки на краеведа из библиотеките и архивите му подсказват за родствени връзки между Ботев и Левски. Такива инж. Христов е категоричен, че има и през неговия род. Най-сигурното доказателство за подобно твърдение, той намира в стара паласка, с която разполага фамилията и за която се твърди, че е била на самия Апостол на Свободата. За богато гравираната паласка е писано много, познават я дори професорите историци. Тя е една от трите вещи, заедно с Четвероевангелието и терзийските ножици с щемпел от 1857 г., които фамилията пази като ценни реликви. Смята се, че те са попаднали у тях вероятно през баба Мария и покрай прадядото Ст. Хр. Бешикташа от Калофер, сподвижникът на Левски. Когато той умира през 1931 г., наследниците си поделят снимки и предмети. За баба Мария/Мина остават вещите, пазени сега от внука Христо. Той притежава и разполовена монета от Рагуза. Другата ѝ част, за инж. Христов, вероятно се губи някъде по стъпките на революционерите преди повече от век. Защото се разказва, че Левски обичал да ползва като парола разполовени листчета, предмети, счупени клечки.

Предците на казанлъчанина - Юрдана и Стойко Хр. Бешикташът, който бил сътрудник на Левски

Инж. Христо Христов твърди, че е правил опити да дари на музея на Левски в Карлово и на софийския Военноисторически музей ценните предмети, които той пази. Но не срещнал подобаващ интерес от тези институции. Докато стане ясно дали вещите ще станат част от някоя музейна сбирка, казанлъшкият краевед продължава да разравя домашните архиви. В тях има броеве от възрожденски вестници, от местното издание „Стъргало“ с дата 1929 г., вестник „Зорница“ от 1865 г., архивни броеве на първия демократичен вестник в града на розите след 1989-та – в. „Казанлък“, в който пише неговият брат Емил Христов, един от основателите на местната „Екогласност“...

Историята инж. Христов вижда навсякъде и във всичко в ежедневието. Дори и в новия дом на дъщеря си Катерина в София, която отскоро живее в кооперацията, някога населявана и от българския премиер с трагичен край Стефан Стамболов.

„Богато ни е родословното дърво“, заключава страстният краевед, търсач и пазител на родовата памет. Който очевидно, няма да спре да ни изненадва с търсенията си по тези многобройни разклонения – от корените до последното листо.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"