Бонбони "Варна"

Още от входа те пронизват дълбоките му, красиви тъмни очи.
Като маслини.
И рошавата му симпатична глава. Доскоро се навдигаше, за да стигне кантара, вече е уверен в себе си.
Не говори много, само колкото е нужно. И се усмихва. Премерено, с чар и лека свенливост. Именно тя го разконспирира.
Защото кара човекът с очи „да види“ какво има в очите, отвъд тази свенливост. Гарнирана с невинна усмивка и лъчезарен, звънлив български. Почти без акцент.
Юсеф.
Мохамед Сака.

На почти 11. Момчето от Сирия, Алепо, което всяка събота, понякога и неделя помага на родителите си в немалък магазин за дрехи second hand.
В Казанлък.

Говори български, също като родния арабски, с тази разлика, че на български чете и пише, а на арабски не. Макар и майчин, не успял да научи четмо и писмо в Сирия, така и не дошло времето да тръгне на училище в разрушения вече роден град Алепо.
Юсеф е едно от децата от голямата фамилия на братята Сака, дошли в Казанлък преди 5 години. Малчуганът е и първи преводач в семейството, тук се научил да чете и пише, тръгвайки на българско училище. Семейството му и това на чичо му Халеб са от първата огромна група сирийци, бягащи от започналата там война.
Братята Мохамед и Халед Сака са част от останалата малобройна група въобще на бежанци в района, пристигали тук на няколко по – големи групи през последните 5 години.
Сирийците, ненавършили още 50- сет, са сред първите, които идват в Казанлък след началото на войната в Сирия през 2011 година.
Когато тя започва, братята са сред заможните граждани на Алепо- притежават триетажна фабрика за шоколадови бонбони с име „Варна“, няколко апартамента, коли, къща.
Имали и десетки работници, попилени в годините в талазите бежански вълни из различни краища на Европа. Някои нямали този късмет. Останали в Алепо. Без следи.

Когато кръщават бонбоните си на името на българската морска столица, нямат и идея, че един ден България ще стане нов дом за семействата им. И ще я пожелаят за нова родина.
Кръстили бонбоните заради емоционална история, свързана с Варна на техен приятел и красивите разкази за града и морето. Заобичали я, въпреки близо 2-те хиляди километра разстояние между Варна и Алепо. Така знаехме за Варна, без да смея виждали, обичахме я, бяхме влюбени в този град, много преди да сме го видели, на мъчен български и с помощта на преводача Юсеф, споделя чичото Халеб. Той е нещо като старшият в рода.

Бонбоните „Варна“ имали пазар в Сирия, харесвали се, а „Варна“ станала и посока за спасението, когато започнали в Алепо да падат бомбите. Било още в началото на войната, когато няколко такива превърнали в пепел и руини триетажната фабрика за шоколадови бонбони на братята Сака.
За фамилията станало невъзможно да остане там. Разпродали апартаменти, коли и ... тръгнали. Не за Варна, а за Казанлък,където можели да продължат живота си.. С малко помощ от приятел.
Дошли, видели, харесало им, останали. Искат да останат.
„Тук е спокойно, хубаво, времето е същото като при нас, хората са ведри, спокойни, отворени, не се притесняват,“ споделят братята Сака, след петгодишното си казанлъшко заселване.
За това време фамилията е направила много: макар част от рода да живее все още под наем, имат апартамент за дъщерята, наели 8 магазина за дрехи в страната, като 4 от тях са в Казанлък. Работят. Справят се.
Децата им учат и имат планове за тях, жените помагат за магазините и се грижат основно за малките деца и домакинството.

Десетгодишният Юсеф има заети съботи. Те са в магазина за дрехи, където помага. Смята като електронно устройство, не само защото математиката е училищната му страст. Поделена понякога не по-равно с футбола. На който иска да се посвети. Като всяко хлапе, с порив за свобода и игра. И мечти по свят, който не познава.
Юсеф обича да ходи на училище, защото има много приятели. Пламен и Патрик са част от тях, за момичетата, като възпитан мъж предпочита само да се усмихва.
За звънливия му и лъчезарен български заслугата била на класната Симона Тотева от СОУ „Екзарх Антим Първи“ в града, почти издекламира момчето с дълбоките черни очи.
Благодарение на нея и на приятелите, Юсеф знае вече много за България. И за Варна, където е бил това лято за първи път. Там семейството видяло на живо „кръстницата“ на фамилните шоколадови бонбони.
Че вече е станал добър човек,издава тихата,ненатрапчива грижа на Юсеф по няколкото бездомни малки котета, приютени на топло в склада на фамилията. Основната грижа по тях е именно на малчугана. Знае ги поименно.
Юсеф предпочита да не отговаря на въпроса дали иска един ден да се върне в Сирия, в Алепо, където няма и помен от фабриката им, но пък стои къщата на леля му- сестрата на баща му и чичо му, останала там по силата на законите на войната: мъжът й бил в армията и нямал право да напуска страната. Мобилизиран е, допълва чичото.

Там сега е страшно, не може да се ходи, колят, убиват, казва Халеб, за който родината е мираж. Сега. Не само заради войната и нейните жестокости, а и зради купищата изисквания, пари за визи и други неразбории, за да се върнеш в родината. И да те поемат за фронта още от летището.
Всичко се обърка с тази война, животът на милиони хора се обърка завинаги, стотици хиляди загубиха живота си, споделя Халеб.

Братята Сака не са виждали сестра си 5 години. Не знаят кога ще се видят. Когато говорят за нея и времето в Алепо гледат, да не те гледат. Големи мъже, които не могат да скрият болката от очите си и които се притесняват тя да не изличи.
И гневът. И яростта, че толкова много жестокост е загънала света.
Не разбират защо.

Тук в България предпочитат да градят планове. За децата си. И нов живот. Като планът за Мостафа- големият 19 годишен син на Халеб. Възпитаник на най- голямото казанлъшко училище и бъдещ лекар. Мостафа се надява догодина да стане студент по медицина у нас, с български паспорт. Затова и сега ходи усилено на уроци- по биология и химия.
Надява се да успее и дотогава да се решат въпросите около хуманитарния му статут. На него и на фамилията. Изтичал срокът за това.
С този статут младежът не може да кандидатства в български ВУЗ, а и таксите са в пъти по-високи, непосилни за него и семейството му.
„Аз завърших тук. Тук ми харесва, научих езика, имам приятели, отворих си магазин, искам да живея и да работя тук, защо да нямам български паспорт“, с нетърпящ възражение тон пита младежът. За когото Сирия сега е голяма болка и ежедневни кадри от новините.
Има ясни спомени за последния си ден там. Бил на 12-сет.

Мъжете от фамилия Сака отказват обща снимка. Въобще снимка.Разбираемо.
И не спират да разтоварват чували с дрехи. Не изпускат нищо от очи. И се опитват да вникват във всяка дума, която малкият Юсеф им преведе.
Чакат Рождеството ни, защото тогава всички са щастливи. И защото обичат празниците. Техните и нашите. Научили са се да ги споделят с местните. Едни хора сме, все на Един, казва големият брат, мюсюлманинът от Алепо Халеб.

Докато върви приказката, пухкавата котешка седянка се е увеличила с още един мъркащ пришълец. Измръзнал и гладен. Наричаме го Найден. Който ще споделя живот на топло в склада с дрехи second hand, заедно с Диане Анур и Мустафа. Другото котешко бежанско трио.

Съдби.

Напомнят ни за Алепо, там имаше много котки, казва големият брат.

Който не е погребал под купищата руини на разрушената си фабрика за шоколадови бонбони „Варна“, мечтата си по новия й живот тук.
В родината на Варна.
Убеден, че има такъв.
И куп нови житейски хоризонти за фамилията му, които започват, когато смени хуманитарния статут с български паспорт.