В. „Трибуна Арсенал” загуби истински приятел

Вярвах, че ще го открият жив и здрав. Надявах се. Исках да е така. Уви! Току-що дойде тъжната вест от наш общ приятел – след няколкодневно упорито търсене, започнало от сина му и много приятели, днес са открили тялото на Наско Несторов. Под огромно паднало дърво, повалено в разразилата се на 13 юни страховита бура. По пътя за Енина, покрай Старата река. Буквално върху него се е стоварило последното дърво в тази част на гората. Според хората, които са участвали в издирването, трябвали са му 3 секунди – да изпревари или да закъснее, за да бъде жив днес.

Наско бе един от най-верните читатели и най-ревностният разпространител на в. „Трибуна Арсенал”. В четвъртък, около обяд, когато вестникът пристига от печатницата, той звънеше и ние приготвяхме за него около 25 бройки. Носеше ги лично на хора, свързани с „Арсенал”, на свои познати, на съседи, любознателни да научат новините от първа ръка. Носеше ги в ТД „Орлово гнездо”, носеше на Почетния гражданин Петър Рахманлиев, на адвокат Сашо Александров, в офиси, в търговски обекти, на приятели в Енина и Крън. Доброволно, напълно безвъзмездно, с желание, упорито и неуморно. Години наред, в дъжд и пек, в жега и студ...

Наско обичаше да върви пеша, сутрин, обяд, вечер. Правеше дълги разходки, преходи от 10-20 километра около Казанлък, обикаляше, защото чувстваше потребност да се движи и да контактува с различни хора. Намираше тема за разговор с всеки, разбираше проблемите на човека срещу себе си и винаги имаше добра дума и разумен съвет. Негова запазена марка бе да подарява – химикалка, запалка, календарче. Като Дядо Коледа все носеше нещо дребно в раничката си и огромното удоволствие от това бе запазено за него - да дарява радост с един малък жест от сърце.

Наско Несторов бе от онези хора, които не се натрапват с присъствие, искрен, точен и почтен, който оставя незаличима следа в душата ти. Видях го същия ден, когато се е случило нещастието. Дойде специално да ми донесе вестник „Златна възраст” за моята майка – купуваше й всеки четвъртък и всеки четвъртък намираше време да ми го донесе, за да я зарадва. Бързах. Не предполагах, че усмихнатото му лице в този натоварен, напрегнат, фатален 13 юни ще бъде последното нещо в земния му път, което винаги ще е пред очите ми, докато съм жива...

Всъщност, това, което Наско най-много обичаше да прави – да се разхожда сред природата, това и го покоси – нелепата случайност да се окаже в окото на бурята...