След като светна зеленото човече на светофара, слизам с количката на пешеходната пътека и с неохота, но не и с изненада, тъй като ми се случва почти всеки ден, установявам, че аз не съм фактор на пътя и колите са с предимство пред застаналата майка с количка. Изчаках да минат всички автомобили, като нито един от водачите на автомобилите не сметна за необходимо да ме пусне да мина. Дори ме поглеждаха с привидна досада и натискаха педала на газта, за да минат по- бързо, навярно мислейки си: „И да ме гледаш, и да не ме гледаш, все ми е тая, аз съм по- важен от теб“. Изведнъж светна червеното човече, а аз съм още по средата на пешеходната пътека и ставам неволен нарушител, защото преминавам другата половина на улицата, на червено. Преглъщам случката и продължавам напред.
На връщане реших да си взема градския транспорт. Не съм го ползвала от дете, но ми се стори разумен вариант за прибиране, а и да позабавлявам малко дъщеря си. Заставам на спирката срещу магазин “Изток“, в очакване да мине автобусът. Но на кой номер трябва да се кача и кога ще пристигне? Няма проблем, ще погледна информационната табела. Започвам да се оглеждам за нея, гледам отстрани на спирката, по самата спирка, даже минах и отзад. Уви! За моя голяма изненада информационна табела нямаше, съответно и аз нямаше как да разбера на кой автобус да се кача.
Решавам да си направя малък
експеримент, ще мина покрай всички спирки по пътя си до кв. „Васил Левски“, за
да разбера на коя има поставена табела с разписание и на коя не.
Вървейки напред се сблъсквам отново и за втори път с културата на българина. На поредната пешеходна пътека, на метри след бензиностанция „Шел“, търпеливо си изчаквам да минат колите, за да премина. Намери се едно добросъвестно момче на около тридесет години, да спре да ми направи път. В същия момент от другото платно, завиващ на ляво в улицата към Противопожарна служба, автомобил, чийто водач, около шейсетгодишен господин, сви с висока скорост и се развика високо на момчето: „Защо си спрял бе, ей“. Ако бях слязла на пешеходната пътека ,същият този мъж, щеше да ме блъсне, мен и детето, а и сигурно щях и да съм виновната аз, че съм му пресякла пътя.
Питам се: Къде отиде възпитанието на по – възрастното поколение, бивайки
ежедневно свидетел на техни грешки и прояви. Та нали те трябва да са ни за
пример и да са ни коректив, а се оказва, че може би младото поколение или част
от нас, сме по- отговорни в и за действията си.
Но да се върна на табелите с разписание на градският транспорт. След доста вървене, следващата спирка е на може би километър от предишната, тази до училище „ Кирил и Методи“.
Отново хубава постройка, видимо чиста с огромен рекламен постер, но без информационна табела. Този път решавам да попитам единствената жена, чакаща на спирката, за да ми каже кога минава автобусът.
Отговорът бе, че и тя не знае и й се налага да чака, защото има много и тежък багаж. Предполага, че градските автобуси минават през двадесет минути, но не е сигурна. А слънцето си пече ли, пече.
Благодаря й и
отминавам.
Така, след куп перипетии в този юлски и жарък ден, се оказва, че на нито една спирка в града няма разписание за движението на автобусите. Това е бял кахър. Но ние посрещаме туристи, а и автобусите не превозват само пътници в града, но и до близките села.
Добре ,че не ми се налага да пътувам до някое село.
Ето как без много усилия печелят такситата, спрели по спирките, предлагащи комфортно и по- бързо пътуване. При това на цената на един билет. И така, избегнала да ни блъснат с дъщеря ми и то на пешеходна пътека и събрала доста уличен тен и жега, спестила стотинките от билетчето за автобус, се прибрах с главоболие, поотслабнала от дългото обикаляне и с още „едно на ум“, до следващите ми срещи с българския шофьор.
Е, уж сме европейци, ама не
съвсем.
0 коментара
Все още няма коментари към публикацията. Бъдете първи и споделете Вашето мнение!