За хубавото вино са нужни хубаво грозде и любов

„Грамофонът“ Петър Янкулов за виното, свободата и изкуството

Петър Янкулов. „Грамофон“- Казанлък - читалище „Искра“, Детският драматичен театър, Детската оперета, Театърът… Това са първите асоциации, които провокират паметта на онези, които познават Петьо сега и отпреди. Достатъчно е само „Грамофон“ – вокалната група на трите казанлъшки момчета, която весели и възторгва всички, които обичат руската песен. Повече от 20 години у нас Петьо, Жоро и Ицо са първото нещо, за което се сещаш, когато чуеш „Позови меня“, припяваш „Звезда в илюминаторе – трава у дома…“ или се рееш с „Комарово“. Известните руски песни, изпети от „Грамофон“-ите, в България стават дори по-известни от авторските си оригинали в любимите филми и концертите на „Любэ“. Покрай тия момчета обаче винаги има и нещо друго, за което малко от нас знаят, но в което те са пак така добри, както и в песента на сцената.
За Петър Янкулов това е… виното! То събира слънце през лятото, налива се наесен, пие се през цялата година, но, както се знае отдавна, за него се говори обикновено преди ранната пролет – покрай Трифон Зарезан. С една дума, с майстора на виното Петьо Янкулов си говорим тъкмо навреме. Едва после научавам, че подготовката за хубавото вино почвала, всъщност, още през зимата…

За хубавото вино,

са нужни хубаво грозде, голяма хигиена – чисти съдове и доста работа, казва Петьо. Разбира се, и Любов. Нищо не се получава без любов, особено – виното. Може да му се вярва – прави вино от години. С консултациите на най-добрия в Казанлък професионалист Станчо Пенев. Виното на Янкулов е признато не само от многобройните му приятели, които напиват чашите му. Артистичното семейство – Петьо и Ирена Дунавска, актриса в Театър „Любомир Кабакчиев“, посреща много гости. Но когато отива у приятели, също се пие тяхното вино – подаряват много и носят навсякъде. „Не винаги знаеш какво точно пиеш, с нашето е по-сигурно“, казва Янкулов къде на шега, къде наистина, и добавя – „ние сме пиещи хора, пием всичко“. Ракията той си прави с друг приятел. Така, че Петьо и близкият му кръг предпочитат своето собствено производство. Винарството при него е развито до професионализъм, от последната реколта слага 700 л вино, без това да е превърнато в бизнес. Магията от десетина години бъркат заедно с Жоро Атанасов, колега от театъра, близък стар приятел. „Запалили“ за каузата и негов братовчед. Гроздето си го купуват, вече обработват цели 3 тона. Подготовката е сериозна. Помещението, в което се мачка, пресова и цеди виното, трябва да бъде изключително чисто, работи се при строга хигиена и спазване на технологията, препоръчана от консултанта Пенев, известен на старите казанлъчани с опита си на главен технолог на бившия „Винпром“, съветник на много местни мераклии на домашното вино.

Голяма занимавка!

Така Петър Янкулов нарича цялата хамалогия, на която тримата майстори се посвещават доброволно и с голям хъс. Тая занимавка отнема яка работа, към седмица време. Новото им червено вино е купаж от мерло и „Молдова“ – рядък хибриден сорт грозде. Тая година гроздето им е от Новозагорско. Виното с подписа на Янкулов, положен върху лично направените етикети на домашните бутилки, е признато и от специалисти. Преди две години той печели традиционното състезание за домашни вина в Казанлък с формула, предложена от Пенев, на основата на 60% мерло плюс „Молдова“ от крайдунавски лозя, смесвайки вината при готовност. Иначе, през годините залагат на материал от доказани региони: Любимец, Ивайловград, Ямбол… Петьо почва с качествен материал още в началото, когато тръгва в тоя житейски експеримент заедно с кума си, художникът Димитър Витанов, кръстник на децата му Миран и София. Знаят, че добре узрялото грозде с висока захарност е задължително за доброто вино. Колкото до остаряването и отлежаването, Петьо залага „само“ на избата в своята голяма къща. Без много-много амбиции, но с мерак и спазване на правилата, виното на Янкулов просто се получава.

Получи се!

На Петьо така му се получават май всички неща, с които се хваща. „Получи се!“, казва той и за големия успех на „Грамофон“. В основата е едно приятелство, родено на сцената на „Искра“. С Жоро Гарчов и Христо Софев се познават от театъра, където малкият Янкулов прохожда покрай брат си Тодор, а двамата заедно – покрай баща си Стефан, когото всички наричат Яшо, дългогодишен главен художник на Казанлък по времето на кмета Станчо Коев. У тях идват хора на изкуството, семейните приятелства са в кръга на фотографите Артин Азинян, Топси и Спас, близкия Петко Калев. Семейство Янкулови живее с културния живот на Казанлък. Посрещат се гости от София, обсъждат се проекти, реализации, нови скулптурни паметници – буквално всичко от тези години, останало и днес като артефакт по градските улици и паркове, минава през одобрението на Главния художник. „А тогава е направено страшно много!“, припомня Петьо, докато се сеща за едно „подшушване“ от баща му към режисьор в „Искра“, което го праща за пръв път на сцената: Детският драматичен театър на Минчо Лалев – Детската читалищна оперета с диригент Александър Чакалов и корепетитор Катя Чакалова – Театърът. Като всяко пораснало в тия трупи казанлъшко дете, Янкулов пази свидни спомени. По това време „Искра“ има дори детски струнен оркестър! С цигулари, като днешните доктори Пламен Пенев и Андрей Пънчев и вокален солист, сегашният известен професор-историк Петко Петков.

Петьо и Тошко Янкулови

Тодор Янкулов

Петьо признава, че без брат си Тодор нямаше да е така смело стъпил на сцената. Тошко е идолът на арт-тийнейджърите на Казанлък от 1980-те. Нашумява след участието си в режисираната от Стефан Гецов в „Искра“ пиеса „Хъшове“, играна дори в Народния театър. После завършва ВИТИЗ и досега се занимава с изкуство в София. Над 40 години и Петьо е по сцените. Първата си премиера „Снежанка“ изживява едва 8-годишен. Най-много време пред прожекторите той трупа с приятелите – „грамофони“. С тях и семействата им преживяват най-хубавото в живота си. Започнали с дълги турнета от представления по текстове на Недялко Йорданов, вече познавайки се отлично, тримата с Ицо и Жоро през 1999 г. „хващат за рогата“ идеята на директорката на Младежкия дом, покойната Антонина Стойнова, за вечер на руските бардове по повод годишнина на Висоцки.

Всичко потръгва с „Грамофон“

2000-та: Концерт в Казанлък, в Стара Загора… и вече няма сцена в България, където да не са пели. Зала 1 на НДК, Арена „Армеец“, Театърът на армията, Театър „София“, Зала „България“, Музикалният театър и където се сетиш – руската песен на трите момчета ехти. „Забавляваме се!“ е тайната на тяхната популярност, една от тайните. Професионалният подход е другата. Налага се да излизат за участие и съкрушени, и болни. Изпипват детайлите – от плакатите до реквизита. Сценографът Кънчо Касабов е автор на първите им костюми. И на последните, все още малко познати на публиката, инспирирани от филма „Кавказка пленница“. Професионална работа имат даже с Ибряма и Нешка Робева, която поставя танц за тяхно участие, а Гарчов прави музика за неин спектакъл. Идват още познанства, приятелства. С всякакви хора, дори с космонавта Юрий Лончаков, с когото правят директна връзка: Космосът – Толиати, Русия, по време на Коледния бал на кмета на побратимения с Казанлък град.

На снимката от ляво надясно: Христо Софев, Георги Гарчов, Петър Янкулов - група "Грамофон"

Най-шумно, интересно и весело е в шестте сезона на столичната „Ла Страда“, където идват всички VIP-българи, от Васа Ганчева и Коста Цонев до Батето; от футболисти до видни адвокати; от актьори до политици. Някои от тях чакат за вечер с „грамофоните“ по три-четири месеца. Не се влизало дори „с връзки“. Идват и чужденци, руснаци – също. Даже кандидат за Нобелова литературна награда. Там срещат и големите Алексей Баталов и Боньо Лунгов, Агент Тенев. Понякога пеят от седем вечерта до пет сутринта:

Беше чудо!

Чудото не е само в „Ла Страда“. То се случва най-вече с каузата, за която през 2006-2008 г. даряват 40 хиляди лева от благотворителни концерти в помощ на Клиниката за лечение за деца с онкохематологични заболявания под патронажа на семейството на президента Първанов.

„Да си свободен, да живееш така, както искаш – свободата, няма по-хубаво от това!“. Животът на сцената ти го дава, знае Петьо, но знае и „другата страна на медала“. Било пълен шок, когато петък 13-и 2020 г. ги намира с новината за локдауна: падат 24 техни участия само в близките 34 дни, провален е и юбилейният им концерт „20 години“ в Зала 1 на НДК… Янкулов това не го плаши, сега работят повече през лятото, справят се, макар и по-трудно – и с „Грамофоните“, и у дома: “Прекрасно е семейството с двама артисти“, смее се той. Прекрасно е и усещането да видиш 12 хиляди души на крак, докато пееш българския и бразилския химн преди знаков волейболен финал. „Прекрасно е да си свободен!“, говори цялото излъчване на Петьо Янкулов, който и при мен, както често го прави за много хора, идва за разговор със стилна, лично опакована бутилка собствено червено вино с етикет – автограф.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"