Хиляди фрези, „Интернационалът“, щастието да попаднеш на хора и куп емоции от единия до другия край на света бележат арсеналската епопея на един от емблематичните й в миналото комсомолци, орисан да прави пъртини


Той е от онези, чийто живот се бележи съдбовно от грешка. В неговия случай щастлива.


Няма да забрави никога първия си ден в голямата фирма: 24-ти ноември 1978 година. Бил само на 20 след прясно уволнение от казармата и с още свежи спомени от казанлъшката Математическа, когато роденият в Клисура Кънчо Стефанов Добрев минава за пръв път арсеналския портал. Момчето на двама учители с Горносахрански корени имало уж уредена работа за машиностроителния завод 5, в цех 130. Работата урежда познат. С наръч документи и заповедта за назначаване младият заводски кадър, наперен и мотивиран, се изправил пред цеховия началник. Там обаче вече съдбата била сложила пръст: чиновническа грешка в изготвянето на заповедта изписала вместо 3 - 5 и така, вместо в големия и емблематичен тогава цех 130, Кънчо се озавал в монтажа на фрезите - в цех 150. Като монтьор.
На младока с пъстро чувство за хумор обаче му провървяло с грешката: на монтажа на фрезите попаднал на прекрасни хора, почти на годините на баща му в мнозинството си. Дали му много и той бързо навлязъл в работата, до степен да не иска да си тръгва оттам. Буквално.
Вече 38 години Кънчо Добрев, настоящият началник на цеха за ремонт на фрезите и праховото боядисване, в прекия и преносен смисъл не си е тръгвал от там. Все на едно и също място: с малки ведри завойчета. За кратко, но все в Завод 5.
Казва, че дължи това на прощъпулника си в завода, където го посрещнали Стоян Говедаров, Стефан Бобев, Иван Цанев, Тотьо Пашов, Кольо Михайлов. Много научих от тях, признава днес порасналото вече момче от Математическата.


Сн: Кънчо по време на Ленински съботник, 1981 година



Бил активен, буден, жив, ценял хората, достойнството им и бързо го забелязали. По него време в завод 5 работата вряла, както сега, имало и много млади хора. Някак логично 6 години по-късно, през 1984 година, идва и изборът му за комсомолски секретар на целия Завод 5. Макар да нямал никакъв подобен организационен опит.
Беше интересно, велико време, казва с днешна дата комсомолецът, обикоил покрай работа си почти целия свят: заради фрезите и заради добрите резултати в културно-масовата и пропагандна работа сред младите хора тогава.
Не стояхме мирни, нито ден: имаше състезания, беседи, пътувахме много, реферати, конкурси, спортни прояви, трябваше да се работи с младите хора, да знаем какво става с тях, какво ги вълнува, какви проблеми имат, да сме близо до тях, обобщава работа си на комсомолски активист Кънчо. Отговарял за 8 комсомолски дружества с над 200 членове. От това време пак имал школа от колеги, с които и днес има за какво да спре на приказка: Миряна Начева, Сергей Тончев, Радиана Минева, Иван Попчев, Христо Стрешков.
В детайли си спомня емоциите около комсомолските шефства над партизанските землянки близо до Шейново, туристическите преходи, спортните състезания. Гласът му мъчно крие в спомените разочарованието от днешното ни човешко олайване и отчуждение, капсулирането ни и разкъсаните връзки между хората.
В трите години, в които е начело на комсомолската организация на Завод 5, организацията става два пъти комбинатски първенец.
Точно зради уменията му да организира и обединява хора, като типичен „граничен човек“, роден на 22-ри, комсомолският секретар Кънчо Добрев през 1987 година, когато се наливат основите на цеховете с ЦПУ машини, е пратен да създава и първата младежка бригада в тази посока, пак в Завод 5 - „Млада гвардия“. Кръстник станал лично тогавашният генерален директор Иван Иванов.
Набирахме само млади хора, с техникум. Първо бяхме 7-8 души, за месеци станахме близо 50, връща лентата комсомолският ветеран.
Орисан бил да прави пъртини,
макар старата любов все го дърпала: към монтажа с фрезите. Там му бил хвърлен пъпът.
На крака отишъл при тогавашния директор на завода Янко Запрянов да иска да го върне на старото място. Връщат го като майстор смяна, при Жельо Глутников. И пак попаднал на хора. За кратко бил в Прототипния цех.


сн: Кънчо със знамето на "Ферари" в Барселона



Като фрезови спец през 1991 година, фирмата му делегира доверие и го изпраща за година на работа в Латинска Америка - чак в Колумбия. Без да знае и дума испански. В Богота му зачисляват лична учителка, всеки ден по 3 часа след работа Кънчо заляга над испанския. За три месеца проговорил.
Беше година на големи емоции, спомня си днес този период той, гарнирал живота му с куп премеждия, приключения и адреналин.
В Богота отговарял за внедряването на фрезови машини в тамошна фирма, доставката им, оборудването, обучението на работещи и логистиката.
От фирмата там ми бяха дали два пистолета. Единият винаги на кръстта ми, а другият в колата, спомня си колумбийската емоция Кънчо Добрев. Било в онези времена по света и у нас, когато всичко било възможно.

Почти като по филм,

при една от командировките в колумбийската джунгла Кънчо попада на местни партизани и ултралеви марксисти.
Попаднал в плен, на гражданина на прясно родената демократична България му се наложиол да доказва сериозна иделогическа комунистическа закваска и познания: за да отърве плен, пял на утралевите марксисти Интернационалът, демонстрирал завидна политическа култура по отношение имената на първите държавни ръководители на страните от бившия соцлагер, надълго и нашироко разказвал за Тодор Живков и Стоичков. Последните двама били и първите двама, за които питали партизаните от колумбийската джунгла.
Видимата му политическа познавателна култура и превъзходство смутили партизаните в джунглата и повикали по-ерудирано подкрепление, което да се убеди, че Кънчо от казанлъшкия „Арсенал“ не ги пързаля с познанията си. „Началникът“ им обаче и той бе респектиран идеологически и отървах плена“, разказва през смях сега за онези смутни колумбийски времена и емоции Кънчо.


Не по-малка емоция било и пренасянето на долари кеш, скрити в опакото на дебел кожен колан за дънки, за заплащане на фрези.
28 българи имаше тогава в цяла Колумбия, свързах се с тях и един ми даде този важен колан. Имаше лимит по онова време за количеството пари кеш, които могат да се изнасят, а банките там бяха с високи такси. Намерихме вариант с тамошния шеф, парите - в колана. Бяха много - 44 хиляди долара, спомня си ветеранът.
Да, ама на митницата лъсва ципът от опакото на кожения колан. Бдителен митничар го отвежда за допълнителна проверка. Тя обаче станала в тоалетната на летището на Боготота, където митничарят открито си поискал „уна индиана“ - 10 хиляди от местната валута. Това стигнало Кънчо без проблем после да се качи на самолета за България.
Тук обаче го чакала нова емоция: била онази интересна арсеналска 1994 година, когато сметките на фирмата били блокирани и нямало как да се внесе крупната сума за фрезите. „Цяла седмица носих този колан с мен, сън не ме хвана, докато не внесем парите за машините“, разказва днес с усмивка „филма“ си от онези години началникът Добрев.
После годините се наместили някак. Заради фрезите прекрачил света от Колумбия до Малайзия. В Куала Лумпур, в местно училище, го завели да види и „други едни фрези от друг завод в България“. Отишъл. Видял ги. Били пак нашенски. На МК „ Фридрих Енгелс“. Баш наши си бяха, от 1974 година, казва Кънчо.
Не крие, че го боли спряното им производство, където всъщност е минал животът му. Наскоро ги броил, само от неговото време - за 10 години сме направили 1694 експедиции на фрезови машини за цял свят, реди статистиката Добрев.
Жали за това, че с отиването в историята на универсалните фрези там ще отидат и доста редки вече професии. Няма да има кой да ги създаде тези кадри после, убеден е математикът-техничар.


Сега дните му пак са там. На същото място, с малко по-друга емоция. И със същото темпо. Напрегнато, ден с ден не си приличат.
Вечер след работа радостта му е да се чуе по телефона с почти двегодишната внучка Елица, „кръстена на мен“, със сина Стефан, снахата Милена от Шипка, всички заедно създали свой дом в София. По празници с жената редят софра и за сестрата от Търново.
Времето върви, ниже поглед през него бившият комсомолец, преди да се върне в цеха. Онзи, от чиновническата грешка, отпреди 38 години. Съдбовната грешка, превърнала се в една щастлива съдба.


Тази на момчето от Клисура, съхранило, въпреки превратностите на времето, онова, на което са го учили покойните му вече родители: да е човек и да съхрани човека в себе си. Независимо от видовете грешки в живота, които ще бележат пътя му.