„Всяка втора жена на света се нарича Мария... Имена, имена... Но за мен, само една“ - пееше Борис Годжунов навремето. Кой е пял това, вече малко си спомнят, но рефренът „Мария, Мария…“ си тананикаме винаги покрай празника Голяма Богородица.
„Има много Марии в „Арсенал“, но Царица е само една...“ – това далеч не е песен, това е факт. Рефрен от личен път - живот, който може да се запее. От една Мария с фамилия Върбанова. Не защото тази Мария споделя живота си с истински музикант, а защото тя така живее, че усеща дните си като благодарна песен. „Благодарна съм!“, казва просто Мария Пейчева – Върбанова, Царица Роза на Казанлък – 1991. Благодарна е за всичко, което има. Семейството, работата. Въпреки че определено е необичайно да намерим една същинска Царица Роза, вместо из покоите на някоя тиха администрация, пред равномерното бръмчене на един, макар и „мини“, но, все пак – струг. „Арсенал“ – Завод 4/110.
Мария носи името на баба си по майчина линия – „Бог да я прости!“ – изпратили я в деня на нейното име – на 15-и август, Успение на Пресвета Богородица... Едва ли това „съвпадение“ е случайно, мисли си внучката. Но това е денят, когато единствено у тях не е имало празник. Всъщност, празнували са мълчаливо. Има и тикава празници – молитви. Мария Върбанова е вярваща, християнка. От тези, които влизат в храма не само по празник, а и в делника. Не от страх от лошото, което може да ги застигне, та в църквата да измолят Бог злото да ги прескочи. Тя е от тези, които искат да благодарят. Всеки Божи ден. И Мария ми го казва с първите си думи: “Тук, в „Арсенал“, имам работа. Не се срамувам, че работя това, което работя. Преди да получи, човек трябва да даде. Работа има, не е вярно, че няма. Има хора, на които не им се работи. Не всички неща, които искаме, са свързани с пари...“.
Мария идва в „Арсенал“ в трудните първи години на онова време, което наричаме Преход. Не успяла да влезе в Института за медицински сестри. Вече не съжалява. 25 години по-късно тя решава, че все пак образованието ще си го изучи. Не в медицината - сега учи инженерна специалност. Невъзможо щеше да е, ако нямаше шанса, който „Арсенал“ дава чрез обучението на място, което фирмата провежда съвместно с Пловдивския университет. Не е лесно инженерството. Но става възможно по схемата: работа и лекции тук, в „Арсенал“. Разбирането, което преките началници дават, е факт. Началникът на цеха ни е чудесен човек, казва Мария за Христо Савов. Което не значи, че той е мекушав – в „Арсенал“ началниците са строги, усмихва се Върбанова. Но друго тя не си и представя. Защото работата го изисква. И защото Савов и другите, които Мария познава, държат да бъдат справедливи. А Мария цени справедливостта. Биха могли да са против „загубата“ на време в учене, все пак, когато човек учи, се откъсва за известно време от пряката си работа, разсъждава момичето, което и сега има излъчването на Царица на розите. Няма как да го скрие – бухналата коса, скулите на лицето, дълбоките очи... Но фактът, че в пролетта на 1991-а точно тя е абитуриентката-символ на Красотата на Долината, Мария Пейчева рядко коментира. И никога не изтъква. „Когато научиха, че съм била Царица Роза, колегите, сякаш, не повярваха“, смее се тя. Сега някои от тях понякога се шегуват: “Айде, Царице, да свършим това...!“
Царица Роза 1991 е скромен човек
Така я възпитали у дома. С майка – учителка и баща – военен няма как да бъде друго: дисциплината, отговорността и стремежът за добре свършване на работата се предполагат. В днешно време на хората с тези качества у нас не им е лесно – хитростта е качество за напредък, далеч по-успешно от горните три. Но арсеналската царица е това, което е. И такава се харесва. Не е безкритична. Като човек с лични принципи, предпочита общуването с хора себеподобни. Подбира ги, защото общуването е за нея нещо важно. Споделянето е важно. С точните хора. Най-близкият човек, с когото Мария споделя всичко, е нейната сестра Юлия. Психолог, педагог, социален работник. Двете пътешестват заедно. Скоро били на остров Закинтос. Тайни помежду си нямат. „Обичам да говоря!“ – бързо си признава Мария. Толкова обича това взаимно разкриване на човек пред човека, че понякога намира това за своя слабост.
Женската си слабост тя отдавна е разкрила пред силата на един мъж - Георги. Музикант. Казанлъчани го знаят. От ученическите групи, през вестите за пътуващите по корабите покрай Норвегия, до сегашните му изяви в местен нощен пиано-бар. Мария обича пътуванията, но със съпруга си е пътувала малко. Предпочита да си остава в Казанлък, а сега се радва, че на дългите му отсъствия вече е сложен край. Двамата заедно гледат порастващия тийнейджър – синът им, също с името Георги. Георги-младши е дълго чакано дете. За идването му на бял свят Мария също е благодарна. На Господ и Света Богородица. Освен всичко и дори - преди всичко останало, идващият празник за нея е Ден на майчинството. Синът е център на вселената на Мария вече 11 години. Но точно затова тя знае, че стабилното в себе си и готово да порасне като сериозен човек дете трябва да расте в средата, където има и майка, и баща. Изобщо, семейството е важно нещо, чета в очите на Царица Роза 1991. В него тя играе „лошото ченге“, но играе със скритата радост, че у тях расте любопитно и търсещо момче. Нищо, че обича повече футбола и компютрите, отколкото книгите, „както ние навремето“. Светът днес е друг, отчита Мария. Парадокс е, че: „Животът е един и същ“.
Спомените за главната си роля в най-популярното за Казанлък от 50 години насам събитие – конкурсът за Царицата, Мария пази като нещо интересно, което се е случило някога в живота й. Отишла без очаквания. С абитуриентката си рокля – като всички тогава. Специален тоалет нямало. И роклята била къса. Шита е от местна шивачка – в магазините през 1991-а няма голям избор. Не е ходила като Царица Роза никъде по света, награди специални и кой знае какви подаръци също нямало. Времето е такова, че й дават един кристален сервиз. Пази си знаковата медна роза, каквато имат повечето спечелили титлата. Пази си и ценна кутия за бижута, подарена от група японци. Не толкова заради самата кутия, а заради онова топло усещане, което дошло между нея и тези хора отдалеч в мига, когато се срещнали. За Царица 1991 това са важни неща – нещата, които обикновено наричаме „човешки отношения“. Момиче от въздушната зодия „Везни“, тя признава, че равновесието, като бързо взимане на решение, не й се отдава лесно. Затова пък онова, което въздушните хора носят в себе си и което отваря сетивата за необикновените светове на изкуството, никак не е чуждо и за Мария Върбанова. Театърът е нейното детство. Музикалният театър на „Искра“ от най-силните му години. Театър - балет - детство, за Мария са едно. В балетната школа отива съвсем малка и до края на ученичеството си играе в трупата. Обича оперетите, танца, радостта на съпреживяването: изпълнител- публика..., мирис на сцена. От магичните си срещи край кулисите тя помни най-много силата на таланта и човечността на Видин Даскалов. „Той не се правеше на звезда, а всъщност беше звезда“, казва Мария Върбанова.
Точно като нея: не говори за това, но, всъщност, чист факт е, че тя е Царица Роза на Казанлък 1991. Тази година Мария бе избрана и в журито на конкурса, за който тя никак не вярва, че е предрешен и предсказуем. Вярва в това. Може би, защото на „царуването“ си тя не гледа като на празнично изключение. За Мария Върбанова празникът е всеки Божи ден. Има и други царици на розите. Има и други Марии. Но за „Арсенал“ - тя е само една.
Диана Рамналиева, автор във в."Трибуна Арсенал"
0 коментара
Все още няма коментари към публикацията. Бъдете първи и споделете Вашето мнение!