Той е Кембо. Златното дясно крило на казанлъшкия футбол. Митичен гол срещу ЦСКА в единствената победа над червените във втория полусезон на 1982/1983 г. Победа, извоювана от „Розова долина“ с 2: 0. 103 гола за „Розите“ в 365 мача на професионалния футбол. Едно от 11-те момчета на треньора Зафиров, успели да класират за последно казанлъшкия футбол в „А“ РФГ през 1982-ра с мач срещу „Марек“ на стадиона в Казанлък. Легендарен мач, който Градът на розите няма никога да забрави. Радостта трае само една година. Защото: „Играхме силно срещу силните и слабо срещу слабите“, казва 35 години по-късно Камен Петков - Кембо. Любимецът на местните запалянковци от най-славните футболни времена на Казанлък днес е специалист – пиротехник в „Арсенал“...

„Отдавна е трябвало да напусна стадиона, доста време загубих там“ – изненадва ме Кембо. Разбира се, няма предвид годините, в които играе футбол активно. Те са незаменими. Съжалява за времето след това. Време на разруха. Време, през което грижата за спорта вече не е приоритет. Време, когато отдадените на футбола не спират да са му верни. Заради едната обич. Но с цената на лични жертви.
Кембо стъпва на зеления терен на стадион „Цвятко Радойнов“ през 1970-та. Нещата стават като в приказките: 17-годишният Камен връща топки в игрището по време на тренировки. Денят е 14-и септември. Бат Венко Паликарев, както е известен тогавашният треньор на „Розова долина“, вижда че малкият пипа топката обиграно и сръчно. „Искаш ли да тренираш футбол?“, пита мастерът. Паликарев уцелва точно. Камен отдавна мечтае само това. Но все не може да се престраши... “Утре е 15-и септември, първият учебен ден. На 16-и да си тук!“



Момчето отива още на 15-и. Крос до Тюлбето, тренировъчен мач между стари и нови в отбора. Камен вкарва два гола на Кольо Петков. А още дори няма екип на „Розите“. Получава го веднага след мача. Благодарение на Паликарев: „Бат Венко е „виновникът“ да стана футболист!“ Кембо помни първите си минути на терена преди 45 години - като да е било вчера. Златното дясно крило на казанлъшкия футбол помни в подробности още много неща. Чак до 1991 – 1992-ра, когато излиза от активния футбол. През 1975-та влиза в мъжката гарнитура на „Розите“. Треньорът Димитър Григоров все по-често го пуска на терена. Помощник на наставника е Петко Димов. Отборът рита в зоните. След решаващи мачове с бургаския „Локомотив“, предшественик на днешния „Нефтохимик“, /3:2/ и с победилия Тополовград отбор на Нова Загора на турнир в Белослав – Варна идва нов етап за казанлъшкия футбол.


сн: Славният отбор на "Розите" от 1981 година



Розите влизат в „Б“ група!

„Не можех да повярвам, че вкарах!“, разказва Кембо за мача с Нова Загора, който вкарва „Розите“ в южната „Б“ група. Помни думите на Григоров: “Влизаш!“, после пасът на Красимир Калчев и точния си шут, който мушка топката под мишницата на вратаря: Гол!!!
Сезон 1975/1976-та за „Розите“ приключва с престижното 12-то място в Южната група. Така казанлъчани получават реванш за отсвирването си през 1968-ма от „Б“-групата, не без „помощта“ на съдията, когото вярната публика на стадиона в Казанлък, яростно нахлула на терена, намушква осем пъти с чадъри... По онова време това звучи страшно. Но феновете на „Розите“ дават мило и драго за своя отбор. И отборът – за тях. „Редовно минавахме покрай хората, които коментираха футбола и нашите мачове край Лъвовата чешма“, спомня си Кембо. Било времето, когато любовта на феновете от градския постоянен коментаторски пункт на площада не пускала любимците си да минат на път за ресторант „Балкан“, където хапвали след мачовете: поздравления, ръкостискания, прегръдки, овации...! Кембо също често се спирал при запалянковците под липата... Не по-малко от 2-3 хиляди идвали да гледат мачовете на стадиона, средно на мач по време на цялото първенство – по 4-5 хиляди души. Най-скъп спомен обаче му остава посрещането в Безистена сред препълнения площад след завръщането от победния турнир в Белослав: „Целият център - пълен с хора!!!“ Кембо помни и обичта в думите на тогавашния зам.-кмет Николай Дочев, посрещнал „Розите“ пред страстните им фенове на площада на Казанлък. „Управниците помагаха, много от тях имаха пристрастие към футбола“, обяснява Камен успехите на отбора - не на последно място и с отличното отношение на местната власт към развитието на този любим спорт. Сред отговарящите за спорта на градско ниво има подкрепа в лицето на бившия директор на „Арсенал“ Деньо Азманов, Иван Геров от ДСО „Хидравлика“, Жако Добрев... Футболните хора на Казанлък от онова време знаят кой какво е направил, казва Кембо. Огромната заслуга за напредъка на отбора по това време той обаче вижда в направеното от Жеко Кемалов: “Бог да го прости! Той направи страшно много!“ В спомените си за Кемалов и сега Кембо вижда един човек, достоен за кметското място в Казанлък.
Относно „грижите“ за спорта и футбола у нас през новото време Кембо е категоричен: “Глупости!“ И още:

„Наслушахме се на изборни обещания“.

Причината за липсата на качествена подкрепа и политика за развитието на спорта златното дясно крило на Казанлък намира с думите: “Нямат сърце управляващите за спорта...“ Това не е единственото му разочарование от новите времена: днес не се цени работата, талантът, хората нямат време един за друг... Разочарованието му след годините като треньор в Детско-юношеската школа на “Розите“ не е само поради факта, че е пропуснал над 10 години трудов стаж. „Само с такси от децата не се финансира футболна школа“, категоричен е Кембо. В последните години той пробва късмета си за работа и в Австрия, където живее дъщеря му Даниела. Брак с чужденец и две внучета са нейният път далеч от дома. В Казанлък остава синът. А неговият син – Камен Петков-Младши, сега рита на терена с „Розова долина“. Но времето е друго. И затова – надеждите за неговото футболно бъдеще – не толкова големи. Кембо днес е човек с ярко спортно минало и петима внуци в житейската сметка. Признава: “Вече не мисля много напред, нещата все по-трудни стават“. Може би и затова хубавото – там, където го има, няма как да не се забелязва. За Кембо хубавото сега е в „Арсенал“. Там намира мястото, където вероятно ще работи, докато работи. Признава, че това, с което си изкарва хляба, не е безопасна работа – пиротехниката не е шега занимание. Радва го и още нещо – футболната школа на „Арсенал“, където се полагат професионални грижи за развитието на децата и отношението към треньорите е сериозно.
Извън „Арсенал“ Кембо продължава да се радва на обичта на казанлъчани. Футболът не спира да го вълнува. Имената на Димитър Григоров, Петко Димов – окомплектовал в основни линии най-добрия отбор във футболната история на Казанлък, Здравко Душанов, Тодор Генчев, Тошко Тотев, Кральо Орозов, Христо Попов, Лальо Радука и славния наставник Иван Зафиров, извел момчетата до „А“ група, тези имена не спират да се въртят в мислите на Кембо. Както и десетки други имена на съотборниците в червено, с които бият ЦСКА, вадят равен с „Левски“, но преди това – изработват славния сезон 1981/ 1982 с 14 мача без загуба, което ги класира втори в „Б“ групата. А после идва и ненадминатият до сега - 35 години, успех: „Розите“ в „А“ група след историческа победа над „Марек“ в Казанлък. Кембо е част от това. И никой не може да му го отнеме. За всички в Долината той си остава Златното футболно крило на „Розите“. Нищо, че казва: “Напуснал съм всичко, свързано със спорта. Няма и смисъл...“


Статията е от новия брой на вестник "Трибуна Арсенал"