Царицата, която не стана царица

Тя е царица. Истинска. Личи й. Макар да ме пресреща с нейното: „Аз съм едно обикновено момиче“. Класата, аристократизмът, излъчването. На царица. Не само заради родовите й корени по бащина линия, от най- болярското място на България, но и заради осанката и грацията, с която се носи в живота. И заради опита и начина, по който го приема и отразява.

Колективен играч. И затова подсказва в училище. Метър и седемдесет е. Голяма усмивка. Дълга шия. Не ходи, а танцува по казанлъшките улици и не може да бъде объркана. Знаеш, че това момиче живее с танца и през танца.

Вече 13 години. Години, в които е свързала личното си порастване с „Арсенал“. С ансамбъл „Арсенал“, който за нея е всичко. Там са приятелите й, там са хората, от които е научила много. Там е второто й семейство. Първото е у дома, при родителите и по-голямата сестра - студентка.

Петя Стоянова. Арсеналската царица.

Момичето, което бе част от конкурса-спектакъл за избор на Царица Роза 2016. И което бе единственият представител на ансамбъла на „Арсенал“ от всичките претендентки за короната.

А че има право да я носи, личи. По всичко: осанка, усмивка, грациозна походка на газела, с която ходеше по сцената.

Личеше й, че я обича. Че всъщност двете се обичат взаимно.

Шест години съм била част от този спектакъл, но зад кулисите, ще признае дни след конкурса танцьорката на ансамбъл „Арсенал“ и една от днешните му „ветеранки“ Петя Стоянова по време на една симпатична майска следобедна среща.

Помагала съм на кандидатките за царици да се обличат, наблюдавала съм тази емоция зад завесите, очаквала съм заедно с тях кулминацията, поднасяла съм короната, помагала съм за какво ли не по време на конкурса, разказва още за танцовите си спомени зад завесата Петя. Затова и някак логично идва и желанието й да участва в тазгодишния конкурс. Нищо, че покрай купищата ангажименти в Математическата, репетициите и подготовката за матурите и кандидатстудентските изпити на практика няма никакво свободно време.

В тичането покрай многото си неща, с които пълни смисленото си момичешко ежедневие, училището и танците са на първо място. Всъщност, опитва се да ги дели на по две първи. Защото съзнава, че така трябва. Голямата любов и „краста“ обаче е ансамбълът. Там съм се учила на много важни неща, признава танцьорката Петя, позната също и като очарователното и усмихнато момиче в народна носия от куп рекламни постери, от купища снимки, на които посреща с хляб и сол гости на Казанлък. Или като чаровна японка в различни благотворителни вечери.

За Петя ансамбъл „Арсенал“ е „най-хубавото нещо в живота ми“. Започва там едва навършила 6 години, при малките танцьори на Ваня Минчева. Там учи основите на танца и се влюбва завинаги във фолклора. С уговорката, че всяка музика е красива, ако е хармонична и смислена. Заради дългия си ръст, който всъщност я „изоставя“ още в 5-ти клас, когато достига рекордните за 11-те си години 170 сантиметра, Петя преминава в ансамбъла при големите. Бях най-голямата малка, казва с усмивка момичето, за което именно там започва истинската школа. Общуването с по-големите те кара да растеш бързо, да си отговорен, учи те на колективно начало, на компромиси, на мъдрост, на целеустременост, разсъждава днес една от претендентките за короната на тазгодишната казанлъшка царица.

От гуруто и душата на ансамбъла, художественият му ръководител Христо Стоянов, Петя е научила и основните си човешки уроци:

Урок първи: Да не е егоист.

Урок втори: Да има приоритети и отрано да реши кое е важно за нея и кое не.

Тук чаровницата откровено признава, че никога не е съжалявала, когато от малка й се е налагало да пропуска семейни почивки на море заради ансамбъла, защото с него е още по-интересно. А и детската й самота я превърнала във войник, който може да се оправи сам и да намери решение на всяка ситуация. Затова и понякога крие нещата, които й тежат. Защото знае, че може и да се справи сама. А и за да не тревожи близките си.

Урок трети: Да е точна.

Четвъртият урок на хореографа Стоянов е всъщност най-важният за всеки човек: Да отстоява себе си.

Благодарение на тези уроци сега знам, че правя доброто за мен, споделя Петя и признава, че не може да стои на едно място. „Водолейската“ й природа и порода я тласкат непрекъснато да открива нови мини светове и светчета: като да тича, да чете хубава, смислена книга, да учи нови неща и дори когато се разхожда безцелно. За чаровницата с рокля „цвят на пудра“, прекрасните места в града за това са много. Но си има и любимо: парк „ Розариум“, където се събират много млади хора. Усеща се младата им енергия и тя е много приятна, зарежда, с ей-такъв възторг в очите споделя абитуриентката. За която последните дни минават в ритъм: репетиции с ансамбъла, книги, които те учат на живота и разкриват тайните на екзистенциалното. Напоследък открива и Достоевски. И подготовката за кандидатстудентските изпити.

Оттук логично стигаме и до другото: Петя уважава избора на всеки свой връстник, решил да сбъдва бъдещето си извън България. За нея обаче важи максимата: че камъкът си тежи на мястото. Иска да остане. Не само заради любовта си към семейството и още толкова много неща, но и заради убеждението, че и тук е място за сбъдване. Ще учи химия или фармация. В София. Гласува. Вече има един първи опит. И смята да го затвърждава. Винаги. Защото „България е хубава, ние можем да си я направим такава, каквато я искаме“. И не разбира онези, които махат с ръка на това усилие, „а иначе се правят на големи националисти. Всички сме националисти, но на едни им стиска, а на други – не“, казва 19-годишната танцьорка на ансамбъл „Арсенал“.

И една от перлите му.

Покрай ансамбъла за Петя Стоянова Япония е... приятел. Там има много приятели, които винаги се радват да я видят. Нея и колегите й. Вече 6 пъти поред е била там, където български бавни хора и ръченица танцуват вече хиляди. Благодарение на нея и танцьоритие от ансамбъл „Арсенал“, които всяка година през септември пътуват до Страната на изгряващото слънце, за да събират съмишленици и приятели на България. Дори за участието й в конкурса за Царица Роза и оттам й стискали палци. Имало дори и насърчителни постове във Фейсбук: „Ще се радваме да дойдеш при нас и като царица“, писали на Петя японските й приятели.

Затова е убедена, че, освен красота, царицата на Казанлък, Царица Роза, която гостува два пъти в рамките на година в Япония, трябва да притежава и много други качества: интелект, знания за страната от най- различно естество, бърза, услужлива памет, дипломатичност, чар, харизма. Виждала съм най-различни случаи, дори конфузи, споделя момичето. Категорична е, че Царица Роза не е просто корона, титла, красота и разходка за няколко дни, в които ти се радват всички, а мисия. Кауза. Затова и се чувства пренебрегната. Както тя, така и всички останали участнички в конкурса. В малкото време, което имали, всъщност никой не е успял да покаже това, което е. Тя самата не е фен на заучените отговори, рецитациите по зададена предварително тема. Не разбира защо тази година кандидатките за короната са останали без реална възможност да бъдат промотирани пред публика и аудитория. Нямало видео-визитки, нито индивидуални снимки на експозиция. Въпреки това конкурсът и участието в него за Петя Стоянова са един прекрасен спомен и добър опит. С поуки.

От 7-те царици, които е съпроводила до Япония, си има своя фаворитка: Милена Желязкова. Царица Роза 2010 година. Търпелива, красива, дипломатична, интелигентна.

От участието си в конкурса момичето от арсеналския ансамбъл има и оставена вече диря: тя е една от участничките в каузата да подари абитуриентска рокля на нуждаещо се девойче. Дарила тази на сестра си. Но е категорична, че ще подари и своята. Закупена с много желание и любов от Варна.

Роклята на мечтите. Пудра с фина дантела.

Нека някой друг се радва с нея, споделя желанието си танцьорката. Която знае над 50 танца и десетки хора. И учи непрекъснато нови. Едно от последните е „Чичовото“. Има танцова култура и учи бързо. Просто изключва всичко останало и се потапя в танца.

Той я зарежда. Енергийно, позитивно, красиво. Затова и не може да се сбогува с него и със сцената. Да си тръгне от ансамбъла. Знае, че, ако го стори, нещо от нея ще си замине завинаги. И затова ще търси ведрия баланс между науката в София и ансамбъла тук. Най-обичаната и прекрасна племенница ще продължи да радва най-добрата леля Стефка Белчева от сцената тук и по света.

Дори двете си имат и парола: „Колко обичаш леля си?“ - „Колкото целия свят“.

В тази парола е свит големият пъстър момичешки 19-годишен свят на „ветеранката“ от ансамбъл „Арсенал“, 170-сантиметровата перла Петя Стоянова. Която вече си накрои лятото: танци, кандидатстудентски изпити, Япония. Която я чака през септември.

„Фурусато Бургерия. Кара мо ио ооки но деа“.

Ние сме от България. Наздраве и добре дошли! - са само щрихи от мостовете, създадени от Петя и ансамбъл „Арсенал“ в далечната страна, за която България е преди всичко ансамбъл „Арсенал“. С или без царска корона.