Жив е той , жив е!
Всеизвестен факт е, че сме катастрофичен и апокалиптичен народ.
Тоест – не можем да живеем в оптимизъм и с вяра в доброто. Макар да ни се иска и да прокламираме това. Принципно си оставаме нихилисти, песимисти, неверници, за които молитвата е: не е важно на нас да ни е добре, важно е на съседа да му е зле.
И навярно и по тази причина, колкото и да се черкуваме, все четем Евангелието като Дявол с диоптри. И с рогата напред. Така и живеем. И после: защо ни управляват такива или онакива, защо ни се случва това, защо живем така?
Справка: тия дни Административните съдилища са пълни с жалби по отношение на вота. Но тук темата за писаната реч е друга.

От вчера в сайта върви четиво, посветено на финала на дългия шофьорски мандат на една от емблемите на казанлъшката община – Минчо Големанов, общински шофьор от 3 десетилетия. Статията се появи и роди в добро, като виртуални 3 минути слава и аплаоз за един достоен трудов път. Не винаги оценяван. Оказа се обаче, че мнозина, при това и с претенция за умни, интелигентни, отговорни, мислещи, начетени и важни хора са разбрали, че на човека му се е случило най- лошото. Видели заглавието и .. решили така. Други не успели да прочетат писаното под заглавието, защото се развълнували от него и на крака решили да отидат и проверят. Да питат. За да пият от извора вода. Други просто глътнали по валидол под езика и продължили.

По същия въпрос последва и обаждане от високо ниво.

Само дето шофьорът Минчо Големанов си ходи по живо по здраво по казанлъшките улици и събира поздрави и наричания, уговорки за почерпка по повод пенсионирането и очакваната пенсия.
Случката поражда няколко интересни извода: несоциологически, позитивни и не съвсем. Но много български. Нашенски.

Извод Първи:
Българинът е любопитен човек. Много. Винаги живо се вълнува от неща, които касаят други хора.

Извод Втори:
Българинът е чевръст човек. И бързо схваща. Не си губи времето да се рови в подробности и да чете. Да търси отговори. Поуки. Най- важното за него е видимото за очите. Стига да е голямо и с големи букви. Или големи ундурми. И колкото по-лоши неща му кажеш, толкова повече ще ти вярва. Да се чуди тогава човек защо управниците ни все нямат кураж за реформи. Отпочнат, пък се спрат.

Извод Трети:
Българинът е песимистичен оптимист. Винаги предполага лошото, като се надява изневиделица да го застигне доброто.

Извод Четвърти:
Българинът е отзивчив. Щом чуе нещо за съседа, тича да го сподели с друг съсед.

Извод Пети:
Българинът се управлява лесно. И просто. Защото вярва само на това, което иска да чуе. Или му харесва. И което види с крайчеца на окото си. Казано иначе: фасулска работа за изпечени хитреци, решили да го яхват.

Извод Шести:
Българинът е добронамерен. В наивността си. И винаги може да те споходи в последния път.

Извод Седми:
Българинът обожава приказката за сестрата. И е нещо като негова неписана Конституция. И е готов да си измисли такава, ако се окаже, че всъщност нямаш сестра, а чичо.

И на финала:
Има и една не дотам добра новина:
че има и такива българи, които все пак четат. И стигат до края. И искат да разберат. И разбират. И се интересуват. И тогава си правят изводите. И тогава решават. И тогава избират. Всичко. И те „мърдат“ въздуха. И те са тези, които могат да свият чети под нечии байраци. Независимо за какво и с кого. Важното е че мислят. И заради тях си струва да продължаваш инатливо да нижеш тегела на важните работи и дребни уж случки и хора в живота ни.
За добро и зло.

А иначе: жив е той, жив е! И дай боже още 100 години да се радва на застигналата го слава!
: )))