Да откриеш игла в купа сено не е лесно. Както и златна люспица в ситен речен пясък. Точно така усетих откритието: Данаил Димов – един счетоводител сред барутните примеси в 4/170. Сред седемте хиляди в „Арсенал“ има поне стотици хора – открития: различни хора, животи извън коловоза на човека-фирма, който в трудовата си книжка има само един запис за месторабота. И така – до пенсия. Не че е лошо да се свържеш само с едно предприятие завинаги. Просто – животът днес е друг. Изненадва. Да замениш офиса на счетоводна къща с цеха за барут, тротил и хексоген, не е от най-приятните изненади. Но когато изборът си е лично твой, гледаш на това като на предизвикателство, което знаеш, че можеш да си позволиш. Данаил Димов кандидатства за работа в казанлъшката оръжейница с идея, да работи като счетоводител, какъвто е бил преди това. Но свободни такива позиции към момента в „Арсенал“ няма. Вместо да чака, той решава да работи. Без претенция какво – убеден е, че при всяко положение, човек е по- добре да работи, отколкото да пилее време в чакане. Счетоводството не е единственото му умение, запечатано с професионален документ. Спортът е другата му същност. И ако съм имала някакви съмнения в това, те светкавично се разсейват, още докато пиша този текст – младок, трениран в свободната борба, именно от Данаил Димов, печели бронзов медал от Републиканския шампионат в Сливен на 13-и февруари. „Новооткритият Спортен клуб „Гладиатор”- Овощник се класира на трето място на Държавния личен шампионат, проведен в град Сливен.

"Васко Ганин начело със своя треньор Данаил Димов, който се състезава в категория до 73 кг. успя да вземе третото място. Момчето от Овощник победи с атака от подсечка и туш за 2 минути опонента си от Силистра. На финала победи Рамазан Рамазан от град Шумен“, пише сайтът „ЗаКазанлък“ на 13-и февруари. /На снимката: медалистът Васко с майка си Светлана след състезанието/.

Кой е Данаил?
Белите кичури коса в неговия случай подвеждат. Димов е мъж на средна възраст, момчето от края на 90-те, привлечено в Клуб „Левски“ – София, възпитаникът на столичното Спортно училище. Израснал в Школата на казанлъшките „свободняци“ в борбата. „Където и да отивахме на състезание, всички се чудеха. Не знаеха, че в Казанлък има борци, при това – добри“, разказва за онова време Данаил. Момчетата тренират при Сократ Василев, Тенчо Минчев, Тотьо Василев. „Мъжкари, които не се огъват от нищо, никога не са хленчили за пари, но и навремето имахме много средства“, спомня си Димов. Това е времето на голямата слава на нашенеца Мариан Недков, европейският шампион на Казанлък. Мариан идва в залата и лично показва на момчетата успешни хватки, които да прилагат в състезанията. Тренировките са в арсеналската зала по борба – днешната „Багира“ срещу Стадиона. Младоците гледат в очите своите учители на тепиха, благоговеят пред тях. С вярата, че такава здрава връзка между малките и техния тренер е възможна и сега, Димов се хваща заедно с още двама приятели, да гради нов спортен клуб. Наричат го „Гладиатор“. Клубът е само на една година. Приютен е в Овощник с „благословията“ на кмета Иван Колев, който осигурява помещението. Условията са тежки – залата не е в добро състояние, отоплението е трудно възможно, има влага. Но ентусиастите от „Гладиатор“ борят еднакво силно и противниците в състезанията, и спънките в ежедневните тренировки. Децата от клуба са нахъсани за победи – в тоя спорт се почва отрано, за да могат малките да се дисциплинират, да се научат на правилните неща, обяснява Данаил. 15 момчета идват при тримата учители. Имат състезатели при момчетата, кадетите и юношите старша възраст. Клубът съществува направо „на магия“. Финансирането е спорадично – от спонсори, приятели на борбата. Момчетата не плащат такси за заплати на треньорите. Тъпърва се кандидатства за някаква финансова подкрепа от Общинската програма за спорта, но от сега се знае, че парите от там, едва ли ще са толкова, че да стигнат за нормалното функциониране на клуба.
Децата обаче получават неочаквана подкрепа от казанлъчанина Георги Георгиев, който живее в Лондон. Дарителят се свързал с треньорите и малките борци вече имат от него нови екипи и дори – ценното тренировъчно средство:“Българска тренировъчна раница“ – скъпо пособие, което е непременно нужно за ефективни тренировки. В залата основно хватките показва Данаил, помагат Денислав Кръстев от Мъглиж и Веско Василев – местният полицай от Овощник.
Вече близо 10 години Данаил, Денислав и Веско организират Богородичните борби в Овощник
Съборът на селото по Голяма Богородица почти 10 години води публика за народните борби там. Подборът на участниците и цялата организация е в ръцете на тримата, които точно преди година тръгват с идеята за „Гладиатор“. Миналата есен за пръв път те правят и борби в Павел баня, с които Данаил се усмихва, че се прочули и оттатък Балкана. Тия дни обаче, за гладиаторите от Овощник се разчу с пъти повече, след като Васко Ганин взе бронза в Сливен.
За момчетата, всичко си е в реда на нещата, това не е първото им отличие на републикански турнир за време, по-малко от година. Вече са спечелили един сребърен и три бронзови медала в много силния турнир на Симеоноовград, където има и турско участие. Връщат се и с двойно сребро и троен бронз от „Серафим Бързаков“ в Петрич - 2015. Там, „навили“ състезатели от ЦСКА и Левски, момчетата от Овощник, изумили участниците:“Кои са тия и откъде дойдоха...?“ Малките гладиатори вече имат дори покана за тренировъчен лагер в Македония, но още не се знае, как ще се реализира това и дали ще се намерят средствата за пътуването. Като стане дума за пари, Данаил почти спира да говори. Но е разбрал, че за индивидуални спортове като борбата, спомоществователи не се намират лесно. Късмет като този на кумира на Димов - Валентин Йорданов, финансиран от Дюпон, се случва рядко. С усмивка Данаил си припомня предизборните партийни обиколки отпреди няколко месеца и несбъднатите обещания от тях.
Признава, че се занимава с децата безвъзмездно, само заради онова топло :“Бате Дидо!“, с което те се обръщат към него. „Къде другаде ще го намериш това...?“, реторично се пита той и продължава да работи за тях, за да може да продължава да го чува – онова топло „Бате, Дидо!“. За хората, които си мислят, че борбата е спорт за неинтелигентни, той тактично, но многозначително казва:“Нека дойдат в залата“.
Колкото до интелигентността, той си я има, но избягва да си я мери с останалите - подобно „състезание“ му се вижда недостойно. Който си има качествата, той си ги носи и никой няма как да му ги отнеме, е мъжкото верую на свободняка Димов със счетоводно CV джоба. В него е записано висшето образование от Икономическия университет във Варна. А също и опита от големи фирми, за които е работил в Казанлък и Стара Загора. От нещата, които човек не отбелязва в автобиографиите си, когато търси работа, Данаил има с какво да бъде запомнен. От онези, които го познават. Лошите отношения между хората го дразнят много. Той не си ги позволява. Безотговорното отношение на родителите към собствените им деца, също е необяснимо за него. А днес го вижда все по-често, дори и относно своите възпитаници. За които се налага понякога да бъде и родител. „Настървявам децата за победа по всякакъв начин“, казва човекът, който е наясно, че сам не е успял да спечели всичките си житейски битки.
Но не спира да говори на децата, че себеуважението е нещо, за което не преставаш да работиш и да си доказваш всеки един момент, а моралът трябва да им бъде е норма за подражание: „Следвайте това и ще видите,че всеки ще ви последва в действията ви. “
В свободното си време, доколкото го има между „Арсенал“ и Овощник, треньорът на Гладиаторите, учи немски и чете книги. Обича да чете поне по две книги едновременно. Така е и в момента. Петте тома от „Игра на тронове“ на нощното му шкафче съседстват с най-доброто от българската художествена литература, издадено напоследък – „Възвишение“ на Милен Русков, „Калуня-Каля“ и „Караджата“ на доскоро забравения Георги Божинов. Чете и сам разказва притчи. С послания като тези:“ Да запомниш лошотията, която си понесъл, но да не ѝ отвръщаш. Да запомниш добротата, която си почувствал, за да ѝ благодариш. Да запомниш постъпките, които си сторил, за да облекчиш. Да запомниш очите, които си зарадвал с присъствието си. Да запомниш моментите на споделеност, които са ти подарили. Да запомниш парка, мястото, пейката, човека, на когото си избрал да довериш късче от душата си. Да запомниш пътите, в които не си бил прав, но са ти прощавали от обич. Да запомниш минутите на нетърпение за срещата ти с някого. Някой, който е направил дом в сърцето ти. Да запомниш паричката, която си оставил на онази трепереща ръка, в онзи дъждовен ден. Да запомниш думите, които чуваш, докато се изправяш. Да запомниш отделеното време, в което някой е успял да те докосне. Да запомниш чувството, което изпитваш всеки път, щом някой ти е благодарен от сърце. Да запомниш, че подкрепата в труден за теб момент, е знак за обич. Да запомниш малките жестове на внимание, които създават връзки за цял живот. Да не забравяш нито за миг, че мисълта за някого в деня ти е споделена навреме. Да запомниш Любовта. Онази, неловката. Неказаната. Отдръпнатата. Сложната. Защото точно тя намира истинския път към теб, когато всичко останало те изчаква. Да запомниш, че думите идват отдалеч, но оставят близост. Да запомниш, че тъгата по нещо отминало, е изпитът ти по обич. Да запомниш човеците. Казаното от тях. Жестовете. Очите. Ръцете. Прегръдките. Нежността. Защото често пъти не се повтарят. А, толкова много значат. Да не отминаваш нито едно "моля те", нито едно "би ли ми помогнал?" Докато си адски уморен. Не ти се говори или ти се мълчи. Защото това са моментите, в които чувството, че си нужен е безценно. Да запомниш, че добротата никога не е била и няма да бъде на мода. Но заради нея, светът все още умело крачи. Дръзко. Усмихнато. През сълзи. Заради теб. Ти, който помниш...“
При хора, които редят такива послания, наистина се чувстваш като щастливец, открил игла в купа сено. Не – по-скоро: златна люспица в ситен речен пясък.
Диана Рамналиева