Станчо- криле без край

Едно от е нещата, които обича да прави е сам да изработва моделите си. „Игра“ в която вече вербувал и запалил и своя пораснал 35 годишен син. Има и безброй други красти, наричани още хобита: като да кара ски, да покорява планината, да човърка нещо удома, защото „луд умор няма, само се поти“ и да прави ..невероятна „проста“ баница. Засенчил е дори жената си – майсторка в това и арсеналска шивачка. Самият той е и бивш и настоящ арсеналец, един от „образите“ на Завод 3, с който колегите му се гордеят.

Не ни отне много време да го издирваме в необятната съкровищница от таланти и интересни хора в „Арсенал“. Веданаг ни го посочиха, като една от новите гордости на Завод 3. От онези „ шарени птичета“, които винаги има с какво да те пленят и спечелят за съратник, слушател или просто съгледвач. Така, както е станало и със 75 годишният Иван Климов, иначе обикновен работник в отдела на началника Кърков, но в действителност колега, другар и съратник в авиомоделите на Станчо Добрев.

И нещо като талисман.

Самият Станчо не крие възхищението си от младежкия дух, който Иван Климов носи, както и от нестихващия му ентусиазъм и заразителен работохолизъм. Намерили се някъде из завода. Събрали ги общата им любов към хоризонта, авиомоделизма и страстта да създаваш интересни неща, да виждаш резултати от твоя труд.

А да градиш модели на самолети, които трябва да се издигнат нависоко, при това за определено време, на определена височина, да имат размах на крилете поне 2 метра, макар да са тежки около 750 грама, си е пипкава, майсторска работа, казва авиомеделистът и шампион Станчо Добрев. Неговите са таймерни модели, свързани с часовников механизъм, който управлява целия самолет.

По тази работа монтьорът от Завод 3, цех 102 се запалил още като ученик. Завършил „студена обработка“ в някогашния Механотехникум, без да подозира, че това ще се превърне в основна емоция на живота му. С годините се усъвършенствал, дори водил и такива курсове. Сега го боли, че младите нямат влечение към подобни неща, които развиват и ум, и физика и креативност, и въображение, а стоят пред компютрите.

Преди не можеха да ни приберат от улицата, а сега не можем да извадим децата на улицата, казва 57 годишният майстор – авиомоделист. С болка споделя, че сегашните деца и младежи не са много мотивирани и запалени по подобни неща, а и някак не им се удават. И е трудно да отсяваш наистина талантливите, родени с технична дарба. Споделя, че за разлика от страни като Украйна и Русия, където талантите се обгрижват и пазят от малки, у нас сега това е грижа оставена основно на апостоли и имащи отношение към гъдела хора, вместо осъзната и целенасочена държавна политика. В Украйна момчета, които имат нюх към авиомоделизма ги избират и преценяват дали стават за тази работа по начина, по който подострят моливите. Това е вид теста им, казва монтьорът Станчо, впечатлен от педагогическия похват на украинците. Убеден е, че независимо от новите технолоииг в авиомоделизма и корабомоделизма, които се заместват с все по- фини и тънки материали, независимо от модата на дроновоте, онези умения, технични и основни остават безценни, независимо с какво работиш. Сега се работи основно с карбон и смола, а преди с балзан, но имаш ли ръце нещата стават и в двата случая, казва той. И не смее да сподели колко пари харчи по крастата си, за да „ не чуе жената“. На ухо доверява обаче, че сумите за състезания, такси и участия въобще не са малки и често му се налага да събира пари. И от „Арсенал “ помагали преди време, от синдикатите му осигурили част от парите, нужни за международно участие.

Сега напролет му предстои ново изпитание, тук край Казанлък, където среща ще си дадат близо 150 човека авиомоделисти от страната и чужбина.

Когато още като ученик се захванал с хобито си, много му помогнал покойният вече директор на Инструменталиня завод в „Арсенал“ Борислав Ачкаканов. Именно като инструменталчик при него е била и първата му работа в „Арсенал“. В този завод се работи с микрони, важна е прецизността, така е и в авимоделизма, казва от позицията на изминалите години монтьорът Станчо Христов.

След 27 години вярна работа в „Арсенал“ през 2002 и Станчо поел да търси късмет и пари другаде. В онези трудни арсеналски времена, когато мнозина от способните кадри просто се попиляха, той също бил един от тези, намерили хляб отвъд портала. От това лято отново е част от колектива на фирмата и не съжалява, защото „Арсенал“ си е „Арсенал“- голямата фирма дава друго усещане за стабилност и за признание, според Станчо.

За някои от колегите си, той е „човекът, който има криле“, защото и такъв му е характерът. Лек, веселяк, с хубаво, ведро чувство за хумор. И няма как да е иначе, щом в къщи по стени и секции реди кораби и самолети, вместо да дипли пачки под юркана или в банкови сметки. Има 3 работилници, в които прекарва всяка свободна минута. И там със сина си се отдават на хобитата си.

Има три деца и пет внука и няма как в тази пълна с глъч къща да му доскучее. За кеф е всичко, казва дни преди Коледа майсторът, който не може да стои без да не прави нещо. Покрай пореднаат мисъл по нови модели самолети или материал за бъдещ кораб, който трябва да е най- бързият и най- лек от всички, Станчо от Завод 3 се озърта и за подаръци. Хубава емоция, особено щом имаш с кой да я съпреживееш, казва той и типично за щастлив човек, бърза към дома си. Където го чака топла софра, работлива жена и хобито му.

И обещава баница. Навръх Коледа. Или пенерлия. Макар и от машината за тесто.