Милост за колоездачите!
Събота привечер.
А може и да е всеки друг ден.
Пешеходната зона на Казанлък.
Хора, малки, големи. Чевръсти, куцащи. Деца с майки, деца без майки, расеяни баби и дядовци щъкат. Наляво- надясно, народ.
Млади хора с колелета също. Или ролери.И не толкова млади. Всеки нанякъде, в личното си щастие. И комфорт. Както го разбира.

Малко пъргаво хлапе, с балон в устата, по – голям от него, оставено без надзор, докато майка му се рее по витрините на околните магазини, ближейки сладоледа си, пресича пътя или пътят му пресича тинейджър – колоездач. С раница на гърба и слушалки в ушите. А може и да ги няма и двата атрибута. Защото вместо тинейджър може да е лелка с кошница от пазар или просто работещ човек, на път към дома.
Хлапето пада, следва врява до небето, каквато масово малчуганите сътворяват, младежът смутено кърши пръсти и заеква обяснения пред разпенената ядосана мама.
Позната картина дотук.
Последната от снощи.

В лошия случай активната наперена мама може да повика и полиция. И е редно, понеже има и проишествие. Не дай си боже хлапето е с обелено коляно или пукната вежда. А може и да се разминат с усмивка.
Но може да стане и зле.

За колоездача.

Защото ще е виновен, понеже централната улица на Казанлък и прилежащите й улички са пешеходна зона, тук-там има накривени и изкъртени знаци, указващи това, ще маха с пръст гражданката, познаваща градските наредби. /Недогледани в някои свои части/.
Ако се появи полиция, младежът или който и да е на неговото място с колело, ще го отнесе: или глоба или ще му приберат колелото, уши няма да дърпат, но може да подпише протокол, че повече няма да минава оттам с колело. При всички случаи ще има наранени, обидени, ощетени, несправедливо наказани.
Схващате абсурдността на ситуацията, нали?
/Още повече, че по пешеходната зона доскоро минаваха необезпокоявано кози, а колело - не може. /
А е просто. И може елегантно да се реши.
Сн: Маркировка за колело пред немско училище


Още повече, че колелото е един от белезите на съвременния млад човек, вид вторична култура, отдавна уважена и призната по белия свят. / справка вижте какво има пред офисите на чуждите банки у нас/.
Колелото е превозно средство, начин за общуване, спорт, изразена вътрешна душевност. Последното не е параноична измишльотина на болен мозък, а един от новите начини на сдружаване в света.
В случая „велосипедният проблем“ по казанлъшката пешеходна зона може лесно да се реши. Вместо абсурдната смехотворица на „слез и тикай“.

И както сме „много угрижени“ за едни граждани и и нехаещи за други, просто градските управници могат да „пипнат“ леко една наредбичка, /която масово същите те нарушават с еднолични подписи или разпоредби в други части/, в частта „пешеходна зона“, като определят, отредят и маркират територия и трасета в централната част на града за велосипедисти.

Похвално е това с велоалеите, макар и не съвсем подходящи на много места, но нали все пак тези велоалеи бива да водят за някъде.? В случая накъде, ако не в централната част на града. Защото и гражданите на колело, са хора и също имат право да минат през центъра. И те минават.
С риск да бутнат някое дете или баба и да го отнесат. Във всичките му варианти
По белия свят това е решено отдаван, елегантно, кротко, уважително и интелигентно.
За всички.

С маркирани велокоридори и зони.

В пешеходните зони на градовете .

По тротоарите на градовете.

В парковете на градовете.

В индустриалните зони на градовете.

Навсякъде.
Защото велосипедът е „мерцедесът“ на модерния човек.
Така ще има място, грижа и безопасност за всички. Вместо едни да се „бабанят“ за сметка на други. Да се противопоставят майки с деца, на деца без майки с колелета, или граждани на два крака, с граждани на колело.
Щеше да е смешно, ако не беше абсурдно.
Дори не е и провинциално. По човешки обидно е.
Че не СА /сме/ догледали, поискали това.
И е само парадоксално, че живеем в град, известен някога като „българският Китай“, заради стотиците колоездачи, тръжгнали на работа именон с велосипед. Във фирим, кщъдето и до днес стоят стотици стоянки за колело.
Защото колелото е далеч по-добрият начин да пътуваме в град, който няма и 4 километра по дължина.
И в който е абсурдно вечер да не можеш да минеш на Кръговото за 10 минути, при положение, че с децата и пенсионерите сме 50 хиляди души. А колело е лесен, евтин, удобен и здравословен начин да придвижване и спорт, за разходка, отмора и кеф. За работа.

Така, че докато подпират дебелите сенки по света и у нас и порят вълните по различни цветни морета, градските ни старейшини, управници и отговорни началници, избрани от нас да решават важните НИ общи въпроси, могат да „мернат“ в ракурс и една такава ведра и нищо не струваща градска поправка: само малко мисъл, грижа, картонен веломакет и няколко варела червена боя.

Бас хващам, че и ентусиасти за мацането ще се намерят.
В името на това да спрем да се олайваме взаимно, при положение, че се лаем заради чужда глупост и недоглеждане.
Плажното и“ извънредно“ мисловно занимание за градските началници ще има и няколко допълнителни позитива:
Ще разтоварим за по-важни неща полицейският патрул, може ида заоблим ръбестите ръбове, дето не стават за колело на изградените вече велоалеи, ще ходим по-спокойни и ще се обичаме повече.

А може да станем и по-съпричастни. И да виждаме куп глупости по градската среда, които се вършат: да ви бодем очите с тях. А тръгнете ли и да реагирате, със сигурност ще ви харесваме повече.
Защото „чуващият“ управник и големец, е уважаваният стопанин.

Никоя градска власт не може да има 1000 чифта очи, но ако има способноста да ги чува, значи е умна. И й пука за хората.
Така че на работа!
Просто е:
малко мисъл, грижа, картонен веломакет и няколко варела червена боя.
Убедена съм, че и в жегата дори доброволци за рисуване ще се намерят!
Дори само заради идеята!