Казанлъшкият Кръстьо Сарафов снимал победата при Одрин, Фердинанд и сина му Борис

Петър Арнаудов си отива навръх трескавата подготовка за стотната годишнина на любимата „Искра“. „Той прекара последните минути на своя творчески живот с надеждата да дочака и да се порадва на настоящата светла годишнина. Уви, тази негова мечта не се сбъдна. Но неговото име ще блести, написано със златни букви в летописната книга на нашето читалище“, казва Петър Калайджиев по време на юбилейното събрание на Бъдни вечер през 1960-та.

Това е за Казанлък Бай Петър Арнаудов. За Илина обаче, той си е любимият дядо, който никога не я оставял да си тръгне без стисната в шепата, подадена от него паричка – „за утре!“... И още: тайнството на тъмното под черното платно зад кутията на фотоапарата, закрепен на огромен триножник, страхопочитанието пред магическата машина за образи, прегръдката на дядо, която крепи малкото момиче върху ниското столче преди да скрие главица в меха за фокусиране...

Майсторството на фотографа – художник Петър Арнаудов бързо става известно в Казанлък. И не само. Години по-късно, когато учи в София библиотекознание, Илина се радва на радушен прием навсякъде, където разпознават фамилията Арнаудов. А това се случва. Сега продължава да си спомня за това. Идват и още - повод след повод за ровене в детските спомени. И в архивите от снимки. Които обаче, в семейството никак не са много. „Чувала съм от по-големия си братовчед Богдан Енев, че част от архивите на дядо са предадени на Националния Военно-исторически музей“, разказва Илина. Но не е сигурна в това. Изобщо, тя признава, че иде моментът, да отдели повече време за изследване на фамилната памет. Със стръвта на професионален библиотекар, Зарева – Арнаудова вече събира малко по малко публикации, спомени, вещи, стари картички, снимки...

Те не са много. Но са достатъчно, за да държат родовата връзка жива. Едногодишно детенце, запечатано с ококорени очи, втренчени в обектива; момиченце, чинно нагласено върху артистичен стол в идеална композиция с грижовната си майка и по-големия братовчед Богдан. Първите две фотографии са студийни, снимани са в ателието. Особено скъпа обаче е една друга снимка: бялата рокличка, къдричките като крилца по раменете, панделка в косите – три-четири- годишната Илина в градината пред читалището с армагана от Франция – голямата кукла, донесена от близка на семейството. Пред читалище „Искра“ е направена една друга, прелюбопитна снимка на Петър Арнаудов, запечатал мига на празника на Кирил и Методий. 24-и май: малката Илина, леко подпряна о достолепния Арнаудов, в лятна рокличка, обаче – с туристически обувки...“Леко стреснато гледам, а защо съм с тези обувки...?“, чуди се Зарова, докато описва Бай Петър от фотографията, седнал на стол до нея, с бастун, в средата на кадъра, оставил спомен за най-видните тогава казанлъшки „културтрегери“, сред които – и Чудомир. Арнаудов е бил част от казанлъшката културна бохема – Буко Давидов, Христо Маников, Алата... Оригиналът на снимката е изчезнал, има го само в спомените. Внучката го предала навремето, в началото за архивите скоро след създаването на музея на Чудомир. Но от тогава не е виждала тая снимка. Невидените от близките и публиката майстроски фотографии на Петър Арнаудов, са много. Обяснението на Илина: „Така се стекла съдбата, че години наред, чак до смъртта му, дядо ми е бил далече от семейството, макар и в Казанлък“. Но липсата на добър архив за този знаков за Казанлък фотограф, театрал, искрист или – просто, небивал чешит, Зарова иска да попълни, доколкото е възможно. Заради безспорният му принос към Казанлък. И – заради името Арнаудови, с което тя расте в усещането:“дядо ми е тачен и известен“.

Почти във всеки дом из града и околията има негови фотографии. Макар че младите днес не знаят това. Достатъчно е обаче да обърнат пожълтелите снимки отзад. За да видят марката на Ателие „Арнаудов“. Страниците на вестник „Казанлъшка Искра“ също пазят достатъчно знаци. Конкуренцията му с колегата Хлебаров е запечатана дори в закачливи рекламни „престрелки“ между двамата. „Ходихте ли да видите новия апарат на фотографа Хлебаров и снимки от него?“ – пита собственикът на ателието до Гимназията в бр.103/31.10.1928 г. Ироничният отговор на Арнаудов, на същата страница, в същия брой:“Фотографа Арнаудов продължава да работи със СТАРИЯ си, изпитан апарат“.

По онова време, улица „Искра“ повече от половин век е не само улицата на читалището. Тя е мястото на Бай Петър. Снимките на Бай Петър, както му викаха казанлъчани, са старателна направа, пише списание „Читалище“ от 1978 г., бр. 5:“....влагаше в тях естетически усет и затова беше търсен и предпочитан фотограф“. Арнаудов не е просто семеен фотограф. Той запечатва с фотоапарата си идването на Фердинанд в Казанлък за откриването на Царската чешма. И в тая случка има хумореска: снимката Фердинанд не получава, обаче царското семейство я получава години, години по-късно, през 1938-ма, когато вече управлява престолонаследникът Борис : „Ваше Величество...“, рекъл Бай Петър след кадрото, в което документирал Царя, пак пред казиното на „Искра“, където и баща му преди време. Та, рекъл Бай Петър:„...през хилядо деветстотин и Балканската година, тук на същото място правих снимки на баща Ви. Те веке са готови – ето, заповядайте, вземете ги. Вие вече имате син, живот и здраве, някога като дойде в Казанлък, ще му дам пък Вашите снимки“...Тая закачка с Царя се помни, но е разказана пред вестник „Искра“ от покойния вече Добри Добрев през 2002-ра. Истината е, че Арнаудов пазил тия Фердинандови кадри, защото бил хванал царят ходом - в крачка и като ги видял, кметът скастрил фотографа, че бил изкарал държавния глава куц...

Стари казанлъчани разправят, че бил превърнал улица „Искра“ в лична наблюдателница. Радвал се на кръшните енинки и черганки, както пише историкът д-р Косьо Зарев. Арнаудов архивирал хората и събитията на града, но – винаги с една лека насмешка, с която хората го помнят. Със закачка, с хумор. Хумористичните му годишни прегледи в докладите на „Новогодишно огледало“ в читалището, се чакали с нетърпение. Запазен е един такъв от посрещането на 1941-ва в салона на „Искра“, както в ония времена традицията повелявала. Покрай смеха, вложен от Бай Петър в описанието на местните нрави, откриваме и сериозните му житейски обобщения:“...Вие виждате, колко прост, колко несложен е бил животът в миналото“, приключва докладът, в който 1940-та се оглежда през мисловния обектив на човека, който умее да намира абсолютно точния моментален фокус, в който времето застива в една снимка.

Недокоснати от времето в Исторически музей „Искра“ са архивирани четири негови значими фотографии, отбелязва Косьо Зарев пред в.“Седмица“ – бр.24/21.06.2013 г. 17 войници от славния 23-и Пехотен Шипченски полк, сформиран в Казанлък, заедно с бойното си въоръжение; щабът на полка и пунктът на Червения кръст в Таракьой, до Одрин; позицията „Повиен“ срещу сърбите; връщането на 27 казанлъшки герои от фронта на Балканската война. Знае се, че е имало и много други ценни исторически кадри от войната. Но не се знае къде са точно и колко от тях са опазени, тревожи се внучката Илина. От братовчеда Богдан, тя е чувала, че дядо им е заснел и влизането на българските войски в падналия Одрин – само шест часа след великата българска победа на Айваз Баба.

Най-много сведения, местната история пази за Петър Арнаудов във връзка с актьорската му слава в самодейния театър на читалището.

Така го наричали. С обич. Един от първите театрали в Казанлък, Арнаудов е бил и в историческата трупа на Матей Икономов, създател на „Съвременен театър“, който изнася представления в много български градове и дава началото на традициите на сценичното изкуство и в София.

Петър Арнаудов има десетки роли на сцената, за което в годините на социализма му дават званието „заслужил артист – самодеец“. Странджата от Вазовите „Хъшове“, Бубнов от Горкиевата „На дъното“, Градоначалникът от „Ревизор“, Станчо Квасника от „Службогонци“, Златан от Йовковата „Боряна“....Всякакви роли – разнообразието на живота.Което Петър Арнаудов обичал, на което се радвал, с което се шегувал.

Което е оставил в поколенията на трите си деца – Анка, Тодорка и Петър, бащата на Илина. И трите – с принос към духовния живот на Казанлък. За което има какво да се разкаже. Тепърва. Родовите дири трябва да се пазят, убедена е внучката на Бай Петър. И тя ще продължи да бъде вярна на това. С обичта запечатана в една пощенска картичка до семейството с клеймо от фронта, където бащата Арнаудов споделя обичта си към родените по това време Анка и Петър в трогателните думи:“Мили рожби, ....аз ви обичам и двамата еднакво.... еднакво страдам за двама ви...“.