Изборът на Царица Роза: Бляскаво шоу или училищен концерт? - Въпрос на приоритет

Лично аз, видях точно това, което очаквах. Даже, по-малко очаквах. В този смисъл, не съм разочарована. Очакванията ми с годините намаляха. Трябва да си далеч от събитията, за да очакваш повече. Учудвам се на ония казанлъчани, които не спират да коментират из фейса: явно живеят или в мъглата от захаросаните спомени на младостта си, или хилядите километри далечност на погледа им, фокусиран я от Лондон, я от Барселона, я от Хамбург, дава разсейки и блик, заради светлината на сантимента по родния град.

Момичетата не бяха лоши. Напротив – някои хубави останаха извън тройката.

Видяхме ги физически наистина отвсякъде. Хореографите се бяха постарали да ги „завъртят“ добре и по няколко пъти. Идеята за късите панталонки показа всичко: и бедра, и колене, и ханшове, че и луфтовете.

Видяхме движенческата им култура. Разхождаха се боси и на токчета, напред и назад, по равното и по стълбите.

Видяхме усмивките им. Явно им беше казано, че трябва. И правилно.

Видяхме уменията им за танц, пластичност и усет към артистичност. В народните носии, хореографията, макар и не сложна, добре очерта този показател.

Видяхме естетическия им вкус по отношение на облеклото – крещящ кич нямаше, за разлика от други години.

На мен не ми липсваше нищо. Както вече казах, когато човек няма очаквания, не му липсва нищо. Ако си бях позволила, да имам очаквания, всичкото, което щеше да ми липсва, се събира в една дума: Царственост! Има и други думи – Величие. Благоговение. Достолепие. Магичност. А също и – Блясък. Това като краен резултат. Блясъкът обаче, не иде само от красотата на момичетата. Той се постига с постановка, която почива на ясна концепция. Постановките с концепция не са лесно нещо. Те се правят с месеци. А проектът се поръчва поне половин година по-рано. С ясно разписани условия и изисквания. С договори. И конкретни ангажименти. На големи екипи. Авторски екипи, професионални екипи, екипи с фантазия: сценарист – режисьор – хореограф – сценограф – композитор или поне музикален оформител. До тук – поне 15 хиляди лева. За наложени в шоуто имена - още повече. Защото хората очакват Изборът на Царица Роза да бъде шоу. Красиво, смислено, вълнуващо и бляскаво. Те очакват, те не знаят и наистина, няма защо да ги интересува, че това струва скъпо. Те не знаят и наистина, не им е работа да знаят, че бляскавото шоу се обезпечава със скъп технически екип и оборудване. С двама-трима души технически персонал, екипът на Дома на културата, наистина прави чудеса, повярвайте. При това – мисля, че ги прави безвъзмездно. Което доказва, че не всичко е пари.

Струва ми се, безвъзмездно или поне с минимални хонорари, целият екип на снощната продукция, се е справил добре. Даже водещият бе ентусиазиран. Балансирано ентусиазиран с епизодични опити за импровизация. Което също е добре. За малко време и с малко пари – толкова.

Аз на този въпрос не се наемам да отговоря. Има си хора, ангажирани с това – Комисия по култура в Общинския съвет, администрация...Личното ми мнение, обаче е: Не трябва така: ако искаме бляскаво шоу, ако искаме Празник, ако искаме ниво. И трябва така: ако решим, че няма нужда от шоу, от голяма празничност и от ненужни блясъци. Ако не искаме ниво, сваляме очакванията, намаляваме финансирането и това е. Но тогава, трябва да намалим и децибелите на високопарните слова. Защото иначе е смешно. Да не кажа – жалко.

На мен ми стана жал за 15-те момичета снощи, когато се опитваха като деца в трета група на детската градина, да възпроизвеждат заучените си фрази, толкова явно репетирани, че чак до объркване пред публиката. Едно от момичетата така са заплете с рецитациите си, че спираше на моменти, а публиката го аплодираше с „бурни и продължителни ръкопляскания“, все едно е партиен секретар от Вълчитрънската първична организация, с изказване от трибуната на Юлския пленум през 1987-ма. Да ви кажа, обаче, и през 1987-ма, когато бях почти на тяхната възраст, мен никой не ме е карал да повтарям пред публика заучени фрази. Напротив – учили са ме, да МИСЛЯ!

Почувствах се глупаво. Сигурна съм – те също. Все пак, някои от тях са вече приети в университети в Германия и Великобритания, едва ли са постигнали това с рецитации. И ако така рецитират чужди мисли там, ще ги изхвърлят още първия семестър. Такова нещо аз в конкурса за Царица Роза виждам за пръв път. В пъти по-добре е било - спонтанни въпроси от водещ към всяка кандидатка, теглене на въпроси от обща урна и други провокации за импровизация. Смяли сме се на Драго Чая, хаотичния Рачков, възмущавали сме се от Максимус, от изцепки на пияни спонсори от сцената, ..., ама заучени триминутни рецитации на претендентките..., такова слабоумие, не е било.

Липсата на мисъл, за съжаление, има свойството, да води до истински безсмислици. Каквито хората с очаквания, нямаше как да не видят снощи на сцената.

Липса на всякаква провокация към интелекта е нещото, което мен лично, ме покоси по време на конкурса. Последното, което ме вълнува е, колко е хубава царицата. Честно.

На първо място: масата за младоженци в дъното на сцената...

На второ място: бутафорният сватбен реквизит...

На трето място – завески и завесчици...

На четвърто място: изкуствената коприна с претенция за сатен...

Изкуствени цветя..., недопустимо за Празник на РОЗАТА

Висящи светещи маркучи от коледна украса...

Някакъв абажур...

Идеята за бяла сцена, сама по себе си e отлична. Струва ми се, че дори знам, откъде е открадната. С добро осветление, каквото, доколкото е възможно, имаше, бялата, но изчистена визия, щеше да бъде огромен плюс.

Гласовата култура на дикторския глас зад кадър ме потресе. Отворените гласни в края на всяко изречение със завишаваща интонация, вместо спад в логическия край, говори за откровена самодейщина.

Дразнещо музикално оформление в кулминационния момент: то не бяха сигнали, то не бяха шумове през цялото време, докато се връчваха подаръците на цариците. /Хубаво е, че имаше много подаръци./

Дийп зоун, не знам какво си: аз си спрях излъчването, докато те вървяха. Видях два-три кадъра от подскоците им на празната аванс сцена и това ми стига. Изобщо не разбрах, че с тях беше Нелина... Същата Нелина, която гледахме с възторг по X-фактор преди две години? – или аз не чух, или никой не я е презентирал като първата Мини мис Царица Роза 2003...

Ще ви кажа в цифри: Защото следвам логиката на именно, математическото разпределение на отговорите: според мен, зададено предварително.

5 от момичетата помечтаха за повече туристи в Казанлък...

2 си пожелаха университет

1 си пожела Севтополис да излезе от язовира, щото бил „ценност за цялото човечество?“

3 си пожелаха казанлъчани от чужбина да се върнат в своя град;

1 искаше да каже нещо за библиотеката, но вместо това изтърси баналната фраза:“Пътят към библиотеката е моят път към духовно обогатяване“.

Само 1 момиче се осмели да бъде себе си - само то си пожела човешки неща - да се обичаме, да бъдем по-уверени в себе си...

„Добър вечер, драги зрители...“? – на мен ли ми се счу, или една от кандидатките, наистина така се обърна към публиката? При липсата на водеща национална телевизия, каквато е имало назад в годините, това обръщение висна толкова нелепо, колкото и „мечтата“ на девойката в зелена рокля: да си останем най-зеления град в България.../Добре, че в залата имаше само двама журналисти от други градове, понякога е по-добре, медийното отразяване да не е широко/.

- Университет искаше още Станчо Коев, Бог да го прости..., обаче партийният вожд Петко Влаев, го спря още преди 40 години. С мотива, че ВУЗ-ът щял да донесе в примерния Казанлък, скверно морално разложение. Великият професор Великов, през 90-те докара фалшивия си, както по-късно се разбра, Славянски университет. Стефан Дамянов кани ту Свищовската академия, ту нам кой си руски университет, ту Тракийския...Новата власт също се постара. Но университет още няма. Няма и да има. Да го мечтаем, е глупово. Мечтите трябва да са реалистични. Бляновете са признак на глупост. Те не водят до реална промяна в ситуацията. Само топлят ушите. За пет минути.

- Да се извади Севтополис от язовира, беше мечтата на Стефан Дамянов преди 10 години. Колкото и да дълба, не можа да я осъществи. Човек къмто 75, може да бъде със сигурност дядо на кандидатките за Царици. Та, Дамянов, нито научни аргументи издълба, нито пари. Учените доказаха, че няма смисъл. Строителните предприемачи – че е инвестиция без възвращаемост. И Севтополис не е и няма да бъде световна забележителност. Няма толкова с какво да се забележи, просто. Това не е Ефес, нито Троя, нито Египетска пирамида.

- Една от кандидатките си пожела развитие на минералните извори. Изворът си е извор. Той не се развива. Развива се балнеоложкият туризъм. Както и масовият спорт. В името на здравето. В името на здравето, беше добре тя да си пожелае поне един минерален плувен басейн в Казанлък, от който да не изпитва гнусота. Като при влизането в басейна на СОУ "Екзарх Антим Първи". Щото спа-хотелите, не са по джоба на децата и младежите, дето ги чакаме да останат тук. Казанлък е работнически град, все пак.

- Повечето казанлъчани никога няма да се върнат, това е ясно на всички. Не защото тук има малко туристи, не защото няма университет и не защото Севтополис няма да бъде изваден от язовира. Просто, защото на Запад живеят като свободни хора, а тук някой очаква децата им да рецитират предварително заучени фрази и не уважава собственото им мислене, тях самите.

Та, да ни е честита новата Царица роза 2016! В интерес на истината, длъжни сме да кажем на 15-те девойки: “Браво, момичета! Издържахте! Благодарим ви от сърце!“

Аз бих поднесла своето „Благодаря“ и на танцьорите от фолклорния ансамбъл на „Арсенал“ и „Киара – Н“. Както и на всички, които зад сцената и преди това, са си свършили работата. В тая ситуация, повече не биха могли да направят. Нищо повече, от един читалищен или училищен концерт. Бляскаво шоу нямаше, но нямаше и сценични провали. Това, което видяхме снощи, си остава между нас. Извън тесния казанлъшки кръг няма да се разчуе. Просто, никой извън Казанлък, конкурсът не го вълнува отдавна. Пък и за нас тук са важни по-мащабните неща.

Важното е, че другата седмица Николай Овчаров ще ни представя като Долина на тракийските царе на Световната медийна среща в Прага. Това изисква финансиране. Точно толкова, колкото един бляскав спектакъл.

Дори повече. Въпрос на приоритет.