Да, тъжно е, че ни напусна толкова рано и така внезапно. Тъжно е, че топлата му усмивка ще сгрява само спомените ни, а последните му ръкописи ще останат недовършени... Но не тъга и печал имаше във вечерта, която градецът К. посвети на човека, кръстил умилително и снизходително Казанлък с това име - писателя Веселин Стоянов. Не реквием за Веско, а аплодисменти прозвучаха в залата, събрала десетки негови приятели и почитатели, неговите роднини и съмишленици от близо и далеч.
Две години и половина след като се пресели в по-добрия свят, както обикновено се казва напоследък, Веселин Стоянов бе почетен по подобаващ начин в Казанлък. Писателят, най-силно свързан с града, тъй като е роден и е творил тук през целия си живот, писателят с най-богат речник, писателят с изключително пластичен и образен език – така бе представен той от поета Румен Денев и от издателя Иван Гранитски. За Веско обаче всеки има свой спомен, който ще съхрани дълбоко в душата си. И завинаги. Прав е Румен Сомов, споделените спомени станаха извън официалната среща. На групички, приятелите отпиват глътка червено вино и разказват – художникът Танчо Салабашев се сеща за закачките на Веско с неговия занаят и се зарича да му направи един хубав портрет, друг се сеща за дългите часове на задушевни разговори, за уюта на някогашното заведение „Старата любов”, където се роди разказът за неизбежността на Съдбата „Пътят към Мосул”, за нестихващия интерес на Веско към Чудомир или за това, как, сам изпитващ нужда от подкрепа, никога не се е щадил да помогне на приятел...
„На мен всичко ми се е случило – имам хубави деца, хубави книги, хубави приятели”, това споделя в едно от последните си интервюта Веско Стоянов. Почти като предсказание звучат те днес, когато Веско го няма, а всички останали се събираме, за да чуем отново мъдрите му слова – „Важното е да познаем любовта, който не е познал любовта, нищо не знае”. И като част от необяснимия кръговрат на живота с тъга добавя: „Само че, хората не остават на едни и същи бряг”.
И така, метафорично казано, от другия бряг на Вселената, Веселин Стоянов събра различни хора, за да почетат паметта му. Негови творби издаде в книга със заглавие „Силуети пред огледалото” Иван Гранитски и заяви подкрепата на издателство „Захарий Стоянов” за литературна награда на името на Веселин Стоянов, учредена в родния му Казанлък. В годината на неговата смърт през 2014-а поетичният конкурс „Магията любов” връчи награда на името на писателя, но тя стоеше някак нелепо пришита, недомислена и не се повтори. Всъщност оттогава стои и плакет в памет на писателя, който неговият автор скулпторът Спас Мавров връчи на сина на Веско – Тихомир, с което напомни, че в сферата на културата има нещо несвършено. А „геният”, както близките приятели на Веско се обръщаха към него, не се нуждае от признание, то е необходимо на живите и за историята на градеца К.
Веселин Стоянов е автор на разкази, есета, романи, пиеси, сценарии за филми. Един след друг излизат сборниците с разкази "Шлагери", "Вечеря с Ангели", "Сантиментална като пума", "Любов, Сънища, Думи и други изображения на Смъртта", сборниците с есета "Белите полета на спомена", "Забравената уговорка с Бога", на романите "Аутопсия на Тялото" и „Моделът и неговия Художник”. Сценарист е на документални филми за Чудомир. Носител е на множество награди - специална награда за проза за новелата "Късна меланхолия" на Национален студентски конкурс, за сценарий за късометражен филм "Без докачение", редица национални награди за разкази. Пиесата му "Любов, Сънища, Думи и други изображения на Смъртта" печели втора награда на конкурса "Нова българска драматургия". Книгата му "Забравената уговорка с Бога" е отличена с премия от фондация "Чудомир". СБП връчва годишната си награда за 2007 г. на Веселин Стоянов за пиесата "Истинската история на Мона Лиза", а на следващата година го отличава за романа "Аутопсия на тялото". През 2011 година печели литературната награда на името на поета Стефан Фурнаджиев.
Enbbht преди 2 години
Enbbht преди 2 години