В деня на националното поклонение пред жертвите на тоталитаризма отваряме една малко известна страница от живота на шлагерната и джаз певица Леа Иванова

Леа Иванова носи кръста на всеки пионер - съдбата да се родиш, изпреварвайки времето си. Тя е цветна, ярка и шумна във време, в което е по-добре да мълчиш, чувствителна в години на "каляване на стоманата", директна, еманципирана, смела... Неслучайно чуждестранните продуценти, които я гледат на едни от най-престижните за онова време световни естрадни сцени - берлинския "Фридрихщадт Палас", стокхолмския "Бернс", парижката "Олимпия" я наричат "лъвица на сцената", сравняват я с най-големите звeзди на "Мулен Руж" и "Фоли Бержер". Тя наистина е първата истинска лъвица на скромния български шоубизнес.


Истинското име на Леа е Лилия. Родена е през 1923 г. в Дупница. Баща й е художник, с изявени леви убеждения. През 1925 г. той участва в атентата в църквата "Света Неделя", след което, за да избегне арестите, заедно с цялото си семейство се преселва в Истанбул с идеята всички да избягат във Франция. До Франция обаче така и не стигат, остават в Истанбул. Леа учи там в „Роберт колеж” и пее в хора на Българската екзархия. Получава много добро образование, занимава се с музика, театър, рисуване. Животът им в квартала "Таксим" в Истанбул е мизерен и тежък, но по-късно Леа ще признае, че дори в тези трудни години винаги е знаела, че един ден ще обикаля света със скъпи куфари в скъпи коли.


Кариерата на Леа Иванова започва с първия джазов оркестър „Овчаров“ след неуспешни проби за оперна певица. Директно й казали, че не я бива за такава. С музикантите от „Овчаров“ са първите й концерти в Музикалния театър. Там я гледат Мими Балканска, Асен Русков, Тинка Краева и й предричат, че ще стане голяма певица в областта на забавната музика.


Пророчеството им се сбъдва, макар че всяка стъпка на Леа към успеха е до болка изстрадана. Едно от най-големите й унижения е свързано с песента „Нашата мила, родна страна“. Композиторът Димитър Петков й я поверява и тя е записана с името „Песен за България“. Режисьорът Гриша Островски я заснема като видеоклип, шедьовър за времето си. Клипът е част от цял музикален филм с песни на Леа, който веднага е забранен. Не можело в него да се снима Леа в дома й, обзаведен не по социалистически тертип. На всичкото отгоре, тя да черпи с уиски, което се виждало в кадър. Било недопустимо БМВ да чака певицата, да я отвежда на летището и тя да пее „Песен за България“. Разочарована, Леа повече не изпява никога тази песен. Авторът я дава на младата Ани Павлова.


А конкретният повод за изпращането на Леа Иванова в лагер се крие в спомените на музиканта Асен Овчаров, в чийто орекстър Леа е солистка по това време. Самата певица никога не говори за този период от живота си, само изпитвала болезнено чувство, че краката й са студени. През 1948 г. музикантите получават покана да гостуват в САЩ, което развихря истинска завист и омраза в тези среди. Срещу всички тях заваляват доноси.


През пролетта на 1949 г. прокуратурата повдига обвинение на Асен Овчаров, че се опитвал да джазира “Интернационалът”. Той и младата му съпруга заедно с няколко музиканти са арестувани и пратени в лагера в Белене. А Леа - в Ножарево.


Певицата лежи в трудовия лагер в тутраканското село Ножарево в продължение на 8 месеца - от 7 юли 1949-а до 15 март 1950 г. След освобождаването й от лагера всички врати пред нея са затворени. В тогавашното общество не е допустимо “враг на народа” да пее пред публика каквито и да било песни, още по-малко джаз. И за Леа настъпват гладни времена.


Не е известно певицата да е пращана във фабрика или да е била продавачка, каквито са били препоръките от компартията. От биографията на Леа се знае, че циркът е този, който я приютява през онзи период. Под шапитото му тогава се подвизават и оцелелите музиканти от “Джаз Овчаров” и от оркестъра на “Оптимистите”. Леа е конферансие, често слага червения нос на клоун, а понякога й разрешават да изпее една-две песни. Но на други места не е допускана.


Истински пробив за Леа Иванова е, че през 1954-та предшественикът на “Балкантон” - “Радиопром”, издава плоча със забавна и танцова музика и тя е поканена да запише една испанска песен. През 1956 г. новоназначеният директор на ресторант “България” я кани да пее там с малък оркестър. А през 1957-а я снимат във филма “Години за любов” как пее от подиума на заведението песента “Диксън - черният пират”. По същото време излизат песните “ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ” и “Чико от Порто Рико”, които правят Леа още по-известна.


Никога обаче не я пускат по радиото и по прохождащата тогава телевизия. За пръв път БНТ излъчва нейни изпълнения през 1970 г. По голямо благоволение на властите Леа е пусната да пее в чужбина - в Полша през 1960 г. Година по-късно съпругът й Еди Казасян сформира малък оркестър. Той успява да снабди всички с визи за западноевропейски държави, където гастролират и за няколко години създават една от най-популярните шоу програми в Европа. И Леа Иванова става звезда на преклонна за това изкуство възраст - вече 40-годишна. Детската мечта на едно бедно момиче да пътува по целия свят със скъпи куфари и скъпи коли наистина се сбъдва.


"Хората мислят, че съм щастлива, защото съм усмихната. А щом съм усмихната - какво пък! Може би наистина съм щастлива...", често казвала Леа, надянала на лицето си своята маска - на вечното щастие.