103 години от подписването на Ньойския договор

103 години след подписването на Ньойския договор, все още може да се видят пресни графити по стените на сгради в България с надпис: „Долу Ньой!“. Да, договорът, който подписва на 27 ноември 1919 година тогавашният министър-председател Александър Стамболийски (макар че делегацията отначало се води от предходния премиер Теодор Теодоров) е много тежък за България, но крайните резултати не са чак толкова лоши. По негово време в цялата страна, включително и в Казанлък се организират много протестни митинги, но войната е изгубена и… „Тежко на победените“ – както гласи старата римска поговорка.
В Ньой страната ни е унижена, като репарация на съюзниците от Антантата трябва да се платят 2,25 милиарда златни франка, което е 22% от българското национално богатство, според данните от 1911-а. Териториалните загуби включват Беломорието, Царибротско, Босилегадско и Струмишко, плюс потвърждението, че Южна Добруджа остава румънска. Отделно българите трябва да предадат значително количество селскостопански животни на сърби, румънци и гърци, и известно количество въглища - по 50 000 тона на година за период от пет години на Кралството на сърбите, словенците и хърватите, както се нарича Югославия тогава. Числеността на българската армия е сведена до 33 000 души, заедно с полицията, забранено е да има модерно въоръжение, военновъздушни сили и флот. Репарационната комисия пък трябва да одобрява и разрешава всеки български заем, за да гарантира плащанията по договора. Първоначално военният дълг трябва да бъде изплатен до 1958 година. Но и победителите знаят, че трябва да се взима толкова, колкото е възможно, пълното ограбване на победените е неизпълнимо! Затова е предвидено преразглеждането на задълженията.
Най-тежкото практическо последствие от налагането на репарациите е, че те получават приоритет пред всяко друго задължение на държавата. Така тя може да емитира нови външни заеми само с разрешението на Репарационната комисия. На практика това е осъществено само при Бежанския заем (1926) и Стабилизационния заем (1928). Отпускането на тези кредити е в интерес на получателите на репарационни плащания, защото те дават възможност на страната да обслужва задълженията си, прехвърляйки част от репарационния дълг върху частни банки, главно американски и британски
Това става възможно след конференцията в Хага, през 1930 година. Според споразумението репарационният дълг е разделен на 2 части. Транш Б в размер на 1,7 милиарда франка става безлихвен и изискуем след 1953 година. Останалите 550 милиона франка трябва да бъдат изплатени до 1983 година, като през първите 12 години се плащат само лихви, а изплащането на главницата започва от 1935 година. През първите години вноските са намалени до поносимото ниво от 27,5 милиона франка годишно.
Изплащането на репарациите се облекчава и от обезценяването на предвоенните външни дългове. Така обслужването на всички външни дългове (довоенни и репарационни) през 1926 година възлиза на 19,5 % от бюджета при 28,5 % през 1914 година.
Първото плащане по репарациите прави правителството на Александър Цанков, тъй като Стамболийски вече е свален, чрез преврат. До началото на Втората световна война (1939-1945) на съглашенските сили и техните балкански съюзници са изплатени репарации в размер на 65 000 000 златни франка. Системата от мирни договори след края на Втората световна война слагат край на задълженията от Първата световна война. Българите са платили около една десета от първата, по-малка част от репарационните вноски.