Задушница: Денят на Мълчанието Задушница, Ден за размисъл. Винаги, не само предизборно. Денят на мъртвите ни, празен ден, ден, в който не бива да се прави нищо, в който най-добре е да се мълчи. И мисли. За Загубата, за Смъртта. За Вечното, вместо за преходното делнично, за онова, което стига до всички, вместо за онова, което е интерес на единици. За Болката от непоносима раздяла, за смисъла на приемането и безсмислието на гнева... Едва ли има по-добър начин от молитвата или смисления стих, малките – големи пътеки към душите, независимо тяхното пребиваване в пространството тук или оттатък, преди или във вечното Сега.
Наивната надежда на Ханчев или мъдрото примирение на Андрей Германов? Събутите обувки на живота под бесилото на Края, така добре гравирано с думите на Румен Денев? А може би, изстудената от реализъм мисловност без елементарни емоционални излишъци в думите на ум на Димитър Гачев? – Пътят към Вечното, всеки избира сам, както казваше един приятел, Смъртта е нещо, което няма как друг да преживее вместо теб и срещата ни с нея е изцяло лична. И когато става дума за близък човек, и когато става дума, за собственото ни прощаване със света, което все някога, чакано или нечакано, идва.

Андрей Германов

Тя има множество лица и маски,
но иначе се казва просто смърт.
Помни я между чаши, между ласки,
бъди пред нея насмешлив и твърд,
ала пред неотменната загадка
не надвишавай скромния си ръст:
като въздишка любовта е кратка,
животът е като въздишка къс.
Теб могат даже да те величаят,
дори да те издигат до върха.
Наситят ли ти се, ще дойде краят
и ти ще се намериш пак в праха.
Но нека твойта мъка бъде сладка.
Стани! И време не губи за мъст.
Като въздишка любовта е кратка,
животът е като въздишка къс.
Че след едно неотвратимо лято
във есента прохладна нейде там
ще дойде оня страшен миг, когато
със себе си ти ще приседнеш сам
и в миг разлистил старата тетрадка,
ще сбираш стих по стих и къс по къс
една любов като въздишка кратка,
един живот като въздишка къс.
...........

От близки и роднини оградени,
дорде смъртта ги бавно ледени,
те замълчават в миг успокоени.
Със своите затихващи сърца
те някак си тайнствено усещат,
че във кръвта на техните деца
кръвта им ще е все така гореща,
че жива ще е силната им плът
дори подир промяната голяма,
че те са вечни, че не ще умрат…
Мъжът такава
вечна сила няма.
С усмивка върху устните без цвят
разплаканите те успокояват,
въздъхнат,
потреперат,
замълчат
и само с поглед с всичко се прощават.
Полека скръстят восъчни ръце,
притворят клепки сякаш да придремят
и тихо своя дълъг път поемат
със просветлено от смъртта лице.

Веселин Ханчев

Не, не трябва да свършат без време
неживелите още неща.
Трябва мислите друг да поеме
и брезата да пусне листа,
трябва корабът, влязъл в морето,
да достигне крайбрежни води,
да не спира в окопа шосето,
нероденото да се роди.
Не, не трябва напразно да стенат
непокритата къща сама,
хлябът, който едва е наченат,
недошлите в ръцете писма.
Трябва залезът сам да се спусне,
трябва грозда да бъде прибран,
недокосната още от устни,
да не съхне девичата длан,
да не зеят огнищата неми
и поемите с празни листа.
О, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.

Димитър Гачев
Отскоро в мен пристъпва друг човек,
цветята тъпче, гледа все по-злостно,
лишен от сръчност, смачкан, натежал,
като домат в мелачката на Господ.
Оставя дълги фасове в пръста,
все още лъже тялото за нея,
напомня ми на всичките мъже
в рода ми, щом заесенеят.

Гравюра от ХII век
Румен Денев

Палачът и затворникът се качваха
по стълбите към черния дръвник.
В навалицата плачеха и храчеха,
и кашляше един войник.
Като невеста с младоженец
палачът и затворникът се качваха.
Мълчаха градските началници,
а лудото момче се плезеше
Върху дръвника беше паднал пресен сняг,
един свещеник с тяло на момиче
посочи с кръст като с черпак
към бога, който ни обича.
И от уста в уста като целувка
предадоха:
Сечи!
Сечи!
Сечи!
И седем хиляди очи
видяха как душата си събу обувките...