"Ако са ти останали само две монети, похарчи едната за хляб, за да ти даде живот, а другата - за цвете, за да осмислиш живота си".
Вяра Кънева следва тази китайска мъдрост. И цитира Достоевски: “Красотата ще спаси света“. От Красотата, която носи, Вяра дава и на другите. Веднъж - през духа на своя стих, друг път - през плътността на материята, засветила в изработено от нея бижу. Издала е две книги със стихове - „Многоточие“ и „Тристишия и финал“. И двете идват „някак непланувано, но естествено и вдъхновено“. На един дъх! Ученичка е на Тео в Казанлъшкото МГ. Завършва „Металокерамично производство“ в МЕИ - Габрово, на ръба на Промените през 1989-та. Захваща се с малък частен бизнес – производство на сувенири, бижута, кожени изделия и аксесоари, които сега поддържа като хоби. Седем години работа в Оптика, още толкова – в елитен магазин в Казанлък.
Идва на работа в „Арсенал“ АД преди две години с надеждата, че с работата си тук ще може да спечели и „двете си монети“ - тази за „хляба“ и другата - налично време за своите ръкоделия. Две години по-късно инженер Кънева не съжалява за избора: „Завод 3, цех 130“. Всъщност, той я връща към младежката й мечта. Стипендиант на „Арсенал“ преди 1989-а, след две години в Завод 2 като сортировач, Вяра тогава напуска – в тежката за оръжейното ни производство криза нямало работа дори за опитните, камо ли за начеващите инженери. По това време е с бебе на ръце. Но годините се търкулват бързо. Порасналото бебе Снежана сега гледа малката си щерка в Холандия, където завършва образованието си и събира свой дом. Снежка е не просто „рекламното лице“ на Верините бижута. Дъщерята е подкрепа и вдъхновение. И е най-красивото бижу, в създаването на което Вяра има своя принос.
Колкото до внучката! – Вяра би се радвала да може да я поведе през вълшебството на творчеството, би се радвала малката да наследи „бабиния скрин“ от изкусни умения. Най-хубавото обаче, което по бабински Вяра си пожелава, е внучката някой ден да е щастлива по своя път, следвайки своето си призвание с благодарност към живота, който има. И да стане един наистина прекрасен човек. Вяра вярва в думите на схиархимандрит Йоаким:“Не се безпокойте дали децата ви ще станат богати. Притеснявайте се дали ще станат хора“.
Телената ограда над високите зидове преди 30 години е първото впечатление на Вяра от „Арсенал“. „Сега всекидневно се наслаждавам на огромните, прекрасни дървета и пищна зеленина, които са все така „млади“ и след повече от 30 години! Сега се замислям, че в младостта, когато бях само на 18 години, съм се впечатлила от препятствията, символ на някакви табута, а в зрялата си възраст се взирам в красотата, която е била преди мен и ще остане и след мен! Как се променя човек...“, казва днес инж. Кънева. В „Арсенал“ тя намира добри, почтени, сърдечни хора. Такива, Вяра знае, че има навсякъде, но с някои, с много от хората на тази „порода“, тя се срещна именно тук. Мисли си, че вероятно колегиалните отношения ще прераснат в приятелски. Тук инж. Кънева вече е видяла, че стига да искаш, можеш да научиш много неща! „Тъй като характерът на производството е специфичен, то и опитът, знанията, които придобивам, са по-специални. Оценявам колко е важно да изградя лична самодисциплина - на работното си място да бъда в пълна концентрация и внимание към това, което върша, инструктажите за безопасна работа, които се провеждат регулярно, да се превърнат от информираност в автоматично поведение“, споделя Вяра, по длъжностна характеристика – „Монтажник боеприпаси“. „Изключително ми е интересно да наблюдавам и изучавам процеса на сработване на хората в колектив, който е относително голям и променлив – кое ги сплотява, кое ги разединява, кое ги мотивира да преодоляват и огромни трудности, как се изграждат или разрушават „здравословните“ работни отношения...“, споделя Вяра, като човек с тънък, поетичен поглед към човешкото. Предишната й работа също е свързана с много хора, клиенти на естетския магазин за фини домашни потреби под хотел „Роза“. „Но контактът между продавач и клиент е различен, - казва Вяра, - това е друг тип среда, в която опознаваш себе си“. Там, в магазина, /който е бил, знае/ - Вяра сърцато открива за клиентите тайните на хубавата трапеза. Но не през вкуса на ястията в красивите съдове, а през вкуса на общуването сред красота. Просто:
Вяра следва Красотата.
Вяра вярва, че красотата е цветето на живота! Но това, заради което заслужава светът да бъде спасен, е човешката доброта, защото тя е хлябът му! „Винаги съм вярвала, че добрите хора са повече от лошите – трудните ми моменти го потвърждават!“, разказва Вяра. Красиви, но и дълбоки, мислени, са и нейните думи на поет, подредени по страниците на вестници, списания и книги. И в сърцата на нейните приятели. За нея, априори, Поезията нито лекува, нито разболява, тя е като билка - ефектът произтича от дозата и уместната „употреба“. Поетът у Вяра няма отговор на въпроса, кога е дошло при нея усещането, че може да пише. „Не съм го усещала... По-скоро усещам дали успявам да изразя, внуша, пресъздам това, което чувствам и мисля. Нямам амбицията да бъда приемана като поет“, казва тя. Тези, които познават думите на Вяра, я наричат „Казанлъшкият Майстор на хайку“. Обаче Вяра не се приема така. И пояснява:“ Хайку е най-кратката поетична форма от 5-7-5 срички, която, според мен, е запазена марка на Изтока! Западът достига, превзема върховете на хайку, а Изтокът седи в медитативна поза на тези върхове от векове“. Затова тя предпочита да нарича своето писане „писане в Тристишие“. Дали е за всеки поет? „Хайку е за всеки поет, който в микростиха достига макроизмерения. За всеки, който споделя философията, сентенцията си за същността на живота - лаконично, дистанцирано от егото си“, е отговорът на Вяра Кънева. „Някой беше казал, че хайку е висша медитация и на мен това определение ми допада“, признава тя. За нея: „Много поети пишат прекрасни тристишия, но в тях не разпознавам хайку. Не това е важното. Пътят към върха и същността на това изкуство е извисяващ! Човек опознава същността си, взаимовръзките си със света, мястото си в него, а това вече е достоен труд“.
Малко са нейните стихове с лични посвещения. При нея поезията идва при автора, „отключена“ от човек, от отношение, от самата природа. Първо преживява, приема, изстрадва, по-късно споделя с белия лист. Така – и с бижутата. Провокира я самият материал - камък, плат, конци - влюбва се от пръв поглед, а после прави така, че тая любов да личи в готовото изделие. Време за ръкоделия Вяра винаги намира – те разтоварват, хармонизират, с тях си почива, зарежда „батериите си“ с творчески „ток“. Експериментира на воля, непрекъснато нещо ново я увлича: „Професионалистите художници дълбаят дъното на океана, а аз, като аматьор, на брега се пличкам и радвам на вълните... Всеки с жребия си! Нямам комплекси, нямам и амбиции - когато се осмелих да си го призная, се освободих от товара на претенциите към сътвореното от мен. Вече то е такова, каквото е по моя, а не „би трябвало“ да бъде по нечий критерий“.
Сега Вяра знае, че двете монети, които държи в ръката си, ще даде за хляб и цвете и че не би направила компромис с разпределението на бюджета си! „Знам, че не е важно колко бързо и по коя пътека ще достигна “върха на планината“ - важен е хоризонтът, който очертава високия връх, а всяка крачка към него е неповторима, може да бъде последна и затова трябва да бъде изпълнена с радост и благодарност към мига“, споделя своите житейски опити Вяра. Знае, че е сложно да направиш така, че да живееш просто, но си струва всяко усилие! „Прости“ – мисловно изчистени и словесно лаконични до няколко думи, са и стиховете на Вяра. След „Многоточие“ и „Тристишия и финал“ идва тишината – „От дълго време съм в този „тих период“ - не записвам стихове, не публикувам. Това не ме смущава. Приемам периода на „мълчание“ като акумулиращ и полезен“, спокойно споделя майсторката на късите изречения, много от които местната словесна общност в Казанлък наистина знае наизуст.
За Вяра търсенето на оптималната компактна форма с концентрирано съдържание от словото е вече пренесено в нейните ръкоделия, а постепенно - във всичко останало: „Чистенето на излишното, будуването за същественото, се оказват състояния, настройки, които се превръщат от вид самодисциплина в естествен подход и характер. Считам, че това е съществената полза от хобитата ми“.
Отписала навремето инженерното си бъдеще по принуда, тя си знае, че то винаги й е помагало - дава начин на мислене, отношение към детайлите и взаимовръзките, независимо дали прави бижута, подрежда витрина или работи по някоя операция от монтажа на боеприпасите. Инженерството налага критерия си.
В документите при постъпването си в „Арсенал“ през 2015-а Вяра вижда листовки за Системата Управление на качеството. Запомня емпиричния принцип: “Малките разлики в качеството водят до големи разлики в продажбите“. Сега знае, че, както тя, така и всички арсеналци, следва да са наясно, че очакванията за добра заплата са пряко свързани с даването на добра работа, а не просто – на голямо количество. И, че не е нужно да си инженер, за да бъдеш по-самовзискателен и отговорен в работата си. След две години при хората от арсеналското семейство Вяра ги усеща вече близки. И само месец преди Коледа непременно иска да пожелае здраве и благополучие за тях и семействата им: „И нека през Новата година винаги да имат в ръката си и „двете монети“ на живота!“
Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"
Abjikj преди 2 години
Abjikj преди 2 години