Един анализ на професора по социология Михаил Мирчев,предоставен за публикуване на zakazanlak.bg
Ключовите думи в моята тема са „нация” и „национална идентичност”.
Визирам българската нация и българската национална идентичност, които днес са под ЧЕТВОРНА ЗАПЛАХА:
Първо, от мултикултуралните идеологеми на внесената от Запад глобализационна политика в България, от 1990 до сега. Те систематично и с нарастваща практическа ефективност, особено през последните две 2014 и 2015 години, разтварят и обезличават националната ни традиция. Нихилистично обругават националното ни достойнство и историческа традиция. Отнемат ни и ни отказват от културния и морален код на православието, както и от по-стари български културни традиции. Променят учебниците и подменят историята ни. Смазват ни психически, като ни внушават, че сме комплексари, доколкото сме били „дребни и периферни, бедни и нещастни”, макар и наследници на предишните „велика история и българи, силна държава и културно лидерство, войнски победи и международен респект”.
Мултикутурализмът е по същество „светска религия” на еднополюсната Глобализация. Както всяка религия, особено във фанатизираните й форми и степени, мултикултурализмът бива използван за промиване на мозъци и връщане към ирационалност сред гражданската маса, за подхлъзване към страхливо поданничество и безропотност пред силните и богатите, пред бруталните и алчно-амбициозните във властта;
Второ, от 27-годишната турска пълзяща инвазия в България и над българите – превземаща и обезродяваща, унизяваща и изтласкваща, примитивизираща и ислямизираща. Съгласно „онтологичната матрица” на НеоОсманизма, в мащабността на „стратегическата дълбочина” при опита за реставриране на Османската империя на Балканите.
Всичко това е ясно подсказано и заявено още в средата на 90-те години (Тургут Йозал, Сюлейман Демирел, Исмаил Джем, Реджеп Ердоган). Открито провеждана политика е от страна на Турция срещу суверенитета и интегритета на съседна България – след 2002 г., след възцаряването на Реджеп Ердоган и Ахмет Давутоглу. Ескалирала до открит про-турски сепаратизъм през 2014-2016 г. Доведена до пряка военна и бежанска заплаха от Анкара срещу България, до картографирани претенции за превземане и отнемане на територии от България, до формирането на две нови сепаратистки турски партии в България, на пряко подчинение от Анкара;
Трето, от демографската криза, която екстремно бе разгърната след 1996-7 години, не бе предотвратена през 2004-5 години, бе отново стимулирана след 2009 и особено след 2015 година.
Става дума на демографската криза в България и на българската нация, която привидно прилича на общоевропейската демографска криза със ниска и недостатъчна раждаемост. Но реално нашата е далеч по-злокачествена спрямо статистическите и гражданските норми на кризата в другите европейски страни. Два пъти е по-ускорена. С много по-силни ерозиращи фактори.
Има формата на демографско разцепване на гражданския състав на обществото. От едната страна е ускорено набъбващата част на гето-изолираните, трудово-изключените, малограмотните и примитивните, социално-девиантните, политико-сегрегираните общности и малцинства. От другата страна е частта от населението, която е социално и национално интегрирана, образована и производителна, трудово и професионално ангажирана, милееща за България и културната й традиция. Дистанцията между тези две части от населението се увеличава. Проявите на гражданска несъвместимост зачестяват. Изборните колизии между тях вече стават нетърпими. Алтернативността между тях от битово и културно равнище вече се пренася в центъра на политическото равнище и действието на основни държавни институции.
Демографската криза в България вече 20 години има статистически и качествени характеристики на демографска и народностна катастрофа. Ерозираща цивилизоваността в България, обезсилваща икономиката и работната й сила, с нарастващ денационализиран процент от населението. Така България е избутвана и се приближава към колапс. В качеството си на национална и суверенна държава, способна да отстоява своята цялост и интереси.
Четвърто, от огромната потенциална вълна от ислямска имиграция към и през България, която още веднъж екстремно усилва ефектите от катастрофалната демографска криза. Незаконна и агресивно настаняваща се, ислямистка арабско-негърска имиграция. Цивилизационно несъвместима с характера и културния модел на България и Европа.
Несъвместима в две основни измерения: (1) идващите мигранти и бежанци, в огромното си множество, цивилизационно са изостанали с цели епохи. От гл.т. на образованост и функционални умения не само за работа и производителност, но и общо за живеене чрез съвременни институции; (2) идващите са запечатани в ирационализма на една интровертна и склонна към фанатизиране религия, която прави хората културно непригодни за интегриране в европейската културна среда на XXI век – с нейния рационализъм и институционализиране, с освободеността и индивидуализираността на хората, еманципираността на жените и девойките, дареността на децата с обществени права още от ранна възраст.
При това не само несъвместимост, но и агресивност към приемащите народи, институции и държави. В началото на 2016 вече почти официално бе признато, че става дума за нашественическа ислямска вълна, прикривана под благовидната форма на уж „бежанци”, търсещи закрила.
Започва да си пробива път и осъзнаването, че става дума за острие в хибридната война срещу Европа. Замислена и организирана вероятно откъм глобалния имперски център. Той вместо да вижда в Европа своя основен партньор и съюзник, в последната фаза от своята икономическа и политическа криза вижда в Европа преди всичко богат източник за източване на ресурси, както и потенциална заплаха за изместване от позицията на цивилизационен лидер.
Става дума за човешка имигрантска вълна, спекулираща с хуманизма на европейската цивилизация. Злоупотребяваща с фондовете и механизмите за социално подпомагане и нормите за благотворителност. Издевателстваща чрез принципите за културна и религиозна толерантност в Европа. Възползваща се от отворените граници и принципа за „право на достъп”, постановени чрез Лисабонския договор на ЕС от 2007 г.
* * *
По същество и като все по-гореща практическа реалност това са ЧЕТИРИ ЗАПЛАХИ към българите, над българската нация, срещу стабилността и целостта на българската държава. Тези четири заплахи, в комбинацията си, взаимно усилват своята енергия и практически разширяват своята разрушителност.
Мултикултурализмът дава идеологията и идеологемите, които СКОВАВАТ мисленето и публичното говорене.
Те очертават полето на позволеното и границата към цензурираното, сковават смелостта да говорим за българския народ и традиция като за ценност. Те парализират или стигматизират всяка проява на национално достойнство и гордост от българската и православната ни принадлежност. Те стимулират всякакви форми на про-западен снобизъм и анти-български нихилизъм, на българо-фобии и отказ от своята националност.
Снобизмът и нихилизмът вървят заедно, като две страни на една монета. Взаимно се подхранват, взаимно се подразбират. Нихилизмът към своите прави хората сноби и чуждопоклонници. От своя страна снобизмът кара хората да снижават своята самооценка и да се притесняват и дори срамуват от своята идентичност. Накрая тази емоционално-ценностна нагласа и самооценки логично кистализират в българо-фобия, идеологически се изговарят като българо-фобия – търсеща и намираща анти-български аргументи, самонадъхваща се чрез снобско възхваляване и апологетика към други култури и народи.
Най-близкият хоризонт на този самоотричащ нихилизъм е, че видите ли сега в 2016 г. сме най-бедната и провинциална, най-мафиотизирана и изоставаща, най-нискообразована и едва ли не малограмотна страна в ЕС. Страна и нация не само с панически разселващ се по Света народ, но и с обезлюдявана държавна територия. И за капак, че сме европейска нация, която сама предава себе си на традиционни си малцинства, които се отличават с масова малограмотност и цивилизационна изостаналост.
И всичко това се обяснява публично, струи от всички основни медии, натрапва се на общественото мнение като безвъпросна истина и свършен факт. Сякаш е даденост, от която няма измъкване – защото видите ли „ние сме си такова” и в този смисъл „сами сме си виновни”. Сякаш всички тези деградиращи процеси в България не са смазващ резултат от 25-годишно „обществено и социално инженерство”, което ни бе наложено от господарите в Новия световен ред след 1991 г.
По-отдалеченият хоризонт е от преди 27 години, визира се онзи така нар. „мрачен период на 45 години комунистическа диктатура”. Пропагандата визира „комунизмът” до 1989 г., който уж е съсипвал и все още съсипва европейската цивилизована България.
Това бе основният идеологически рефрен на Прехода през 90-те години. Тогава формулата бе: „щом си демократ, значи си яростен антикомунист”. От 2001 г. това идеологическо поляризиране малко позатихна, обществото започна да се успокоява, започна да се обръща към прагматизма на модернизацията в България, съгласно икономически и социални стандарти на Западна Европа. За жалост, преди парламентарните избори през 2005 г. СДС, тогава изпаднала в рейтингова безпомощност и наближаваща изборна катастрофа, се опита да върне поляризиращата формула: „ужасни и грозни комунисти” срещу „прекрасни и умни демократи” – омраза вместо разум и прагматични политики; изгаряща мостове идеология, вместо формулиране на общ национален интерес и съответна национална доктрина.
През Юни 2005 г. СДС не успяха да вземат власт, получиха унизително нисък процент, за втори път бяха избутани от НДСВ. Но тогава СДС (водена от Надежда Михайлова-Нейнски) успяха да прекършат започналия крехък обществен процеса на историческо помирение – между комунисти и фашисти в България, по подобие на Испания. Помирение, което е толкова необходимо, за да може икономиката да се деполитизира и заработи на високи обороти. За да може политиката да се освободи от призраците на взаимните жертви и репресии. И така освободена политиката и политиците да са в състояние да изведат общонационални интереси и съответни прагматични общи цели, стоящи над партийните борби и политическите клевети. И така да са в състояние поне частично да устояват срещу насъскващи външни намеси.
След 2014 г. отново ни вторачиха в някакви неясни „евро-атлантически ценности”, вместо да се дебатира прагматично за интересите на националната икономика, жизнеността на нацията и силата на държавата ни. Върнаха ни към претегляне на чии са по-големите вини и престъпления, извършени от „комунисти” или от „фашисти” преди 50-70 години – за да нямаме енергия днес за обществена модернизация и защитаване на демокрацията, нито за грижа за културата и образоваността на младите поколения, нито за да не се примиряваме с изтичането на мозъци и специалисти, на младост и енергия от България.
От 2009 г. Борисов и ГЕРБ подеха това мрачно обръщане назад, но все пак умерено до падането си от власт през Март 2013. После се развихри пропагандната вакханалия срещу „комунистите, които били виновни за всичко” – за всички неуспехи и поразии на Прехода и далеч след него, за световната криза и пораженията й у нас, за мафиотизирането на властта и огромния държавен дълг, който ГЕРБ удвои само за 2 години.
Фиксацията в антикомунизма бе идейно знаме на протестите от Юни 2013 до Юли 2014 срещу правителството на Орешарски. Свалиха го. Избраха новия сегашен 43-ти парламент (Октомври 2014). Вкараха в парламента 5 реваншистки десни партии като Реформаторски блок. Дадоха им ключовите министерства на здравеопазването и образованието, на отбраната и икономиката.
Десни реваншистки партии на власт, зад гърба на „силната фигура” Борисов. Всички те като политически джуджета, вече катастрофирали в политиката. Но с огромни амбиции за власт и пари. Колкото по-малки и катастрофирали, толкова по-озлобени и безпаметно идеологизирани. И ето, вече втора година на власт Реформаторският блок върви напред чрез „евро-атлантически ценности” и „пещерен антикомунизъм”. Това е тяхното основно острие в ежедневната депресираща телевизионна анти-пропаганда. ГЕРБ им пригласят. Патриотичният фронт – също. Другите политически сили или гузно премълчават, или реагират плахо и изоставащо, и не успяват да стопират тази идеологизирана вакханалия.
Най-отдалеченият хоризонт на самоотричащия и комплексарски нихилизъм е темата за „турското робство”, от преди 138 години. Виждате как в началото на 2016 г. тази тема бе провокирана и вкарана в пропаганден оборот. Провокацията стана на ценностно равнище – чрез новите учебници, изваждане и разместване на ключови български автори, с още по-фундаменталните им за българската национална и патриотична идентичност произведения.
По всички медии бе развихрена истерия: Били ли сме роби или не? Имало ли е робство, господство, или просто благоприлично съжителство? Османската империя била ли е нещо злокобно за българите или ни е дарила с благата на цивилизацията?
И така, увлечени в такива спорове и емоции, някак закъсняло усетихме набъбването на про-турски сепаратизъм в лицето на ДПС и Лютви Местан, на ислямисткото Мюфтийство, на пряката намеса от Анкара в държавните решения тук, в България. Това също е провокация. Но вече е провокация на държавно равнище, в условията на геостратегическа война.
* * *
Именно този вече открит про-турски сепаратизъм увенчава 25-годишната ТУРСКА ПЪЛЗЯЩА ИНВАЗИЯ в България и над българите. Неоосманска инвазия като идеология на турската политика в разбираната от тях „стратегическа дълбочина”. Тази дълбочина визира цялата сегашна България.
Вече не се задоволяват с една турска партия в България – ДПС, над която да имат влияние. Искат още 2 турски партии, които да са на пряко подчинение и с финансиране от Анкара (НПСД и ДОСТ). Искат българският президент да бъде избран от тях, чрез решаващата квота на контролирания турски и цигански електорат в България, както и сред емигрантските общности. Искат техни ислямистки фондации като ТИКА да работят официално тук, при това под защитата и покровителството на българската държава.
Вече не се задоволяват с доминиране на турски капитали и фирми в така нар. „смесени райони” в България. Искат откровен монопол в секторите на медиите, на енергетиката, на минералните води, на минната промишленост, на тютюнопроизводството и др. Монопол със съответното подчиняване на местните и централните държавни власти, от една страна и от друга – със съответно връщане към феодални форми на зависимост във все повече селища и райони.
Вече не се задоволяват с наводняване на телевизиите и книжарниците в България с турски филми и книги, с протурска пропаганда чрез филми и книги. Вече искат пряко да овладеят Министерството на образованието и Министерството на културата, за да подменят автори и произведения в учебниците, за да изваждат българската история от учебниците по история и география, за да върнат стотици музеи отново към джамии, за да се строят паметници на поробители. Вече не искат само новини на турски език в БНТ. Искат свои телевизии на турски и за турци. Вече не искат само да се изучава турски език в училищата. Искат ислямски турски училища, извън контрола на държавата. Вече не искат свободи и права на „турско малцинство” в България. Искат териториална автономия на общини и райони с уж турско население, което било част не от българската, а от турската нация в съседна Турция.
* * *
Мутикултурализмът позволява всичко това. Провокира искания за всичко това. Оправдава и провокира ескалация на претенции към всичко това.
Мултикултурализмът стигматизира исконни понятия като „патриотизъм” – той бил нещо остаряло и задължително водещо до ксенофобски национализъм. Стигматизира понятия като „национализъм” – той пък бил единствено и само фашизъм и агресивен ксенофобски расизъм. Стигматизира понятия и висши ценности като Родина и Отечество – те пък били „натоварени с негативна конотация” и затова ги изваждат от учебниците. Обяснението е, за да не дразнят в България някакви „българи с паспорт”, които обаче не се считали за „българи по дух и идентичност”.
Мултикултурализмът парира българската нация, нейното историко-културно ядро, свободата му да отстоява своите права и доминираща позиция. Парира и формите на съответен държавен про-български протекционизъм – търговски и финансов, бизнес и корпоративен, медиен и информационен, културен и образователен, религиозен и ценностен, административен и електорален.
Малцинствата стават привилегировани. Така на практика малцинствата, които се обявяват, че са диаспори на други и чужди нации, стават легализирана пета колона на чужди и враждебни интереси на нашата територия и в юрисдикцията на уж националната ни държава.
Става дума преди всичко за така нар. „турско национално малцинство” в България. В него се мобилизират не само хората и общностите с турско самосъзнание, но се притеглят все по-успешно и големи части от циганите мюсюлмани, все по-агресивно над половината от българите мохамедани, посяга се дори към арабите в България.
„Щом си мюсюлманин, значи си турчин”. „А щом имаш статут на турчин в България, значи си в национално турско малцинство”. Подразбира се, че това малцинство не е част от българската нация, а е част от нацията-майка от съседна Турция.
Това са ясните и въздействащи формули, чрез които работят сепаратистките сили в България – про-турски и ислямистки, анти-български и анти-православни. Така работи „твърдата сила” (например Лютви Местан), така работи и „меката сила” в България (например Ахмед Доган). И двете, откровено или завоалирано, но с обединяващата ги цел да обезсилват българската нация, да превземат българската държава, да изтласкват и прочистват селища и общини, райони и общо територията ни от родолюбиви българи и православни.
Става дума именно за една многоглава ламя, която обезкръвява българската нация и обезсилва нейната държава. Масовите вътрешни миграционни потоци и след това емиграционните потоци навън имат именно такова фундаментално измерение – изтласкване на българското и православно население, прочистване на все повече селища, общини и райони в страната от него.
* * *
Практическият резултат от горното се допълва от нещата, които наричаме „ДЕМОГРАФСКА КРИЗА”. Във всички политически коректни и конформистки анализи за тази криза се говори замъгляващо и объркващо, използват се много числа, които прикриват дълбочината на кризата и фаталните фази в разгръщането й. Упорито се прикрива подмяната в структурата на населението.
Мога синтезирано тук да кажа, че същността на демографската криза не е в ниската раждаемост самà по себе си, нито просто във високата смъртност като допълващ фактор. Катастрофалността на кризата е във факта, че примитивните гето-цигани раждат средно по 4-5 деца на една жена, в изостаналите ислямизирани общности се раждат по 2-3 деца на една жена, докато в цивилизованата, образована и адаптирана към модерна Европа част от населението – българско и православно, ядрото на българската нация – се раждат вече средно под 1 дете на една жена. А и значителна част от тези цивилизовани деца, се раждат с идеята да бъдат изнесени в чужбина – при семейно емигриране, или избутване към емиграция само на децата.
В това се състои катастрофалността на българската демографска криза. Тя ясно се вижда чрез тези полярни детеродни норми в трите основни цивилизационни общности в България, в състава на сегашната българска нация.
Само за 27 години значително се промени общата структура на населението. Не случайно процентът на малограмотното и неграмотното население така екстремно се повиши. Не случайно в състава на работната сила рязко се увеличиха хората, които са неспособни за производителен труд при съвременни технически и организационни условия. Не случайно огромна част от двете големи малцинства се връщат към примитивни форми на патриархат или на още по-примитивни форми на племенно съществуване с разрастващи се форми на съвременно робство.
Именно в тези свои количествени и след това качествени измерения демографската криза в България вече има характер на национална катастрофа. И не само не прилича на ситуацията в нито една друга страна от ЕС, от Европа като цяло. В това си измерения българската ситуация е уникална, за жалост тя е катастрофално уникална. Това ясно заявих и аргументирано представих в своята книга от 2009 г. „Социална динамика и цивилизационно разслояване…”.
Самата демографска криза бе планирано генерирана още в началото на Прехода. След това бе разгръщана като процес от всякакви „приятели на България”. Чрез нея те ни стопяват като нация, а чрез рекламираното емигриране ни разселват далеч навън, и втори път ни стопяват като нация. Следващото действие е тук, на нашата национална и държавна територия, да се заселват големи маси хора от други цивилизационни зони – несъвместими с високите културни и държавни стандарти на българите, и на Европа като цяло.
Така се сменя структурата на населението, променя се цивилизованият стандарт на държавата. Нацията губи своето устойчиво генетично и културно ядро, което е споено от народностна традиция и държавническа памет, както и от историческо достойнство. Изпуска се високият стандарт в своето цивилизационна развитие и развитост.
* * *
Това досега, 27 години, ставаше чрез ВЪТРЕШНИТЕ ЧУЖДЕНЦИ – чрез раздуване и привилегироване на примитивните общности сред циганите, както и чрез ислямизиране на цигани и турцизиране на помаци, а така също и чрез примитивизиране на общности сред турците – поради обричане на бедност, закрепостяване към примитивен поминък и откъсване далеч от културните зони в България.
Сега това демографско и цивилизационно превземане и отнемане на България се осъществява и чрез прииждащата „БЕЖАНСКА ВЪЛНА”. Това е четвъртата заплаха, която назовах в началото на този текст.
Вече трета година (2014-2015-2016) границата ни е отворена и държавата на практика отказва да я охранява. Отказва да спира бежанците, да подбира по-малко рисковите за нас и да филтрира потока, който влиза.
Държавата прави обратното. Граничната ограда така и не е достроена. Камерите по оградата така и не работят. Охранителите така и не са на мястото си зад оградата. Нито им е позволено да използват сила срещу нарушители и дори да стрелят в екстремни ситуации. Държавата вече втора година отказва да издигне физическа преграда пред идващата човешка вълна.
Влизащите ги регистрират без подбор и филтриране. Не отделяме християните-бежанци от ислямистите-завоеватели. Не отделяме майките с деца и семействата от разпознаваемите с просто око агресивни ислямски бойни отряди. Не отделяме хората с одухотворен интелигентен вид от налудничавите примитиви и религиозни фанатици. Няма филтър на границата и в регистрационните бежански центрове – за да допускаме адаптируеми бежанци, но да възпираме вълната от цивилизационно несъвместимите и пряко застрашаващи ни имигранти.
Освен всичко това държавата досега цинично стимулира трафикантите на хора и бежанци. И по този начин се създава още един мафиотски бизнес с много пари за корупция в България. Тези много пари за корумпиране на политици, кметове и администрация вторично ще ни обезсилват, пропускайки време и възможности да се самопредпазим.
И на върха на всичко, държавата вместо да подкрепя и използва, тя възпира и плаши със съд патриотични групи от граждани. Такива, които искат да съдействат при охраняване на държавната ни граница и залавяне на незаконни имигранти, при осъществяване на надежден контрол в рисковите селища, при разкриване на трафиканти на бежанци. Вместо да ги подкрепя и допълва силата им към своята, държавата (МВР, Правителство, Следствие, Прокуратура, Армия) ги стопира, медийно ги оспорва, опитва се да ги осъди. Все едно не са патриоти, а са криминални престъпници.
Колко и какви са „бежанците” в началото на 2016 г. в България?
Сега никой в държавата не може достоверно да каже колко са бежанците в България. Вероятно са под 100 хиляди. Все още не са фатално много. Но това не е заради българска мъдра политика. А само защото те досега преминаваха транзит през България към Западна Европа. Но това скоро ще стане невъзможно. Границите за тяхното излизане от България вече се затварят: откъм Гърция и Сърбия; откъм Австрия и Унгария, Чехия и Словакия, Хърватия и Словения.
И какво ще стане на практика? Имигрантите през 2016 ще влизат в България, устремени към Германия и богатата Европа. Но ще остават тук, задържани като в котел. Недоволни и агресивни, не желаещи да се учат и адаптират, искащи издръжка, тероризиращи всички видове български администрации и власти, наред с българските мирни граждани.
Обективно е така, на път е да стане така. Въпреки идеологемните заклинания за толерантност и всеопрощаващо гостоприемство.
Тук е логично да се запитаме какви основни обективни и субективни генератори има организираната „бежанска вълна”? В качеството й на ново преселение на бедните народи към богатите страни и икономики, преди всичко към Европа. За да се реализира в такъв обем и мащабност. За да има видимо горещ емоционален градус. За да преодолява не само морските вълнения и простори, но и алчността на безжалостните трафиканти. За да е готова да се сблъска с военната сила на приемащи страни.
* * *
Можем да откроим няколко ОСНОВНИ ГЕНЕРАТОРА на „бежанската вълна”, на арабско-негърското и мюсюлманско-ислямисткото преселение към Европа:
Първо, това е обективен процес.
Преселение и масирано нашествие на бежанци от БЕДНИ икономики към богатите зони на благоденствие, от страни с масов глад и мизерия към зоните на западното „потребителско общество” – с подаряван материален стандарт за бедни и социално слаби, чрез богати и щедри социални програми и благотворителност.
Второ, отново е обективен процес.
Масово изнасяне и бягство от безводни зони, без вода за хигиена и здраве, към зони с питейна вода, вода за хигиена и чистота. Неусетно се озовахме пред войни за вода, а преди и след тях пред масово преселение като бягство от БЕЗВОДНОСТТА.
Трето, пак обективен процес.
От страни с полупустинна природа населението се преселва към страни и райони с УМЕРЕН климат, плодородна земя и зелена природа. Това е все по-мощен пряк генератор за преселение. Особено при алчна корпоративна политика, която превръща полупустинята в пустиня, която не дава трудова и производителна алтернатива на населението там.
Четвърто, това е ценностен процес.
През трите десетилетия на еднополюсна Глобализация западните „развити страни” изнасяха демокрация и всякакви свободи, държавна толерантност и гражданско неподчинение, индивидуализъм и необуздан мултикултурализъм. И всичко това бе изнасяно в държави с тоталитарни порядки и власт, сред народи с тоталитарна култура, с тлееща религиозна и племенна агресивност. В резултат сдържащите диктатори и държави рухваха, взаимната агресия избухваше, ислямският джихад и примитивната жестокост бяха легитимирани. Вместо да се изписват вежди, се изваждаха очи.
Сега атакуваните от „демокрацията” народи ОТМЪЩАВАТ на своите демократизатори. Превземат собствените им страни – преселват се, внасят себе си в държави с реална демокрация и толерантна традиция, без да срещат съпротива поради разколебания патриотизъм и забранения национализъм.
Например, добре би било Франция да разбере неизбежността на такава отплата, след като предишния президент Никола Саркози с високомерие бомбардира Либия и съдейства за разрухата на държавата на Муамар Кадафи. Сега същият този Саркози рони крокодилски сълзи и заклеймява нашествениците в Европа. Но е късничко. Та нали „каквото посееш, това ще си и пожънеш”.
Пето, това е геостратегически процес.
Част от ХИБРИДНАТА война срещу Европа. В качеството й на стопански и финансов конкурент на САЩ. С упорити народи, които не желаят да се откажат от националната си идентичност, от религиозната си принадлежност и култура. Хибридна война срещу европейските народи и държавите им, защото те не желаят да спрат борбите си за съхраняване на суверенитета на собствените си държави, борбата те да оцелеят като национални и да не предадат напълно своя „социален характер”.
Нещо повече. През 2014 тези народи взеха, че избраха такъв състав на Европейския парламент, че в него вече има мощни групи, заставащи активно срещу колониалното послушание от страна на Германия и Брюксел.
Всичко това се тълкува като всенароден грях и някой иска той да бъде наказан. Господарите казват: „Не може така. Не ви е разрешено. Ще си получите заслуженото.”
Доказателствата от практиката за тази хибридна война срещу Европа, признанията от авторитетни политически фигури, изследванията на водещи анализатори, всичко това вече се натрупа в една КРИТИЧНА МАСА, която ще отмести завесата на пропагандата.
За да може не само да се види ясно, но и да се признае, че „бежанската вълна” нито е само от бежанци, нито е само от страни с царящо политическо и военно безумие в момента, нито е само спонтанна. А е организирана, масово организирана. А е подготвяна и инструктирана за провокативно и агресивно поведение в приемащите страни и към приемащите народи. А е цивилизационно не-адаптируема и не-съвместима, не-желаеща да приема културата и порядките на новия си дом. Такава е в огромна част от контингента си, който се пресели през 2015 и тръгва сега през 2016 г.
Шесто, това е плод на икономически егоизъм и корпоративна алчност.
Евтин нефт и газ за Европа срещу отстъпката пред Саудитска арабия и страните от ОПЕК те да внасят своите ислямистки маси народ в християнска Европа. Бартерна сделка!
Това по същество е престъпната сделка от втората половина на XX век – след петролната криза от 1973 години. За нея алармира доблестната Ориана Фалачи. Тя ясно разказа какво се крие зад удачния термин „Eur-Abia” – едно предречено ново битие на Европа, която продава и предава своя религиозен и културен суверенитет, за да загуби след време и своя национален и държавен суверенитет.
Няколко десетилетия Западна Европа бе отворена за арабска ислямска имиграция. С идеята тези разрастващи се общности да бъдат интегрирани – чрез език и образование, чрез трудова и институционална интеграция, чрез повишаване на стандарта на живот, чрез нов хоризонт за реализация на младите поколения. Но минаха няколко десетилетия. Второто и третото поколение вместо с по-висока мотивация за интегриране, проявяват обратното – разочарование и обида от приемащата нация, агресия към нейната държавност. Причините са комплексни, но фактите на задържана и дори спряна интеграция сред голяма част от арабско-ислямската имиграция са факти.
На тази база бяха арабските метежи преди 10 години във Франция, самосегрегирането на турците в Германия и на арабите в Брюксел, критичната маса на трудно контролирано такова население в Англия. От другата страна е откатната вълна на неофашизма и ксенофобията в поне 10 страни от Западна Европа, неонацизмът „а-ла-Брейвик” от Норвегия, агресивността на „Златна зора” в Гърция, и други подобни.
Корпоративната алчност и удивителното управленско късогледство „а-ла-Меркел” взривява гражданската структура на европейските общества, на приемащите народи, на цивилизованите християнски европейски народи с техните културни традиции и национална идентичност.
Става дума за корпоративна алчност изведена в ранг на държавна политика, на обща политика в ЕС. Алчност за огромни мигрантски потоци, за да си решат богатите страни и народи трите основни проблема.
Първия е икономическият – нужда от евтина и безропотна пред експлоатация и дискриминиране работна ръка. Това са така нар. „гастърбайтери”. Втория е образователно-професионалният – по-лесно е да се внесе готова образована, мотивирана и производителна работна ръка от Източна Европа. Това са така нар. „остарбайтери”, или „изсмукване на мозъци”. Ние ги готвим, те ги прибират и използват. Третия е демографският – нужда от внос на висока раждаемост, за да се компенсира замиращата раждаемост на своите. Висока раждаемост от изостанали култури и примитивни народи. Както и готово младо поколение пак от Източна Европа – отлични ученици, изявени студенти, млади генийчета. Вземаш човека, надграждаш му образованието, и го запечатваш като свой не само професионален, но и млад демографски контингент.
Седмо, процес на РАСОВО разместване на Света и смесване на народите.
По същество не става дума само за народи от различни цивилизационни зони, които се смесват сред населението и работната сила в Европа. Нито само за ислямско нашествие в страните на християнството, със закономерните за исляма амбиции за превземане и налагане. Нито само за огромен контингент население с примитивна битова, трудова, организационна, сексуална култура. Нито за огромен контингент население, което връща жената и детето от цивилизацията на еманципираността и личните права, обратно към цивилизацията на жестокия патриархат и личната зависимост.
Ако правим анализ без страх, няма как да не се върнем обратно до расовите основи на всичко това. „Расизъм”! Днес е рисково да се заговори за раси, междурасови отношения, расова несъвместимост. Голям е страхът да не бъдем обвинени в расизъм. Но едно такова обръщане и връщане зрее в Европа.
Страхувам се, че по тази линия е и провокацията. Например, защо именно в Бавария в Германия са концентрирани най-голям брой от контингента „бежанци” от миналата година – около 1 милион души? Защо точно в Бавария? Защо точно там провокират най-директно смиреността на германския народ и страхът му да го върнат към вините от нацисткия расизъм от Втората световна война?
Неонацистката вълна в Западна Европа предстои. Закономерна е. Пряко провокирана е. И тук не визирам само вълната към крайно-дясно, към радикализиране на дясното – като реакция на кризата. Не визирам само възродената сила на неофашистките партии – част от тях се въздържат от публични прояви на ксенофобия, опитават се да се позиционират в едно по-общо патриотично национално пространство. Тук говоря открито за неонацизъм, с неговия свойствен расизъм, с жестокостта на политическите му средства, с масовата хипноза на екстремисткия му национализъм.
В неговата логика и емоция „бежанската вълна” е нашествие на нисша и дори на най-нисша раса, която бива премествана географски, бива насъсквана срещу една по-висша раса – с нейната държавна и културна същност, уязвява нейния държавен суверенитет, тероризира нейното национално достойнство.
Това е дълбока същност на възприемането и преживява<
Ohosri преди 2 години
Онуфри преди 8 години
Ohosri преди 2 години
Онуфри преди 8 години