Трябва да има в нещо огън

Където има отбор, там върви работата. Народът ни е талантлив, но си пати от лошите си водачи.
В това е категоричен един от любимите актьори на поколения българи- Славчо Пеев.

Визитка:

Той е Овен .И не помни колко години има в театъра. Признава, че не нищо не му се получава без любов. Всякаква. Фен е на „Локо“ София, независимо от всичко и не пести време за любимя тим: за него отборът е всичко. Във всичко. Затова и ходи по селските стадиони и мегдани да ги гледа.
В артистичната българска история остава първият актьор с очила- на сцената и в живота. Винаги.
Рисува. От малък. И тази си му любов го държи и до днес. Дори дълго време бил някак раздвоен- между новата си любов – сцената и театъра, за която го открива народния артист Георги Георгиев и рисуването. В раздвоението между двете си любови, жертва третата- спортната кариера. Накаря, след казармата, печели театърът. Макар в начолото да започва традиционно: с черната работа.
Има известен баща, откъдето са му и спортните нишки- известният в миналото атлет Панайот Пеев, три пъти балкански шампион. Покрай него младежът, който е на симпатичните и ведри 77 години, се увлича по волейбола и баскетбола.
Има 4 внучета, куп деца и ..3 брака. Последната си съпруга среща в трамвая, където се вози заради автосакътлък с магаре. От нея има 25 годишна дъщеря.
На първия му брак кумуват поетът Радой Ралин и приятелят и покоенактьор Климен Денчев- бати Климбо от детските рисувани „Сънчовци“ някога.
Завършва актьорско майсторство при проф. Желчо Мандаджиев през 1964 г. Бил е актьор в Сатиричния театър, като 3 години е бил инегов директор. До вятъра на промяната. Изиграл е над 70 театрални роли, сред които героите на Стратиев: в „Римска баня”, на Иван Андонов в „Сако от велур”, в „Рейс”, в „Максималистът“. Зад гърба си един от любимците на две поколения жени има и над 100 телевизионни роли. Снимал се е в 23 филма, сред които “Мъже в командировка”, “С деца на море”, “Приятели за вечеря”, “Изпити по никое време”, “Матриархат”, “Войната на таралежите”, “Баща ми бояджията”, „Деца играят вън“, „Баш майсторът на море“, „Баща ми бояджията“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Селянинът с колелото“, „Мисия Лондон“.
Момче е, откъдето и да го погледнеш. С дяволит пламък в очите, с много енергия в душата.
Животът ни среща на „ Баница“ в Казанлък. Причината – неуморната Гълъбина. Михайлова. След 120 минутни спомени и десетки фенки, със симпатичният фен на класиката от преди 50 години, по бирена ирония и териториално господство, сядаме под дебела казанлъшка сянка не на „Шуменско“, а със „Загорка“. Пенливата изневяра веднага събира погледите. Което означава само едно: че когато си оставил бразда в нещо си, тя винаги оставя дири.
Актьорът и режисьор Светослав Панайотов Пеев. Или другарят Маляков от „ войната на таралежите“ и г-н Мавродиев от „Мисия Лондон“.
Поредната ни юлска среща тук.

-След носталгията ви по „Шуменско, / бел. авт. главен герой е в нашумяла ТВ реклама/, коя е другата ви голяма носталгия?

Не степенувам носталгиите. Промениха се нещата в нашата професия. Промениха се с времето, съжалявам много, защото живеехме страхотно, всички заедно, театърът. Сега всеки за себе си. Времето е такова. Не обвинявам никой за това, просто такова е времето. Това се отразяваше и на спектаклите ни. Тази заедност преди. И липсата на тази заедност сега, пак се отразява. Това е много важно, защото в една група хора, в един колектив, е много важно да дишат заедно. В театъра това е страхотно важно.

А как е сега?

Сега е различно. Преди хората в театъра бяха задоволени материално. Като изключим тези Горе, заплатите на всички бяха почти еднакви. Сега има голяма ножица в доходите и ние сме в една ниска част на доходите. Актьорити не са богати хора. Например в театъра, в който съм аз, болшинството хора, целият артистичен състав, получават минималната работна заплата. И както казва Стефан Цанев, „аз се чудя на това съсловие, което викаш го през нощта и то идва и репетира и не се замисля за другото. Въобще не се загубило това, този дух, въпреки ниските, мизерни доходи. Този дух, този ентусиазъм не е загубен и сега в театъра наистина мога да ги повикам и през нощта, защото трябва да направим нещо, за излезем, да се изявим.

А за какво ви е най- мъчно?

Най- ми мъчно друго.Аз съм спортен човек. Един беше казал, че където вървят колективните игри, там и държавата върви. При нас вървеше волейболът, баскетболът, гледам, че и те сега тръгват надолу. Да не говорим за футбола. Там е драма. В леката атлетика е същото. Много ми е мъчно, че в тази държава не се обръща достатъчно внимание на спорта, на колективните спортове. А това е много важно за децата.

Давате ли си сметка, какво ми казвате? Преди рипахме срещу колективизма, във всичките му форми. След 1989 година разбихме колетивизма и колективното начало на всички нива, защото беше вредно, единицата стана важна. Разбихме и нея на малки частички и сега всъщност няма го колектива, няма държава, няма заедност...

Това не е колективизъм, точната дума е отбор. Когато има отбор, където има отбор, там върви работата. Това е навсякъде. И в едно предприятие е така. Отборът. Той има треньор, така е и в спорта, и в живота. Но не се обръща достатъчно внимание на това. И в прекия, и в преносния смисъл. Мисля, че младото поколение трябва да се учи на това. Спортът е много важен за това начало и това възпитание. И не случайно големите държави обръщат особено внимание на колективните спортове.

Тъжен ли сте?


Не. Аз не съм тъжен човек. Но когато говоря за нещо, което може да бъде по-добре, на което може да се обърне внимание, а не се прави, може би ставам и малко тъжен.

Лоши актьори ли са тези, които трябва да обърнат внимание на това? Нали добрата пиеса става с добри актьори, с тези, които се потапят, разтварят в образите си, а нашата все никаква. Как изглежда държавният ни театър?

Ще ви кажа защо е така. Може да са добри актьори, лоши актьори, но лоши хора дълго време казваха какво да правим. В това съм абсолютно убеден. Дълго време. В една скоба ще ви го кажа. Познавам Бойко Борисов много отдавна. Говорим за качествата му. Той се отличава от Орешарски, Станишев, Иван Костов, той е добър човек. Той може да има 100 кусура други, че не знае много неща, това е задача на обкръжението му. Но той не е лош човек. Познавам човека. Това в скоба. А онова е истината. Че дълго време ни управляваха едни недобри хора,те ни водиха. Хора, които мислят само за себе си, егоисти, които направиха така, че България да стане на последно място в Европа. Това е истината. И сега много трудно се обръщат нещата.



Затова ли все по-малко си говорят хората, защото сме много лоши хора много, или всеки се притеснява от другия?


Беднотията, беднотията момиче и трудният живот не правят хората добри. Когато е задоволен човек, да има какво да яде, да си плаща сметките, е друго. Но ако не можеш да си плащаш сметките, как да бъдеш добър човек? Дори може на такъв човек да мине мисъл да открадне, да навреди. Това не е добре за държавата. Просто трябва да се помисли за хората.


Повечето хора казват, че имат спестявания..

Мисля, че не са толкова много хората със спестявания.

Вие сте от поколението актьори, които всички поколения познават: и вашето, и тези след вас. Оставило е диря вашето актьорско поколение. Какво идва след вас?

От новото поколение актьори, има много добри актьори. В нашия театър имаме три пиеси, които играят трима души, с много голям успех. Викат им Мечките- Владо Карамазов, Юлиан Вергов, Захари Бахаров. Те са много добри артисти. Има между младите и в Сатирата и много добри млади попълнения. А българският народ е талантлив. Той си пати от тези, които го водят. От лошите хора, които го водят. Това е навсякъде. Не само в театъра. От деца сме талантливи.

Оптимист ли сте за това, което е сред тези географски ширини?

Не може да не бъда оптимист, защото имам много деца, внуци, какво ли не .. Да им мисля лошото ли? Времето е такова, че те избират- България или навън. Дъщеря ми много отдавна избра навън, но си остана българка, идва си често.


.. и вие си останахте българин...


Аз съм си бил винаги българин. Емигрирах един от първите, още през 1988 година. Бях две години в Италия, върнах се, защото свободата дошла. После Кипър. Скоро бях в САЩ и Канада, хората са си българи.


Не се ли изкушавате да потърсите и малко повече спокойствие в едни други години?

Не. Спокойствието не ме изкушава. За такова нещо не мисля изобщо. Имам един девиз: „Напред!“ И не се замислям. Кога отивам в една държава и защо се връщам. Такъв съм си. Само напред! Абсолютно логично е било, нормално. Връщам се, работя, пак заминавам..


На казанлъшка сцена играл ли сте?


Не е възможно да не съм играл. Няма град, в който да не съм играл.


Има ли български актьор от вашето поколение, който не е възможно да бъде повторен?


Мисля, че много от моите колеги няма да бъдат повторени. Не могат да бъдат повторени Парцалев, Калоянчев, Григор Вачков, Константин Коцев, Никола Анастасов сега, Стоянка, Татяна. Няма. Има друг вид, има близко. Има си такива, само че са други.



Има ли роля, която така и не ви дадоха в театъра? А вие толкова много искахте..


Няма. Аз сега дори Дон Жуан, на 60 години изиграх. И това изиграх преди 3 години. Дон Кихот съм играл. Играл съм много неща, които съм искал. Хамлет не съм играл, искало ми се някога, но не съм. Но може би и не трябваше. Аз не мога да се оплача. Играл съм, играл съм, и продължавам да играя. Сега дори за мен моят син направи пиеса в Дупнишкия театър. Пиесата се казва „ Странният дъжд през тази пролет“.

Валял ли ви е един такъв странен дъжд?

Валял ме е. Как да не ме е валял. Вървиш, вървиш с някакъв човек и не го усещаш дъжда, ставаш мокър и вие си говорите, говорите и не усещаш. Други неща се усещат. Вижте, аз имам много малки периоди, в които да не съм влюбен. Не става иначе. И не ви говоря само за жена. За деца, за работа, за роля, трябва да има в нещо огън. Развеждах се много ,жених се много, но не съжалявам. Имам чудни деца. Около мен всички ми викат Славчо- и деца, и внуци. Нямам неща за които да съжалявам.