Катя. Катя от Галерията – до вчера. От снощи – живописецът Катя Христова. Да, понякога, човек пораства само за една нощ. Катя порасна, вече има име в художественото изкуство. 40 живописни платна и три-четири години, за светлокосото синеоко момиче, което познаваме като уредник в Художествена галерия – Казанлък, се оказаха достатъчни, за да я видим като истински талантлив и изграден автор. 40 светулки, както директорът Христо Генев нарече нейните работи, от снощи танцуват в първата самостоятелна изложба на Катя Христова, подредена в залите на общинската галерия. Рядко при откриване на изложба, казаните думи, са пълни с толкова обич и искреност, снощи беше именно така. „Тази изложба е част от историята и на Художествена галерия – Казанлък, и на българското изобразително изкуство“, бе категоричен при откриването Генев. И още:“ С идването на Катя тук, усетих у нея, голям живописец, не съм сбъркал“, сподели с нескрита радост той.

Катя идва в Галерията без нито ред в творческото си CV

С едно изключение, но съществено: дипломата от Великотърновския университет, специалност Стенопис. От академичната школовка, днес Катя признава, че са и останали правилата за работа, валидни за монументалното изкуство. Други стенописи, освен дипломната си работа в паното на едно великотърновско училище, тя няма. За специалистите, обаче, почеркът на монументалист, наистина личи в причудливите форми, изненадващо пръснати в ярките цветове на нейните маслени платна. Оригиналните форми, неочакваните композиции, умението на Катя, от един цвят, да разлее пулсиращата емоция на душата си..., всичко това няма как да не се види в нейните, оставени да светят картини. Всичко това, беше изказано снощи не само от Христо Генев, но и от изкуствоведа, проф. Марин Добрев. Колеги с опит, но и приятели, стояли близо до Катя в последните години. Няма как да не си близо до Катя, когато става дума за работата в Художествена галерия – Казанлък. Катя е навсякъде, тя прави всичко, буквално всичко – започва на временен договор. Преди да стане екскурзовод, е дори момиче, което чисти помещенията...Желанието да работи точно на това място, е толкова важно, че е готова да върши какво ли не. При това – с желание. Както казва шефът и:“Без да мрънка, без да хленчи“. Една чиста откровеност и твърда убеденост, видял той у Катя още при първата заявка от нейна страна: “Искам да работя в Художествена галерия – Казанлък!“. Това го впечатлило.
Самата Катя, признава, че работното място става за нея истински втори дом – атмосферата в Галерията се оказва важна, удоволствието – пълно, а срещите с толкова професионалисти-художници, безценни за бързото израстване в изкуството. Подкрепата от колегите, също. „Нямаше как да стане без срещите ми с толкова хора, всеки е оставил нещо от себе си“, споделя Катя Христова. Същото важи и за личните и срещи. Образи от приятелства и роднинска близост, искрят в обич и мъка от работите на младата художничка. Повечето е обич. Вижда се от поглед пръв. Иначе нямаше приказките на Катя да са толкова магични. Нито да светят толкова. Всъщност, името на изложбата „Оставени да светят“, е повече от точно, което не пречи, в 40-те си работи, художничката да открива нещо по-дълбоко: духовната си биография. „За мен дори, Духовна биография, е истинското име на това, което Катя ни показва“, не скри от публиката снощи Христо Генев – Духовна биография в светла, сочна, бистра и лъчиста живопис.
При Катя става дума за Интелигентност
Ценителите виждат веднага това в платната – необичайни са. Не става дума толкова за сюжет, колкото за състояния, разляти в цвят. Казано от професионалист като Марин Добрев, горното тежи още повече.
Казано от самата Катя, е признанието:“Да, абстрактни са, но наистина в картините е моето детство и селото, с което съм свързана...Етномотивите, доколкото при нея са факт, не са самоцел, те се раждат в носталгията и умилението към селото, където е израсла. Силата на нейните платна има и още една тайна – рисува само това, което е преживяла, което е минало през нея. Запомнила е казаното от своя преподавател Йордан Парушев: “Рисувайте само онова, което сте преживели!“ С една дума – разголвайте се! Да разголиш себе си пред публика и да ти се получи радостта на хората отсреща, е цялото щастие на творчеството. Но се иска кураж.
Именно затова, Катя снощи получи поздравления от своите по - опитни колеги, най-вече, за куража, с който е извадила всичко от себе си. Разголването на Катя Христова обаче, не е просто разголване, то е бръкване у нея самата през деликатните пръсти на собствените и метафори. Което вече го прави изкуство. Което го могат малцина. Първото разсъбличане в цветове и форми, Катя не крие, че прави пред най-близките в семейството си. То е първата и публика. Вярна публика, която я подкрепя. „Благодарна съм, че ме изтърпяват в ежедневните ми лудости“, смее е тя.
Край нея, като край всеки истински автор, не е лесно да се живее – все повече участия в изложби и пленери, все повече от личното време у дома, вложено в рисуване. От 2010-та до сега: Пето бианале на малките форми в Плевен, участие в Есенен салон Казанлък– 2012, Трето Балканско квадринале на живописта „Митове и легенди на моя народ“ в Стара Загора, „Джазопис“ – 2013 в Художествена галерия – Казанлък, Националния конкурс на „Алианц България“ за живопис, скулптура и графика – Стара Загора – 2014, Първата награда на казанлъшкия Есенен салон - 2014. А после - проекта „Бяло“ на нашата и бургаската галерии...
Макар да казва, че рисува, когато си почива, когато не е в Галерията, или, когато си взима нарочен отпуск, за всеки е ясно, че времето, което отнема това занимание, щом то е сериозно, е много време. Едно малко чудо е, че Катя само за две-три години и особено – в последните месеци, е намерила време за своите 40 платна, с които тя прекрачи в своята зрелост на живописец.
Все пак, Катя Христова има осемчасов работен ден, поела е синдикалната организация на колегите си и тези, в музея на Чудомир...Но най-вече – тя е вторият по служебни отговорности човек в Художествена галерия – Казанлък, след директора. Именно директорът е и човекът, попитал Катя един ден:
„Ти, рисуваш ли нещо...?“
Да рисува за пред публика, Катя в началото се притеснявала. В главата и сърцето и били ярките талантливи платна на онези, пред които благоговее – Янаки Кавръков, Магда Абазова, Георги Божилов – Слона! Художници, със собствен стил. А Катя още си нямала свой. Да намери собствения си почерк, за нея било важно. Затова се притеснявала до тогава, докато открие себе си в изкуството, отличителния си свой начин на себеизразяване, начин, в който да се разпознава. В който да я разпознават другите.
Вече го има, но в началото била нужна смелост. Първата смелост дошла за една обща изложба при Лили Петрова на „Искра“ 4 през 2010-та, обща изложба на жените-художнички от Казанлък. Работата на Катя е забелязана. Но от нея до днес, са се случили толкова много неща. „Да, има промяна – и в цветовете, и във форматите.., няма начин да няма промяна..., но не съм я търсила съзнателно. С времето, начинът на изразяване, се променя“, казва Катя Христова. Сега, когато вижда картините си подредени в цялостна експозиция, за пръв път изцяло нейна, Катя е щастлива. Една лека гордост започва да се прокрадва у нея...По-скоро, удовлетворение от собствената работа. Идва и оная опияняваща радост - онова, което виждаш, че се случва с хората, видели твоите картини.
„Радостта, която предизвикваш у хората, нали затова е изкуството...?“, казва си светлоокото светлокосо момиче от Галерията. Живописецът Катя Христова. Казва го на себе си - като всеки стойностен художник, думите при нея отстъпват на изреченото в цвят, форма, композиция и светлина. Така трябва. В своето рисуване, Катя Христова вече не тръгва от нещото конкретно, тръгва от емоцията, от нещото, което си спомня - нещото, по което копнее - нещото, което поглежда. Това е, което я води при още празното платно. Началото, за същинският автор е онова, която не ти дава мира, което няма как да не изразиш. Което те мъчи, докато не изпълниш съвсем цялото платно - със себе си. Катя го може с четка и бои. Приказките не са нейната сила. Приказните неща, тя си ги прави по друг начин – те са в нейните картини. Които, просто трябва да се видят. След което, няма да ги забравиш никога. Защото светят.

Диана Рамналиева