Днес е Световния Ден на Свободата на словото. Да празнува ли българската журналистика...? Да празнуваме ли всички? – По – скоро, не. Не може да има празнична радост, когато си на дъното. Българската Свобода на Словото дупчи дъното на световните класации – 113-то място от 130 държави, наистина е дъно. В компанията на Нигерия, Замбия и Парагвай. Да – там, където живеят племена, не модерни общности от хора. Където има извънредно висока корупция и голям дял на сивата икономика. Бедност, граничеща с мизерията. Контрабанда, призната за огромен държавен проблем. Нисък брутен вътрешен продукт на глава от населението. Голям процент безработица. Ниска образованост. Фактори, очевидно в пряка корелация със степента на словесната свобода.

Звучи познато...Чак боли.

Да си страна-членка на Европейския съюз от почти 10 години и от тогава насам, да пропадаш все по-надолу към страните от Третия свят, е истински срам. Нигерия, Замбия и Парагвай, моите уважения, не са страни, които следва да спазват правилата на ЕС. Разписани в документи. Основен сред които – Хартата за основните права, част от Лисабонския договор на ЕС от 2007-ма, влязъл в сила от началото на 2009-та. Задължителен и за България. Правата на човека, обаче са в центъра на вниманието на цивилизованите народи, не на племената, разбира се, още от времето на Великата Френска революция. Преди 227 !!! години – през 1789-та, свободолюбивият френски народ създава Декларация за правата на човека и гражданина, в която свободата на словото, заедно със свободата на личността, убежданията и правото на съпротива срещу потисничеството, се издигат в култ. И в Закон. Нарушението на тези права е нарушение на Конституцията, а Декларацията и днес е ключов документ във френското право. През 2003-та година, Декларацията от 1789-та е взета под закрилата на ЮНЕСКО като световно паметно наследство. Организация, забележете, сега управлявана от българка. Която се готви да оглави и цялото ООН...
Всеобща декларация за правата на човека:ООН
Вразумени от милионната смърт, която поразява Втората Световна война по цялото земно кълбо, втрещени от униженията, с които нацизмът превръща милиони човешки души в безправни животни, уплашени от тотална цивилизационна гибел, народите от петте земни континента, откриват решението за неговото бъдеще: Спазването на човешките права! ООН приема Всеобщата декларация за правата на човека през 1948-ма година. В нея се казва ясно: пренебрегването на човешките права е ВАРВАРСТВО! Сред четирите култови права, свободата на словото е първа сред първите. Преди 68 години документът е приет без нито едно „против“, въздържа се Саудитска Арабия, Съветския съюз и няколко негови сателита. България не е сред тях – просто, още не членува в ООН. Светът проумява:


Гонитбата на Свободата на словото е ВАРВАРСТВО:
Светът проумява, но България – не.

България открай време има навика, да отчита пред света едно, а у нас да си ги вършим, както си знаем – мижи да те лажем. Ако нещо не е както трябва, виновни няма. Пардон! - освен медиите. За тях има съд, заплахи от разпространение на клевети, обиди и лъжи. Съдът може да осъди журналист, дори ако казва истината. Стига да се доведат двама свидетели, които твърдят обратното. Стига дори, да си ползвал погрешната дума, за иначе верните факти. У нас дори има провъзгласен български ден на Свободата на словото, сякаш свободата на словото може да има народност или националност, или етническа принадлежност...Свободата на словото в България е записана в Конституцията, подписали сме международните документи, където тя е сред четирите, прокламирани от президента Франклин Рузвелт основни човешки права, имаме дори правозащитни организации. С чиято дейност, обикновено се подиграваме. Както напоследък с Българския Хелзинкски комитет. Подигравката с това е подигравка с правата ни. Но у нас това не се разбира: 60 процента обичат самозвания преследвач на бежанци Динко! Подигравка с правата ни е и търпението към делата на управляващите: Да звъниш по редакциите и да „натискаш“ журналисти да не публикуват нещо, което не ти е изгодно, да ги призоваваш „да спрат да ровят“..., да ги заплашваш с уволнение, с други неприятности, е безобразие. Според Декларацията на ООН, тоя натиск си е пар екселанс - ВАРВАРСТВО! Но управляващите не го разбират така. Съмнявам се, че изобщо разбират от права. Освен своите собствени. Но те не са единствените виновни.

За жалката Свобода на словото у нас сме виновни всички

Журналистите – последни. Как да са виновни? – такива, в чистия професионален смисъл на понятието, почти няма. Истинските журналисти с ум, сърце и смелост, са отдавна уволнени, смачкани, унижени, забравени, мизерстващи, ненужни. Практикуващите занаята са обеззъбени. От политиката на медията си – която брани интереса на големите си рекламодатели /сред които и държавата!/. От страха на главния си редактор. От собствения си страх. Да, останали са почти само страхливците. Бранещи единствено личната суета на собствената си кожа - най-често, с помощта на тоталното си малоумие, гарнирано с подобаваща, претенциозна обаче, полуобразованост. А както казва Рузвелт, Свободата от страх, е основна свобода. У нас тая свобода се гази ежедневно, ежеминутно и ежесекундно от управляващите на всички нива – от правителството, до селския кмет. Те всяват страх. Нещо повече – намират това за свой дълг. Кметът, министърът и техните подопечни, не правят нищо повече от това, освен да дебнат, слухтят из фейсбук и където сварят и – съответно: да ЗАБРАНЯВАТ. Забраняват на служители от държавните институции да говорят пред медиите – пред медиите говори само назначаният Пи-Ар. При това – не винаги благоволява и той да говори. Да говори пред медии няма право директорът на местното Бюро по труда, директорът на Социални грижи, шефът на Данъчното, даже – заместник кметът...Отговорни хора и хора с отговорности пред обществото мълчат по заповед. Хора, които се издържат с парите на данъкоплатеца, нямат право да отговорят на неговите въпроси, зададени от медиите. Те имат задължението, да вдигат рамене и да препращат към съответния Пи-Ар. Който цензурира. В полза на властта. Който пише прес съобщения с копи-пейст до всички редакции. Които редакции продължават да копи-пействат тъпоумно. Срещу фактури, разбира се. Има ли го това и в Казанлък? – а нима Казанлък не е в България? – напротив, дори е нейният център, маркиран наскоро с нарочен фестивал. Не, не сме изключение. Системата изключения не допуска. Биг Брадър не спи.
Видите ли едно и също мо-та-мо като текст в няколко сайта, да си знаете: платено е. Което значи – цензурирано, избелено, излъскано. Защо го правят редакциите? – за пари. Няма медия, която да може да диша без пари. А бизнесът не е толкова добър рекламодател. Той предпочита 100 лева за ядене и пиене, отколкото сто лева вноска в местна медия. Бизнесът не проумява, че това е личният му принос към Свободата на словото. Не проумява и това е. В бизнеса интересите са на сантиметри от носа на собственика. А Свободата в обществото в главата на повечето бизнесмени е на хиляди километри мисли разстояние. Бизнесът, смята, че не зависи от него тая свобода. Че не е негова работа. Всеки у нас мисли, че това не е негова работа. Докато не му опре до кокала. Най-лесно е да се каже: да се оправят журналистите. А в журналистическите редакции, хората са също петимни за пари. Като не идат от бизнеса, се търсят от бюджета. От парите на данъкоплатеца. Как се плаща? – по време на избори – от държавните партийни субсии. През останалото време - чрез съвсем законен Договор за информационно обслужване.
Видите ли, че някоя медия спре да атакува властта, да си знаете: не е, защото властта е станала по- безгрешна. Властта просто си е платила. А вие ще си продължавате да си четете прессъобщения, маскирани като информация. Мислех, че хората знаят тези неща..., но бегъл поглед из фейсбука, ми показва обратното: хората се радват на откровени лъжи. На розови словесни фойерверки. Правото да се говори, се тълкува като право да се плещят непроверени глупости, факти не се цитират, не се обосновават, не се проверяват, от един факт се правят генерални обобщения, което значи – логически неверни...И прочие...Най-често фейсбук-крясъците са от гърлото на фалшив профил. Да си с линия си образ е опасно. Както в реалния живот, личният образ следва да се пази от неприятности. Иначе става лошо.
В реалния живот, за повечето българи, свободите са последното, което ги вълнува. За което се водят битки, спорове, публични дебати. Българинът обича да си трае. Защото е научил, че ако не го прави, става зле. Следвайки своята Свобода № 1 по Конституция, човек може да се нътъкне на следната хранителна за властта верига: шефът му първо ще спре да му вдига телефона, да му дава думата на оперативки, изобщо да го вика на оперативки ще спре, ще престане да му говори в коридора, да го гледа в очите, да го поздравява, да му се усмихва. Ще му спретва. Ще го пита: КОЙ ти каза, че имаш право на мнение??? Ще го пита: Защо си коментирал във Фейсбук??? – Защо си пил кафе с журналисти??? После шефът ще действа, обикновено безшумно: не ти придвижва проблемите към решение, оставя докладните ти без отговор, може да ти спре парите, накрая просто не ти подновява договора, или те принуждава да си го преподпишеш като срочен. На твоето място идва друг.

Толкова е просто да си варварин

Да подскачаш като племемен вожд от Нигерия. Да подскачаш край жертвения огън с наострено копие в ръка - свещеното оръжие на собствената ти нечленоразделна реч, готово да забие силата си във всяко цивилизовано слово. Слово, което убиваш: от страх, да не загубиш властта; от страх и срам – защото ти – вождът, не го разбираш това цивилизовано слово..., не ти се отдава някак си...; от страх, че някой друг, може да го владее, това слово, тая работа – мисленето, повече от теб. Да днае повече от теб? - значи може да те застраши. Да те измести, да те унижи. Не е ли по-лесно по изпитаната формула: Няма човек – няма мисилъ - няма слово- няма проблем. Вождът просто води битка. За себе си. Но понеже малко е чел, не знае, че битката за власт, в условията на демокрация, е битка не на копия, а на идеи. А както е казал прословутия президент Рузвелт, битката на идеи, не може да бъде спечелена без книги, както морската битка, не може да бъде спечелена без военни кораби; книгите имат най-тежката броня и най-мощните оръдия. Племенния вожд няма как да знае това. Тия неща племенните жреци не ги проповядват. Тия неща в килийните училища не се застъпват. Тия неща, тия знания, в купените дипломи фигурират, но в главата на техния притежател – не.
Той просто не е чел. Или е чел твърде малко. Твърде малко, за да разбере, че книгите горят, но книгите и свободното им слово, огън не ги лови.
Между другото, пак Рузвелт го е отбелязал. Съпругата му Елинор участва пряко в изработването на Всеобщата декларация на ООН от 1948-ма. Същият Франклин Рузвелт, между другото, успешен президент на САЩ в кошмарните години на Голямата депресия от 1929-та и Втората Световна война. Същият, който съветва начеващите политици: „... част от вашето посвещение е винаги да правите от тях /книгите/ оръжия за човешката свобода...“ Ако пламъците на освобождението и гражданските свободи горят слабо в другите земи, те трябва да горят още по-ярко в нашата. Ако в другите страни пресата, книгите и другите видове литература са цензурирани, ние трябва да удвоим нашите усилия, за да поддържаме нашите свободни“
Да познава Рузвелт, струва ми се, би било полезно за всеки начеващ политик. Дори у нас. Все пак, това е единственият, спечелил четири мандата управлението на най-голямата стара демокрация в света.
Да следва духа на неговите завети относно Свободата, е единственият, поред мен път, да оставиш племенният вождизъм в миналато и да изплуваш към по-безсрамно място в класацията, отмерваща най-ценното постижение на цивилизацията. То не е в технологиите, Космоса и компютрите. То изобщо не е материално. То е в Свободата, която ти отваря пътя към всичко останало. И духовно, и материално. А първа сред първите, е тя: Свещената Свобода на словото. Която упражняваме на дело. А не просто - спрягаме в голи приказки. Изключения, ако потърси човек, разбира се, се намират. И в бизнеса, и в почтеността на пишещите, а може някъде - и при властта. Но една птичка пролет не прави. Може и някога да имаме повече поводи да празнуваме. Днес - уви... Пак само ще я приказваме. С което от Свободата на словото остават само едни празни приказки. Приказки на търкалета.
Диана Рамналиева

На снимките: Елинор Рузвелт показва Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН през 1948-ма година; четирите основни човешки права, прокламирани от президента Рузвелт