Спортният Спиди Гонзалес на Казанлък се кротна под ореха в Ясеново

Атанас Георгиев проходил в медийната джунгла по пътечките на вестник „7 дни спорт“. Ако само ден не пускал инфо от Казанлък, чувствал, че нещо не е наред. Текстовете си предавал на редакторите в София по телефона. Диктувал до безсъзнание. Диктувал безспир, макар в началото да нямал дори домашен телефон. За мобилен, по онова време, никой не е и чувал. Приятелите – семейство Пудови, му отварят дома си в центъра, за който му дават ключ, за да може да предава по средата на дневното си трасе между работното си място в Основно училище „Никола Вапцаров“ и дома си на върха на Източното. Две години – така. После Атанас „с връзки“ се сдобива с първия домашен тел в целия блок 52, за което, се налага да разпъва ръчно кабела между покривите. В името на спорта, Георгиев се сдобил и с мобифон, още в зората на Мобиком. С Нокията в джоба, Атанас търчи по пистата събитийни препятствия, понякога, близо 10 км пешком на ден: Училище „Вапцаров“ – Стадиона – ТВ - студиото в Културния дом – редакцията на вестник „Искра“ – пак училището – пак Стадиона – та до блок 52 в Изтока. В "свободното време" води състезания - общински, национални, има дори две Балканиади...Неделните нощи били най-кошмарни:

Атанас диктува, за по-бързо. Хвърчат листове и листчета, кламери и бележки. Спорт, много – новини – бол! Телефонът не млъква, клавиатурата на „Марицата“ - също. Пишат под индиго, коригират, пращат. „7 дни Спорт“ е с предимство, но ги чакат още - областният „Труд“, телевизията, „Бизнес поща“, вестник „Искра“... И така – „20 години в медийната мелница“, не вярва на спомените си, Атанас, който признава, че от няколко години, хич не му липсва нито мелницата, нито бързата и вода. Вода, обаче истинска, него му клокочи по цял ден от април до октомври на едно друго място, което приятелите му, откровено наричат “рай“.

Райското, Мариана и Атанас си го правят сами на ръба на боровата гора и последната улица на казанлъшкото село Ясеново, където избират да си направят къщичка. Къщичката си е цяла къща, дворът – зелен като троянска ливада, ореховата сянка – дебела, миниатюрното езерце – самородно - от водата до стъблата на шавара. Виж, градинките му оформил истински озеленител. Озеленител – телевизионер, иначе - Дончо Рапалов, колега от времето на ТВ „Казанлък“. За телевизионерските си години при Стефан Калчев и Рапалов, Наско може да каже много.

Бивши колеги още се смеят на спешните му записи, където няма време за пълно преобличане, та Атанас чете новините в строго сако, но понякога – и с къси гащи, невидими за окото на камерата. Гримирал се сам. С колегите лепели „ауто кю“ от хартиени листове и тиксо...Често пишели на ръка, но „купонът“ с Деси Петкова, Краси Стоянова, Петя Кефалова, Рапалов и семейството на Калчев, Атанас няма как да забрави. Работа и купон вървят в едно, както във всяка медия по това време. С Атанас никога не е скучно. Не случайно, някога имал мерак за ВИТИЗ. Не го приели, но публиката го влече цял живот. Артистичност и чувство за хумор, той показва сред колеги и приятели, особено, когато ги посреща у дома, за Атанасовден и дори, ей така, за всеобща радост.

Вестниците и ефира, са публични работи. Покрай тая публичност, Наско трупа спомени с още по-публични хора – Ивет Лалова, Иван Славков – Батето, Даже – Слави Трифонов, без да броим местните величия от всякакъв, не само спортен калибър. Записите от тия срещи, обаче, Атанас не могъл да запази в дните на спешното закриване на ТВ – Казанлък. И това му болката най-голяма. Архивите на седмичното му студио „Спортен екран“ и стотиците новини, са погубени. Написаното по вестниците остава. И днес е източник за историята на казанлъшкия спорт. Заедно с приноса на искриста Константин Ершов и Емил Пенчев, Атанас Георгиев се реди сред хронистите на казанлъшкия спортен живот от края на 20-и и началото на 21-и век. Години наред пише седмична спортна страница за „Искра“. Там го кани Юлия Младенова.

За телевизията го печели Петя Кефалова – и за местната ефирна, и за Обществената ТВ на ескмета Стефан Дамянов, която се излъчва в ефира на националната ВВТ до преди 5 години. В „7 дни Спорт“, Атанас попада след покана от колегата си – учител по физическо, Тричков, за коментатор на турнира „В Долината на розите“ през 1992-ра. Следват стотици, та и хиляди коментари на Атанас Георгиев на спортни събития в Казанлък – Стадионът познава неговия глас като свой, спортните зали – също. Години наред той организира анкетите за Спортист на годината на Казанлък, когато не властта, а журналистите, определят носителят на голямото отличие, както това се прави на национално ниво.

Наско водеше тези великолепни събития, които се превръщаха в истински годишни балове на местните спортисти, обичани и от спортистите, и от медиите. Атанас умора няма – размъква техниката за озвучаване с личния си трабант из цялата община. Даже в „Арсенал“ влязъл с трабанта, та замалко да отнесе голяма разправия, заради пренасянето по зеления терен. Няма как – и на арсеналския стадион головете дълго време идат с гласа на Атанас Георгиев като коментатор. Било времето на Тодор Генчев.

Атанас и ТВ – Казанлък предават Рали „Шипка“ на живо

Уж вървим напред, а вече такива неща не се правят в Казанлък, разсъждава си Атанас Георгиев. Живите студиа по местните телевизии, репортажите от мястото на събитията, директните излъчвания на събития, с мащабни технически осигурявания, вече тук няма. Малките изключения по Празника на розата, не си струва да се броят.

Атанас съставя трасета - зимни и летни, кара ски с учениците и върви по петите на Илия Царски, когато се подпалва колата му, става свидетел на трагичната смърт на двамата младежи край Шипка... Черната серия новини, Атанас допълва с кореспонденции за националните медии за кончината на Голямата Цветанка Христова, гибелта на алпинистите край Мъглиж и връх Ботев, трагичния инцидент с колоездача Георги Коев ... В тая работа хубавото върви с лошото, а най-хубавото, което Георгиев помни, е връчването в ефира на спортното му предаване, на книгата, която покойният, вече, Иван Събчев пише за Символа на казанлъшкото колоездене – Бай Цвятко, Балканският шампион. „Скоро ходих на Колодрума“, не е за разправяне..., а имаше години, когато в Казанлък съм водил колоездачни Балканиади...“, е тъжният коментар на хрониста, в дните на Националната колообиколка, в която Казанлък, меката на родното колоездене в миналото, и тази година не е етапен град от това най- престижно състезание.

Затова националните медии не се интересуват от нас, категоричен е човекът, който 20 години описва спортното местно Житие-Битие. Затова, на него му е още по-малко мъчно, че вече е извън дрънчилката на „медийната мелница“. Атанас Георгиев се радва на факта, че Казанлък успя да утвърди име във волейбола и изгради собствен добър футболен отбор в последните години.

Но коментаторът у него, предпочита ореховата сянка на Ясеново, печените чушки, личната градинка, тревата за косене, водата за поливане, гостите под ореха вечер. Извън тая пасторална идилия, Атанас и Мариана теглят талигата на училищното образование, от първия си ден трудов стаж, до сега. Тя – в „Антим“, той – във „Вапцаров“. Само там, цял живот. Всъщност, откакто тук ги водят приятели – колеги – учители. Момчето от Първомай и момичето от Сливенско, решават да останат. Не без помощта на митичната училищна директорка, Митка Шивачева, покрай която Атанас се пробва и театралната казанлъшка сцена. Мечтата си за сцената, Наско заменя с терените на спорта и публиката на медиите. Животът показва, че този избор е не по-малко интересен. Това му открехва врати даже за местната политика, където споделя с десния Крум Владев идеите на сдружението "За Чиста Розова Долина" и партията на Евгени Бакърджиев.

Това обаче, също е минало, политиката е останала твърде далеч, не на последно място и заради разочарованията от онова, за което е мечтал и което не вижда реализирано днес. От цялата обществено-политическа бърканица на близкото казанлъшко минало, в която Георгиев безспирно участваше, сега му остава само една тънка връзка с голямата местна публичност - коментирането на волейболните мачове в Казанлък. И дипломите на децата Розалин и Деница - за операторство и режисура. Другото са спомени. Орехова сянка и ромол на изворна вода. Атанас и Мариана виждат в това едно хубаво лично бъдеще.