Роден е през юли 1958 година в Дупница.
Български литературовед и писател. Виден български общественик и интелектуалец.
Председател е на Съюза на колекционерите в България.
От 1984 г. е преподавател в СУ „Свети Климент Охридски”
Бил е ръководител на Катедрата по българска литература и декан на Факултета по славянски филологии
Доктор на филологическите науки, като има и втори докторат на тема: втори докторат на тема „Човекът в словото. Проблематизации на идентичността в българската литература“ Професор по история на българската литература. Автор на десетки литературоведски и художествени книги.
Активен участник е в дебатите за средното образование и реформирането му. Собствената си позиция оценява като „умерен консерватизъм“. Един от факторите, които оценява като решаващи за подобряването на ситуацията, според него е „реалното външно оценяване“.Привърженик е частните учебни заведения да бъдат финансирани и с пари от държавния бюджет, ако частните училища и университети не са „лесни продавачници на дипломи“ и имат доказано високо ниво на преподавателите и студентите.
Привърженик е на тестовото оценяване, ако обаче тестовете са направени качествено.
Автор на десетки монографии и учебници по литература за средното образование.
Професор Стефанов гостува в Казанлък, за да представи поредното изадние на книгата на акад. Антон Дончев „Сказание за времето на Самуила“, дело на университетското издателство „Свети Климент Охридски“, чийто директор е проф. Валери Стефанов.
Една интересна среща, с много изводи отвъд думите в навечерието на Деня на българските будители.
Ден, който все повече пълним с досадно и фалшиво лицемерие и с твърде малко смисленост.
- Професор Стефанов, защо политиците са винаги по-склонни на сделка да заменят духовно наследство за фетиш? Още повече, в контекста на изкуствено подклаждания дебат България- Македония, Балканите и историята ни, по отношение на костите на цар Самуил. Ако вземе препратка от книгата на акад. Антон Дончев. Какво делим?
Самуил е част от българската национална памет и ако ние наистина държим той в голяма част да бъде жив в колективното самосъзнание на българите, на нас не ни трябват кости, а завета на неговото дело. Не бива да заменяме фетиш за духовно наследство. Онова, което е направил за спасяването на България и отстояването й в едни много трудни векове.
- Тоест дебатът за костите на цар Самуил, който „дъвкахме“ това лято е .. безсмислен?
Да, дебатът за костите на Самуил е напълно безсмислен въпрос.
- Контактували сте твърде дълго с академик Антон Дончев. Какво друго научихте за него и от него, отвъд пряката ви работа по поредното издание на „Сказание за времето на Самуила“?
Академик Антон Дончев е един удивителен човек. Наскоро той започна своите 90 години. Вие видяхте как изглежда той на тези години. Удивителна жизненост. Удивителен дух! В чисто човешки план човек би могъл да си пожелае да запази тази привързаност към идеите си. Тази човешка сила и интелектуална мощ, която излъчва академик Дончев. А що се отнася до мястото му в българската литература, според мен, то е много значимо. Отстоявано е с редица произведения, като за връх на неговото творчество смятам романът „ Време разделно“, въпреки цялата полемика, която през годините се е разгаряла около него.
- В момента върви един постоянен дебат за това колко пошло става обществото ни. Колко инертно. Според вас, кой е в дълг:училището, семейството, политиката, университетите, медиите? Вие подготвяте на практика бъдещи учители по литература. Кой е виновен, за да сме толкова нихилистично общество?
Голям проблем на нашето общество е кризата на авторитети. Ако училището не излъчва авторитет, то не може да си свърши работата, да си изпълни задачата. Ако учителят не притежава авторитет, освен знания, той също не може да си свърши работата. Това в един по-широк аспект е свързано с кризата на ценностите. Понеже ние много обичаме да си говорим за ценности- тези или онези, и как ги устояваме, и какво правим за да бъдат те наистина актуални за нашите деца. Ето, сега наскоро обявиха, че училището ще възпитава и преподава ценностни нагласи. Ами то винаги трябва да прави това. Не да е заложено в един предмет или в специални указания. Това е задача първа на училището. От два века, откакто е създадено модерното училище, то това е правило. Или поне би трявало това да е правило. Ако ние сме го загубили това действие, сега да се кълнем, че ще го върнем, а вече не можем, е съвсем провалена работа.
- Създава се усещането, че в последно време политиката на държавата в сферата на образованието е насочена основно във вложения в пари. Пари, които трябва да задоволят някакви материални потребности и преподавателски щтения, отколкото в нещо, което остава във времето в душите. В нещо нематериално и трайно. Така ли е?
Напълно съм съгласен с вас. И резултатът от това е виден. Той е покъртителен! Децата стават все по- малко образовани и все по- социално неграмотни. А социално неграмотен означава да нямаш ценностна арматура, която да те държи и да те прави зрял човек. Страшно е! Не знам дали само да обвиняваме политиците е правилното, но наистина образование не се прави само с пари. Само със саниране на училища, само с по-високи заплати. В никакъв случай! Образование се прави с ум, с хора, с нещо, което можеш да предложиш на ценностния хоризонт на младите хора. Да им кажеш: да, правя го това заради себе си, заради кариерното си развитие, и заради това, че изпитвам щастието да зная. В края на краищата училището трябва да бъде институция не на насилието, а на радостта. Да знаеш е нещо прекрасно, красиво и вдъхновяващо!
- Вие подготвяте бъдещи преподаватели по литература.
Да.
….в момента обаче, особено през тази учебна година, предвид високите стартови заплати в образоването и през предходните няколко като че ли училището се напълни в масата си под презумцията за дефицит, с твърде посредствени, някак безлични хора, преподаватели. Без плам, без страст преподаващи. Считате ли, че един такъв човек може да създава, да отсее бъдещия елит на нацията и да създава качествени, будни граждани?
Аз имам много талантливи студенти и част от тях стават учители. И трябва да призная, че след това бягат от училището. Разочароват се.
-Защо?
Отнова, което ги разочарова е липсата на партньор. Липсата на партньор от страна на самата институция- училището. Институция, която е прекалено бюрократична. И липсата на партньорство от страна на голяма част от децата, които са абсолютно демотивирани и не искат да участват в учебния процес, по ред причини и вие ги знаете много добре. Те са разписвани многократно в публичното пространство. Училището не е набор от комформизми, а то е превърнато точно в това: деца, които не знаят, да продължават напред. Да получават високи оценки, в името на отчетността.
- Като университетски преподавателвие и колегите ви, не се ли чувствате ощетени, ако щете дори по линия на това, че погледът, грижата на държавата са обърнати повече към средното образование, към масовото училище, където се влага много ресурс, в това число и за заплати на учителите там, отколкото онова, което става по-нагоре, което е нужно за качеството на онова там долу?
Казвал съм го и пак ще го кажа: само след няколко години- две- три, не повече, ще има тежка криза в университетското образование. Тя е подготвена от недостатъка на студенти, от финансовия колапс на университетите. Така че тези 50 и няколко университета в момента, които имаме, много скоро ще станат наполовина, и това ще е следстиве от демографска криза, от създадените асиметрии между количеството на университетите и реалните потребители- студентите. Пазарът вече привършва, а продавачите са прекалено много, образно да го кажа.
- Като литератор и университетски човек, според вас, още колко можем да пощим и вадим от програмата по литература в средното образование, в името на осъвременяването и олекотения материал? Така че тотално да оскотеят учениците ...
Ще ви призная: от десетина години не се интерусувам, защото видях накъде вървят нещата. Видях, че институцията МОН натиска в една посока, в която аз не искам да участвам.
- Накъде вървят нещата?
На зле. В края на краищата произведенията не са някакъв абстрактен списък. Те са послания, които трябва да достигнат до душите на нашите деца и когато режем тези послания, когато ги съкращаваме, опразваме душите на децата си. Ослепяваме ги като Самуилови войници.
Jwzoic преди 1 година
Jwzoic преди 1 година