Тя се казва Любов. Но не празнува 14-и февруари. Любовта за нея е повече от Ден за размяна на червени сърчица от пух, пластмаса и хартия. Или на глътки червено вино. И червено бельо. Бельо тя не продава, нищо че има магазин за облекло. Така че, за Любов от Магазин „Любов“, идещият Свети Валентин, е просто ден обикновен. Самата тя, обаче е необикновена. Тя е от Казанлък. Но и от село Градина, Бесарабска България. Бесарабия е територия, поделена от Молдова и Украйна. Любов е родена в Украйна, но е гражданин на Молдова и България. Кръстена е на баба си Люба. Но в съветския именик нямало българско Люба, имало – Любов.

Любов от малка знае, че си е чиста българка по произход. 150 години след изселването си на североизток, нейната рода, не забравя България. „Ние май сме по-българи от българите тук“, смее се тя. Да се върне по родните земи, Любов набира смелост едва след сватбата си. Съпругът и го тегли насам повече от всичко на света. Качват се на колата и тръгват. България е в лошите си години на кризата по Жан-Виденово време. Първо отиват другаде, но после бързо намират Казанлък. Предците на Любов, са избягали от турците, така се предава в семейството. И още – родният им град е Казанлък. Бабите на Любов не били като другите в село Огородне, на български – Градина. Не носели престилки, обличали се друго – като гражданки. Но и те идвали всяка неделя на хорото, да. Българската традицията за сбиране на мегдана, живяла повече от столетие и там, в новата родина. Имало дори документален филм за това. Любов помни снимките, била десетгодишна.

Казанлък – завръщането.

Първата работа на Любов тук била по професията. Тя е медицинска сестра. Първият им дом – квартирата в къща на Орешака. Когато разбрали, че наемателите им са българи от Бесарабия, хазяите за нищо на света не допуснали, младите, дошли от Болградско в Казанлък сам-сами с две малки деца, да плащат наем. „Това беше голям, много голям дар!“, не забравя Любов, която казва, че хазяйката става нейна втора майка. Близки са и до сега. Съседи, колеги и нови познати от Казанлък, не спират да се удивляват от тяхната постъпка, да се върнат в родината на предците си. Минали са близо 200 години. Село Огородное, се счита за основано през 1813 г., след поредната Руско-турска война. Първите преселници идват тук двайсетина години преди това. Около 5 хиляди души, повечето – българи, живеят тук до разпадането на СССР. После и там, като в България, става трудно за живеене, много се изселват, други отиват на гурбет. Много им е трудно и сега, разказва Любов, чиято майка и сестра са останали там. Гурбетчиите тръгват към Одеса, Полша, Финландия...Когато пристигат в Казанлък и отиват да се настанят в къщата на Орешака, Люба за пръв път чува навсякъде на улицата родния си български език. В Съюза, пък и после, многото българи от Бесарабия говорят майчиния си език само у дома. Става и драго – „Много ми беше хубаво!“...Хубавото остава и в страшните сутрини, когато първата дошла мисъл е:“Защо дойдох, постъпих ли правилно?“... Днес Любов вече знае, че не са сбъркали.

В Казанлък Любов сбъдва мечтата си

„Винаги съм искала да имам свой магазин. Вече го имам, правя това, което обичам. Сбъднах мечтата си. Почнах от сергия на пазара, когато заплатите на медицинските сестри преди двайдетина години, не стигаха за преживяване.“, разказва тя. Любов обича да разказва. Прави го с усмивка. Заплатата и била 3 000 лева, когато един наем не падал под 2000...Добре, че не плащали наем...По-късно Общината им дава жилище, където живеят години наред. „Дълбоко съм благодарна, много-много-много благодарна“ за това, държи да каже Любов от Магазин „Любов“. Вече си имат свой дом. Къща в квартала над Техникума. Не е съвсем готова, нищо, че я вдигат близо десет години. Но пък си имат гараж на покрива...Къщата е на скат. Двете, вече пораснали в Казанлък деца, вървят по майчиния път, имат си на пазара заведение на бързи закуски. Сами си го направили, по свой вкус и идеи. Нарекли го:“Ам-ам“...И на тях не им е лесно, но се отказват.Търсят различното. Различното се открива и в магазина на мама. Любов предлага дамски дрехи – за жени с подчертано делови гардероб. Такива магазини в Казанлък има малко. Не е лесно да се поддържа такова предлагане. Любов открива отдавна русенската фирма, с която предимно работи. На Североизток, към Дунава, тя усеща нещата свои. Всяко лято преминава пътя през Дунава обратно към Градина – Огородное. Роднините са там, а миналото лято специално отишли за другарската среща на съпруга и със съученици от онова съветско време. Съветското време и там е свършило отдавна. Но дори и след него, малцина етнически българи от Бесарабия търсят своята стара родина отново. „Много е трудно да решиш да се установиш в България, заплатите са малки и не стигат за свой нов дом, за ежедневните разходи, за нов по-добър живот“, обяснява Любов и не спира да се чуди, защо държавата не стимулира със специални мерки завръщането на бесарабските българи тук, особено при тая сегашна демографска криза. Така българското население отвъд Дунава, живее в почти същата драма като сънародниците си у нас – мъжете са на гурбет, жените и децата у дома. И хорото вече не е това, което е било. Традицията постепенно си отива. И сякаш връзката с България, почва да поизтлява...За Любов и семейството и, което остава там, връзката е обаче постоянна. Чуват се всеки ден. Майка и обича да идва в Казанлък. Двете все още се връщат заедно към онази фамилна памет, която предава повече от век и половина случката за майка-бежанка. Българка, подгонена през турско към земите отвъд Дунава с пеленаче на ръце и друго малко детенце за полата и. Кърмачето плачело, а майката, заради живота на другото, оставя бебето си пред нечия чужда порта... За историите на бесарабските българи, включително в Казанлък, е писал най-много журналистът Петър Марчев. Писала за личната съдба на Любов и Степан е и Янка Ташева в книгата си "Жива жарава".
Историята им, наистина вълнува. Тя е история и за любов, за обич. Между двамата, на двамата към семейството, което значи още – родната земя – и оттатък Дунава, и отсам, в България. Любов и Степан така я усещат любовта, като обич към живота, към смисъла на онова, което правят, като вечна връзка с Отечеството, като радост от всеки ден, в който са тук и в който са заедно.
За друга с името Любов, бесарабската българка в Казанлък не е чувала, освен за Любов от именит магазин за торти тук. Но своето си име, Любов харесва и обича. Празнува по православному в Деня на Вярата, Надеждата и Любовта – 17-и септември. Денят на Свети Валентин е далеч от личния и празник. Някога, скоро след като дошла в България, била поканена на национално събиране на жените, наречени на Любовта. Не отишла, за което съжалява. Ще и се, някой да го направи сега. Но и да не го направи, какво толкова – казанлъшката Любов от Магазин Любов ще бъде все така щастлива. Не за Деня на влюбените, а просто, всеки Божи ден.
Диана Рамналиева