Посечен одрински дюлгерин разказва от фотография на „Илинден“ 29

2 132 българи живеят в Булгаркьой през 1912-та по данни на Милетич. 350 мъже са избити на мегдана в богатото българско село през юли следващата година, в събитията на загубената от България Междусъюзническа война. Някои селяни тръгват два дни преди това към Свиленград. Тръгват с несметно богатство в чисто злато, предупредени от гръцки войник в турската армия, че нещо лошо ще става при тях. Днешните им наследници изчисляват погубеното съкровище на сегашни над 10 милиона евро. Подгонени от турска потеря, българите заравят златото край одринското село Havsa. Харалампи Иванчовски чертае карта на мястото. Картата днес се смята за безвъзвратно загубена... Защото застигнатите от войската бежанци са избити до един.

В кътаните от рода и спомени е и оня свиден за тракийските бежанци образ на милостив грък, който ги свързал с руския и западните консули в Истанбул. Човекът обещава да проводи групичка от 7-8 бежанци с лодка до Истанбул. „Никой не знае за вас“, рекъл тоя грък, по спомените на българите – виден човек, запознат. Срещата се случва. А в това време турците всеки ден взимат по някое българско дете за слугинче или за някоя друга работа. На помощ иде руският консул. Дипломатът обещава да измъкне булгаркьойци с кораб. „След пет дни ще имате кораб...“, гарантира той.

Само за пет дни българите издирват де що има свой наоколо, да предупредят, да се стяга за кораба. Хората от Булгаркьой с други бежанци, са оставени във Варна след близо месец скитничество. „Руският консул питал, кой къде иска да иде. Някои наши хора са заминали в Русия, има дори отишли в САЩ, но повечето остават в България. Булгаркьойци решили, че тяхното място е в родината“, разказва Костадинка Димитрова. „Корабът плавал през Босфора към Черно море. като навлезли в български води, бежанците викнали:“Вече сме у нас!“ И морето почервеняло то фесове...В Турция мъжете били длъжни да носят на главата си фес, в Българско вече били свободни...“, предава Димитрова бащината си памет за поколенията.

Помага Ема Пътникова. Повежда ги Костадинка Димитрова. Повежда ги към мястото, където е убит нейният дядо Стамо Ярменчев. Същият, чието име внучката открива на мраморната плоча в Одринската черква „Свети Георги Победоносец“ – един от дюлгерите, с които се слави Булгаркьой, Кешанско. Същите, вдигнали и храма край Марица. „ Направо ме зарежда това място, тая църква, построена от дядо ми, ми дава сили. С отец Александър Чакарък, чийто баща Филип, опази нашите храмове в Одрин, станахме почти роднини“, реди думите Костадинка, казанлъшката тракийска днешна Баба Тонка, чиито стъпки към Одринска Тракия, вече 20 години следват стотици наследници на българските бежанци от 1913-та.

Уплашена за бременностата на дъщеря си майка на тракийски наследници, потърсила Димитрова за помощ преди няколко години. Решили да се помолят точно в одринската „Свети Георги“. Господ чул молбите им – три живи и здрави деца, сега растат с Божията помощ, а отец Чакарък, заедно с почетният председател на Съюза на тракийските дружества в България Костадин Карамитрев и казанлъшката председателка, Костадинка, стават кръстници на двете момчета и момиченцето, измолени от Бога в Одринската българска църква.

Прокудените преди 103 години българи успяват да отвоюват статут на бежанци, което им носи спасението от глад в България, където идват буквално голи и боси. Спасените от Булгаркьой са изпратени в Плевенските казарми. Жените и децата са разпределени край казаните с чорба, да поделят залък с войничетата. Помагат, кърпят униформи. Мъжете стават товарачи на гарата. Било 1914-та. С получаването на бежански статут, тракийците се пръскат в цялата страна – Варна, Бургас, Равда, Ямбол, Стралджа, Тополовград, Сливен и Сливенските Жельо войвода, Синапово, Воденичане, Атолово... Държавата им дава ниви, които да се изплатят за 20 години, парцели, да си вдигнат къщи. Тракийските бежанци се хващат яко за работа и за малко време вдигат домове на два ката, изплащат земите си предсрочно, пращат децата си на училище и местните, дори почват да им завиждат. Някои българи по тия места, дори не ги броели за свои, други ги приемат и помагат.

Оръжейната фабрика давала работа. Общинската власт първо ги праща в сухата и трънлива Казмера, но будните тракийци протестират и тогава им дават парцели там, дето са техните къщи и днес – в квартала, заключен от улиците с имена „Илинден“, „Кенали“, „Петрова нива“, „Странджа“, „Преображение“, „Тракия“, „Чаталджа“ и „Марица“. Имената на тяхната родова история. Прашните улички, постилани с най-новите черги преди шейсетина години, където тракийците сбирали на Гергьовден цял Казанлък с баници и варени пилета..., люлките по ореха и върбата, край жп-линията, носиите от Одринско, кътани по пътя към България, дантелите от ръкавите на белите ризи, поръчвани от казанлъчанки: “Искаме същите...!“

Заселват се и в Шипка, Копринка, Гурково, Черганово, разказва Костадинка Димитрова. Нейната рода дошла тук от Сливенско. Сълзите на трапезата в двора на тамошното Атолово, трохичките хляб, непременно събирани в престилката на баба, че да ги хапне: “Вие, знаете ли, що е глад?!“...,Фамилната история на момчето Пейо, синът от снимката в книгата на Милетич, минава през това. И помни. Дядото Стамо, го няма, но той говори с думите на сина си Пейо, който разказва на дъщеря си Костадинка, тя - на деца и внуци. И на цял Казанлък. Който помни. Тракийското дружество тук пази паметта на предците си в две издадени книги, в паметната плоча на Капитан Петко Войвода и казанлъшката му жена – Рада, във възпоменателната плоча, поставена в Шейново, в паметната плоча, занесена чак в Одрин с големи перипетии, страх и дори – с дипломатическа помощ. Споменът идва винаги в последните години и на 26-и март, когато тракийци извеждат децата на Казанлък за паметно шествие. Паметта гори и в десетките вече, поклоннически екскурзии по родните места. Къщата на „Илинден“ 29 повече от 50 години е казанлъшкият Хан на Странджата за местните тракийци. Още бащата на Костадинка събирал тук своите, че да измислят, как да си помагат един-друг. Следвали традицията на дошлите преди 100 години: първо всички заедно вдигали къщи за вдовици и сираци. Чак после идвал реда на семействата с късмет, да си имат глава на фамилията. Жънели общо дадените им ниви. Първо за най-бедните, за най-гладните. За другите – после. Не всички тракийци имали шанса, да живеят в Шароновите къщи, строени със заем от Обществото на народите, където френският банкер Рьоне Шарон, бил назначен като специален комисар за бежанците в България. 10 000 къщи били вдигнати с помощта на 1.6 млрд лева от известния държавен Бежански заем от 1926-та, отпуснат от различни европейски банки за решаване на проблема с бежанците след загубените от страната ни войни. С получаването на заема, българското правителство се задължава да даде на бедстващите 132 000 ха земя. Създава се и Главна дирекция за настаняване на бежанците, която работи под контрола на Обществото на народите до 1931-ва година.

Тракийци помнят това. Не забравят и своите имоти, останали в Турция, изчислени на днешните 12 милиарда лева движимо и недвижимо имущество, за които южната ни съседка, не възнамерява изобщо да преговаря.

В тая офанзива, Костадинка Димитрова сама организира събирането на документите на казанлъчани относно родовите им имуществени претенции. Кампанията тръгна през 2009-та година, когато българското правителство даде надежди за евентуални обезщетения, след разговори на дипломатическо ниво и поставяне от наша страна на въпроса в Европейския парламент.