Днес България гази.

В ледените води. И лови. Кръста.

Онзи Господният, който целуваме повече лицемерно, отколкото искрено и сърцато. Такива сме си.

В кръвта ни са празниците.

Особено онези, които са свързани с адреналин, някаква там почит, основно трапезна, предразполагат към песни и пиене. И може да има и някакъв вид келепир.
/ Тук с цялото ми уважение и извинение към онези, които не са в тази категория, защото и такива има. Малцинство са, но са факт./


Днес силните мъже на България, някои от тях и доволно и видимо потърсили мъжката сила през алкохола, нагазиха във водите за кръста. Някои едвам удържаха и перналия ги хормон и още по ранина награбиха кръшни репортерки в калоферските вади. За шоуто. Може би. Странно, но отвъд него остана горчилка. И някак дори не сколасахме да се нарадваме сърцато на големия мъж, който дари кръста на седемгодишния малчуган. Също кацнал на раменете на баща си, в името на традицията и корените .


И в Казанлъшко се хвърляха на вода.

Вярно, по –възпитано, отколкото в комшиите. И имаше от всичко: благословии, сълзи на радост, възхищение, запячи, сеирджии, истински българи.
От сутринта е така.

Богоявление. Йордановден. Вода и кръст. И всичко друго, което спохожда опошления ни делник.
И денят си отива. Припка направо в мъглата. На път доволен да заспи от добре преминалото културно мероприятие, /което следва и добре да се оцени от началството и народът/.

И въпреки блажното, нещо горчи. Дълбоко. В корените. Уж празник, уж покръстихме Надеждата, а горчиво се гъне езикът на душата.
Всъщност във вадата днес, дето си търсехме корените или просто сеира, удавихме Ботев. Днес.

Не че е новина, да забравим героите си.

Този герой.
Забравата отдавна е национална наша черта, по която се разпознаваме в историята..
Горим и пак не умеем да духаме, каквато народностна диагноза ни тури преди век и половина друг наш герой.

Национален.
Днес просто забравихме Ближния му.

Удавихме в мъглата от сеир Ботьов. Петков. Христо. А съвсем скоро и паметник му вдигнахме в градеца К. С дружни усилия.
/Ако някой се сеща или го е забелязъл, покрай един друг градеж и кофраж/.

Потъна Ботев, изкоренен в корените ни, поръсен в забрава.
И Мъглата дето посипа Града, помогна днес затова. А и в този студ и китките не виреят.
А и има толкова други човешки неща, та един Ботев ли?

Хайде дружина, при корените !
Време е за софрата .
А и сред глупци неразбрани, мъчно се живее..

„Често, брате, скришом плача

над народен гроб печален;

но, кажи ми, що да тача

в тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо! Отзив няма

на глас искрен, благороден,

пък и твойта й душа няма

на глас божий - плач народен!“
Но.....стига ми тая награда -да каже нявга народът:умря сиромах за правда ,за правда и свобода!

....Тихо..Че можем да пропуснем евентуалния шепот народен.
Щото .. Уж сме народ, който все въстания вдига, а всъщност се оказва,че всеки път се бием само за .. вадата.

И после - що сме се измокрили до пъпа.. ? Че ни й личи.