Памет: „Правдина се добива с кръвнина“

По повод 2 юни – Денят на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България, дългогодишният арсеналец Огнян Чакълтов представя своето изследване за малко известното Видинско въстание, избухнало през 1850 г.

Огнян Чакълтов е работил като е инженер-конструктор в Завод 1 и Завод 5, в Института по металорежещи машини, експерт по Безопасност и здраве при работа и в Службата по трудова медицина в „Арсенал“ АД. Роден е в с. Раброво, Видинско. Избира Казанлък през 1979 г., когато започва трудовия си път след завършване на Техническия университет във Варна. Интересува се от история и краеведство, което дължи на своя баща, учител по история и френски език. А с писане се занимава от ученическите си години. Издал е две книги: „И дойде есента“ – поезия, и „От Тимок до Връшка чука и по-нататък“ – история за родния му край.

След Нишкото въстание 1841 г. последвали нови буни в Северозападна България. Чувствувало се е недоволството на населението от новите непоносими данъци след аграрната реформа и произвола на местните турци. Известно било понятието „господарлък”. Селяните е трябвало да плащат два данъка – на държавата и на притежателите на тапии за собственост. Всяка десета овца била данък за султана и т.н. По това време, когато е подготвено въстанието във Видинско, през1848 г., в земите на днешна Унгария избухва унгарската революция, водена от Лайош Кошут и Шандор Петьофи. В Румъния вече е имало въстание (1821 г.), ръководено от Тудор Владимиреску. През 1848 г. избухва и Френската революция.
След революцията от 1848 г. в Унгария, която и войска да мине за Влашко или за Сърбия, все минава през Видинско. При това преминаване следват плячкосване и погроми, издевателства над българското население от този край. На българите било забранявано дори да носят пъстри носии.
През 1849 г., след разгрома на революцията, Лайош Кошут идва във Видин, преминавайки р. Дунав. Радва се на добро отношение от видинчани. Настанен е почти веднага в голяма българска къща на площад „Ташкюприя”, която е запазена и до днес. Лайош Кошут организира вечер, където представя поезията на своя приятел и голям поет Шандор Петьофи. Пратеникът на видинския валия Мехмед Зия паша е във възторг.

Къщата на Лайош Кошут във Видин

Това се смята за първото европейско театрално представление в България
Едва ли Лайош Кошут си е говорил с българите след това събитие само за поезия. Баща ми разказваше, че въстаниците през 1850-а често са казвали: „Правдина се добива с кръвнина”. Не знаех доскоро, че това са думи на Лайош Кошут. Но водачите на въстанието във Видинско със сигурност са знаели това. Тези селяни с овчите калпаци и шаечни беневреци, тези със свинските цървули, със сигурност са знаели какво става в Европа и към какво се стреми тя.
Усилено се е говорело за подготовка на ново въстание. Всеки изразявал готовност за участие в борбата срещу отоманците и отхвърляне на многовековното владичество. Такова оживление проличало през пролетта на 1850 г. и в родното ми село Раброво. След взетото решение за обявяване на въстание още през 1848 г. на предварителната среща на представителите на четирите каази – Ломска, Белоградчишка, Кулска и Видинска, в Раковишкия манастир се приема и план за действие.
В историческите публикации е написано за въстанието във Видинско (колкото и малко да са те), че по-скоро става дума за въстанието в Белоградчишко и Ломско, отколкото в Кулско. Ще се опитам да открехна този прозорец към историята, защото подобно нещо не заслужава нихилизъм и забрава.
Вестта за въстание възторжено се приема от населението на родното ми село. Предполага се, че кметът на село Раброво – Калин Караджа (или Фильо Караджа според чл. кор. проф. Страшимир Димитров) е бил запознат с плана на въстанието и лично познавал ръководителя Петко Маринов, който е отговорник за обсадата на Видин с настъпващите от северното направление. Определението „северно направление” звучи непонятно поради факта, че на картата на България на север от р. Дунав е Румъния. Но при гр. Видин реката има S-образна форма и, когато тръгнеш с кораб за Русе, то ти тръгваш почти на запад. Настъплението към Видин е разделено на три направления – западно, северно и източно, т.е. имало е военно-грамотни хора, които са разбирали от тактика.
Калин Караджа е бил известен на турските власти няколко години по-рано. Подгонен бил от потеря, заради участие в пехливански борби по време на Рамазана в гр. Видин и злополучното умъртвяване на прочут правоверен пехливанин. Избягва саморазправата и смъртта благодарение на съобразителност, дързост и смелост. Тук получава прозвището за години и векове напред – „караджа” или „баш караджа” (тур. кошута или сърна). Това прозвище се е давало на пъргави хора.

Стефан Караджа

Тази история прилича твърде много на историята, станала със Стефан Караджа
в по-млади години в гр. Тулча, който се намира на делтата на Дунав в най-източния ѝ край. По онова време Тулча се намирал в пределите на България и се населявал от около 12 000 етнически българи. Стефан Караджа, след като два пъти победил един „правоверен” на сватба, е измъкнат от българи от тепиха, за да избегне линчуването, и е отведен с талига. След това забягва в Румъния със семейството си и неговата съдба е предопределена – съдба, която знае цял народ. Едва ли едната история е заимствана от другата по онова време. Разстоянието е твърде голямо. Става дума за нрави в Османската империя по онова време, т.е. честната игра е тогава, когато правоверният побеждава. Стефан Караджа умира през 1868 г. на 28 г. от раните си в затвора в гр. Русе, 18 години след Калин Караджа.
Но да продължим за въстанието. Усилено започнало привличането на нови хора и верни съучастници. Калин Караджа, като утвърден ръководител и кмет на селото, успява да привлече всички свои съселяни. Първостепенна цел било участието на въстаници от всяко домакинство, създаване на тайна подготовка, безшумна, търпелива, неподозирана от османските завоеватели. Очаквало се е участие на 350 въстаници от с. Раброво.

Във въстанието, като тръбач на четата, участва и синът на кмета на селото
Наистина впоследствие участието на въстаниците по брой е зашеметяващо – няколко хиляди въстаници, които, според Магда Петканова, са 2000 души, а според член кор. проф. Страшимир Димитров – 3000. Според Димитър Цухлев също са 3000 души. Става дума за северното направление, настъпващо към гр. Видин. По данни на други автори (Невен Илиев) общият брой на участниците във Видинското въстание е 16-17 хил. души, а според Цухлев са се включили около 137 села. Датата на избухването му не се знаела от населението, знаели я само главните ръководители Петко Маринов и Цоло Тодоров, още от тайното заседание в Раковишкия манастир. Тя наближавала, а с това и традиционният събор на родното ми село – Спасовден (Възнесение Христово), патрон на местната църква. Съдбовен ден!
В деня на избухването на въстанието – 1 юни 1850 г. (тогава се паднал и Спасовден), всички хора се събрали в двора на черквата за празника. Попът прекадил с тамян наредените софри с опечените агнета. Какъв ритуал, а?!

Църквата в с. Раброво
Попът благословил пътя на въстаниците към тяхната Голгота
Всички въстаници изоставили събора, а опечените агнета и ярета сложили в двойни кози дисаги, както и част от опечените хлябове. Приготвената храна била необходима на въстаниците за по-продължителна борба.
Сутринта на 1 юни 1850 г. въстаниците от с. Раброво пристигнали в местността „Хайдук чешма” на 9 км разстояние от селото, въоръжени повечето с ножове и с дрянови тояги с железни халки в единия край. Железните халки са набити в горния край на тоягата, за да се знае в чии ръце е. В тази халка била събрана мъката на хората в продължение на пет века. И още. На 50-60 души се полагала една пушка. На сборния пункт били също и въстаници от Кулско – общо 2000 души – според едни източници, и 3000 души, според други.
Научавайки за струпването на въстаници при с. Градец, властимащите се стъписали. За да спечелят време, изпратили делегация от български и турски първенци за преговори. Валията на гр. Видин Мехмед Зия паша искал да използва башибозука за грабеж и жестоко наказание на непокорната рая.

И тук имало предателство, което предрешава неуспеха на въстанието
и предпоставка за невиждано дотогава клане при с. Гърци. Двамата предатели съобщават на турците, че само 40-50 души са въоръжени с пушки. Турците вероятно се страхували от наличието на сръбска войска или най-малкото от наличието на военнограмотни хора от Сърбия или Русия, които да направляват въстаниците. Когато ставаше дума за предателството, живеех с усещането, че баща ми знае кои са предателите, но така и не ги каза, докато беше жив. И така е по-добре. Предателите не заслужават подобна чест – името им да се предава от поколение на поколение. По-късно намерих публикации извън с. Раброво, които твърдят, че съмненията падат и върху тогаващния кмет на съседното село Градец.
Сражението се водело западно от Градец. Там, в равнината, имало брястови дървета с дебели дънери. Битката била героична, особено за Рабровската чета, която била лошо въоръжена. След първоначалното отстъпление на башибозука дошло подкрепление от редовна войска. Срещу въстаниците настъпвали двеста въоръжени конници. Когато видели неизбежната смърт, мъжете решили да търсят спасение в познатите им непристъпни гори в местностите „Голям качамак” и „Малък качамак”. Войводата и подвойводата се притаили в клоните на два от тези грамадни бряста. Но били разкрити. Войводата Калин Караджа се опитал да се измъкне, но водачът на конницата го настигнал, дръпнал дизгините на коня си, карайки животното да вдигне предните си крака и да настъпи тялото му. Извадил пищова си и застрелял на място войводата с думите: „Падна ли ми най-после, Караджа? Време беше най-после да си разчистим сметките!”. Същата участ застигнала и подвойводата Ника Найденов. В тази битка „при брястовете” са убити общо 316 души, от които от с. Раброво загиват 10 души – осем въстаници, войводата и подвойводата на четата. Въстанието продължава седем дни.

Опиянението на един народ от вкуса на свободата продължава една седмица
Разгром. И след разгрома – кръв и червеи. Това не е литературна аналогия. По спомените на столетника, който ни беше съсед, Сава Йонов Патулянов, дълго време след това агнета и ярета, опечени и цели, така си останали и никой не ги е пипал. Това е била храната на въстаниците, подготвена на Спасовден. При този столетник баща ми всяка година водеше ученици в един от часовете по история. Нека сега някой да ми каже, че това е било само историческа информация, а не урок по родолюбие!
В дъбовите гори на местностите „Голям качамак” и „Малък качамак” се създава „временен военен лагер” – до преминаването на опасността от нови османски кланета. В този временен военен лагер се укриват 390 души. Повече от два месеца те прекарват в горите, докато се успокои положението. Тези гори са били в Рабровското землище и са били непристъпни за турците. След двадесетина дни от престояването въстаниците по двама или трима души през нощта доближавали селата Раброво и Фунден, за да набавят храна и чуят нещо за обстановката, наличие на османлии и т.н. Намерението да се създадат временни военни лагери се потвърждава през 1970 г. на научна конференция в гр. Видин по случай 120 години от Видинското въстание и от проф. Андрей Пантев. Впрочем, такива военни лагери (планински лагери, както ги наричат някои) е имало по това време и край други села във Видинско. Такива лагери е имало и в околностите на вр. Връшка чука, откъдето е родом и проф. Андрей Пантев.

Турските бейове се оплакват тогава, че „изгаря жътвата” т.е. остават неожънати и неприбрани нивите.
И още нещо. Дали са имали възможността да избягат в Сърбия? Не! За съжаление. След избухването на въстанието сърбите, като наши съседи и братя-славяни (както те обичат да казват), затварят границата си. Но изглежда, че горите, където са израснали въстаниците, пазят повече, по-честно и както всякога. Няма сведения в записките на баща ми, че въстаниците от с. Раброво са искали да преминат границата ни със Сърбия. Ако някой посочи други източници, ще се съглася. Трябва да сме точни – предварително е имало уговорка, че сърбите могат да помогнат само с оръжие, но и това, доколкото ми е известно, не е станало.
Водачът на групата от с. Каниц – Станко Чокарев, живее дълги години след Освобождението и разказва за тези събития на своя племенник Сава Патулянов, за когото разказах по-горе. Благодарение на него и на моя баща, истината за тези събития остава известна и до днес. След клането остава жив и Петко Маринов – един от ръководителите на въстанието във Видинско. Османците го наричат още Петко паша. Той, заедно с представители от други села във Видинско, участват като пратеници от страна на раята пред Европейските посланици и Високата порта в Цариград, разказвайки за извършеното масово клане. Според член кор. проф. Страшимир Димитров, делегацията заминава на 25.07.1850 година с кораб за Цариград с пълномощно, подписано от 154 старейшини на 77 села. На 02.08.1850 година Високата порта свиква заседание, на което делегацията излага своите искания. Делегацията посещава и дипломатическите представителства на други държави, където разказват за положението, в което се намират.

След въстанието от 1850 г. се постига някакъв успех, макар и малък да е той.
Сменен е видинският валия Мехмед Зия паша. Селяните получават правото си да изкупят отново земите си.
Според Генади Вълчев, учител, краевед, въстанието от 1850 година от Кулско и Видинско е главно по поречието на р. Тимок и в него вземат участие 32 села, шест от които сега се намират в Република Сърбия. Има един списък, за който се твърди, че това е най-подробният списък на селищата, които участват във въстанието. Всичките села, които са участвали във въстанието, са споменати поименно, но с. Раброво и с.Каниц не са споменати. Тези села не са по поречието на р. Тимок. Всъщност, не става дума за 20-30 въстаници, а за 362 души. Не става дума за един убит, а за десет души. Сега, читателю, нали разбираш за какво е необходима подобна краеведческа литература? Тези книги не са само за хората на моята възраст. Ние сме чули това, което е трябвало, от нашите бащи и дядовци. Те пък са чули от очевидци в онези времена. Но тази книга е най-вече за децата и внуците ни, за да имат те с какво да се гордеят. Но, ако не знаят, ще се чувствуват неудобно, въпреки че техните прадеди са били също такива герои и достойни за уважение, както в други краища на България.

През 1970 година е издигната възпоменателна плоча на лобното място
край с. Градец и на сборния пункт в местността „Хайдук чешма”. За подвига на Калин Караджа по-късно е била измислена и песен, която вероятно днес никой не знае и дори не е чувал за нея.
И накрая. Щом като участниците във въстанието в с. Раброво, например, са от всяка къща, то тогава са участвували не само бедни хора, а и по-заможни хора. Значи мотивът за участие във въстанието не е само за хляба, а за нещо по-голямо, нещо не по-малко свещено от семейство и имот. Това е свободата на Отечеството. Заради Отечеството си те са оставили жени, деца, майки, бащи, къщи и в по-голямата си част с по един нож и с една тояга са тръгнали срещу империята, която тогава е била част от Европа и част от Азия. Не ви ли се вижда, че това е може би някаква социална революция. Нашата история казва, че първият идеолог и организатор на национално-освободителното движение е Георги С. Раковски. Когато избухва въстанието във Видинско, Георги С. Раковски е току-що излязъл от затвора в Цариград. През 1861 година в Белград този велик българин изготвя „План за освобождението на България”. Въстаниците от Видинско са го казвали 11 години по-рано с думи прости: „Ние искаме да живеем по нашите закони”. Нима Оманската империя не е имала своите закони? Но нашенци са казвали „ ... по нашите закони”. Значи, когато говорим за въстанието във Видинско през 1850-та година, не става също и дума за някакъв стихиен бунт, а за добре организирано въстание, за предварително изработена стратегия от грамотни хора. Значи това са били хора, които, давайки живота си, са мислели за поколенията след тях. Всичко това, разказано по-горе, става 26 години преди Априлското въстание – време за едно цяло поколение. Но да се върнем на въстанието от 1850-та година. Според някои автори

общият брой на участниците във въстанието във Видинско е 16-17 хиляди души

Едно твърде внушително число. И до днес твърде малко се знае за това въстание. Защо? Как не се намери един журналист, хронист, активист или прочие „-ист”, който да напише едно изречение. Впрочем, преди две години една от телевизиите за първи път, по повод 170-ата годишнина, в специализирано предаване за история имаше предаване. Все пак е имало и краеведи, които са казвали или писали за тези въстания, но кой да прочете? Най-малкото – хората от уста на уста са разказвали за тези събития. Може би има и много други отговори за това. Mоже би едни от отговорите са следните:

Априлското въстание, сн. bgpress.net

В 1850-та година, когато избухва въстанието във Видинско, е роден големият наш писател и поет Иван Вазов, който възпява Априлското въстание. Събитията, за които писах по-горе, са станали четвърт век преди това събитие. В същата година (1850 г.) е роден и друг наш голям писател – Захари Стоянов, а Христо Ботев е само на 2 години. Има един американски журналист на име Джон Макгахан, който по времето на Априлското въстание е военен кореспондент на английския вестник „Дейли нюз” и на руския вестник „Голос”. Той е по-популярен в Европа, отколкото в родината си. Макгахан участва в международна комисия за разследване на зверствата, станали по време на Априлското въстание (30 хил. убити), извършени от турската армия и башибозук. Той занася на султана една отрязана детска ръчица, донесена от Батак. Султанът се стъписва. Благодарение на Макгахан светът научава за тези зверства.

През 1850 година, когато стават тези събития във Видинско, Макгахан е само на 6 години. И светът не знае нищо или почти нищо за въстанието във Видинско. България – също. По-късно други, при това българи, дори в учебниците по история не са го записали. И как да го знае светът, като ние, милите, не искаме да го знаем? Толкова!

Огнян Чакълтов
Юни 2022 година