„Оправянето”, което чакаме 30 години, ще стане, когато ние се променим

Казва днес, 30 години след учредяването на синдикат „Подкрепа”, един от неговите основатели, казанлъшкият художник Христо Генев

Осем души, на 8 февруари 1989 година, учредяват една от емблемите на промяната в България – синдикат „Подкрепа”, възникнал като Независимо сдружение на научно-техническата, хуманитарната и художествено-творческата интелигенция в България, накратко Профсъюз „Подкрепа”. Един от тези 8 души е художникът от Казанлък Христо Генев. По това време той е преподавател в Художествената гимназия „Акад. Дечко Узунов”.

За 30-годишнината на „Подкрепа” и в навечерието на 10-ия конгрес на Конфедерацията на труда, се срещаме с Христо Генев. От 2001 година той е директор на Художествената галерия в Казанлък.

- Г-н Генев, точно преди 30 години, на 8 февруари 1989 година, група съмишленици учредявате Независимия профсъюз „Подкрепа”. В тази малка група от инакомислещи хора Вие сте единственият казанлъчанин. Как се случи това учредяване във време, когато такива неща не се допускаха от социалистическия режим?

- Говорим за януари-февруари 1989 година. По това време нямахме и хабер, че ще се случи 10 ноември, почти една година имаше до промяната... И така, хората, които учредихме „Подкрепа” в онова време, не бяхме много, затова държа да ги спомена поименно. Това са д-р Константин Тренчев, Огнян Велчев, философ, бивш преподавател в Стара Загора, поетът Петър Манолов от Пловдив, който по това време правеше гладна стачка и беше в Независимото дружество за защита правата на човека, еднственото неформално дружество по това време, Николай Маджев, археолог от Карлово, моя милост, Кояна Иванова и семейство художници Димитър и Диана Бояджиеви от Пловдив. Историята е много дълга. Ветровете на промяната вече духаха основно в братския Съветски съюз, а тук нещата си бяха в духа на тоталитаризма. Но пък по т.нар. вражески медии като „ББС Лондон” „”Свободна Европа”, „Дойче Веле” и други вече ставаше ясно, че нещата не са същите и не могат да продължат по този начин. Аз слушах тези радиостанции и се информирах от тях. От там разбрах, че в България има Независимо дружество за защита правата на човека, което не беше нито официално признато, нито някаква казионна структура, но поради това, че служители от милицията са взели архива му, Петър Манолов, който членуваше в това дружество, обяви гладна стачка повече от 40 дни. Тогава имаше една великолепна журналистка Румяна Узунова, която правеше телефонни интервюта с него всяка вечер. От тези предавания научих за Петър Манолов и реших да се срещна с него. Исках да видя що за човек е това, не е ли измислица, наистина ли същества. Хванах си влака, отидох и го намерих. Той живееше в Стария Пловдив. Така се запознах с него. Видяхме се два пъти по време на неговата гладна стачка и тогава той ми сподели, че има намерение да създаде независим съюз за защита правата на българската интелигенция. За по-младите, които не знаят що е то социализъм, да дръзнеш да учредяваш някаква организация вън от официалните структури, това първо не можеш да си го помислиш, а какво остава да имаш куража да го направиш. И се оказа, че тази идея има вече поддръжници. Като изключим колегите Диана и Димитър, останалите не ги познавах. Петър Манолов ми разказа за тях. Уговорихме си една среща в Пловдив, на която да направим това учредяване. Тази среща, както и много срещи след нея, не се състоя. Просто не бяхме допуснати да стигнем там, закъдето сме тръгнали. По най-различни начини ни възпрепятстваха. На мен, например, в 10.30-11 часа вечерта ми се звъни на вратата и майор от тогавашната милиция ми казва, че има извършено тежко криминално престъпление в квартала, така че на датата, на която трябва да пътувам, аз трябва да съм тук и да съм на разположение. И така, на всеки един от нас се случваха подобни неща. Правихме опити да се срещнем в Пловдив, в Стара Загора, в Карлово, но не можа да се получи – дали на някого гумите на колата бяха спукани, дали на друг на излизане от града нещо се случваше и го връщаха... Малко по-късно се събрахме. Ние вече се познавахме задочно и решихме да учредим това сдружение по единствено възможния и законен начин – да изготвим Учредителния протокол, който да мине между всички, да го подпишем. Това учредяване стана по този начин. Датата формално на учредяването на НПС „Подкрепа” е 8 февруари.

Христо Генев чете Учредителния протокол, подписан преди 30 години от него и от още 7 съмишленици, вдясно е снимка на оригинала на самия Протокол

- Какъв път поехте оттук-нататък учредителите?

- Ние много добре знаехме каква е системата и какво можем да си позволим вътре в нея или по-точно какво тя ще ни позволи да правим. Не сме допускали, че кой знае какви интелектуални и духовни права ще можем да отстояваме. Първото нещо беше да разтръбим учредяването на новото сдружение и това беше направено във всички т.нар. западни медии. Между другото, нямаше абсолютно никаква конспирация - още на първата среща се разбрахме ясно и директно, че всичко, което правим, ще бъде явно и открито, няма да е тайно и конспиративно. Може би това е една от причините, която ни съхрани. Второто важно нещо беше регистрацията. Единственият възможен вариант бе да се регистрира като профсъюз. Дори не съм сигурен дали успяхме в рамките на тези 10 месеца до 10 ноември да я направим. В онези времена за нищо на света не можеш да си помислиш за политическа партия – това бе забранено със закон. Войната беше за това да се регистрира като профсъюз. Дори се водеха две дела, едното от които бе в Пловдивския съд, където ни извикаха с призовки. И понеже ние не сме вещи в правораздаването, си спомням, че в съда ни пресрещна на стълбичките един адвокат, ама толкова уплашен, горкият, и само в движение ни казва какво да правим. Казвам го, защото младите хора днес не могат да си дадат сметка за онова време, колко много страх е имало и какво е представлявало това не просто да бъдеш различен, а да дръзнеш да изразиш позиция.

- Как се отнасяше с вас властта, не ви ли преследваше?

- Преследване е силно казано. Колкото до репресиите - трябва да бъда коректен, те не са били физически. Имал съм много разговори с хора от Държавна сигурност, които не можех да откажа. Караха ме два пъти до Главно следствено управление да разказвам какво точно сме говорили на еди кое си място, на еди коя си дата... Голяма част от срещите ни бяха неформални, не сме водили протоколи, просто искахме да се видим, да се убедим, че ни има и че продължаваме нататък. А то беше ясно, че всяка дума, която разменяме, дори и под юргана, сигурно се е знаяла. Но ние не правехме нищо престъпно и бяхме напълно открити... Тормоз колкото си искаш, започва се от най-близките, през едни гаднички заплахи, психологически тормоз на всякакви нива и от всякаква посока, но физически репресии срещу мен, мисля, че и срещу останалите, не е имало.

- Идва 10 ноември 1989-а. Вятърът на промяната стига до България. Вие учредявате и „Подкрепа” в Казанлък. По-лесно ли се случиха нещата тогава?

- Да, 10 ноември дойде, ситуацията стана по-различна, но, между другото, страхът сред хората си остана. Тодор Живков го няма на власт. Голяма еуфория. Организацията започва да се разраства. На национално ниво „Подкрепа” вече беше регистрирана и по градове започнаха да се учредяват местни структури. Върл противник съм на пропагандата и агитацията, хората сами идваха при мен. В началото плахо, предпазливо, с недоверие. Как, какво ще става? Събра се една група от хора, на която аз помогнах да се учреди организация на „Подкрепа” в Казанлък.

Бях председател на Учредителното събрание на неформалното сдружение в Казанлък, което се проведе в апартамента на Любен Григоров, който тогава бе избран за председател. За съжаление, голяма част от учредителите вече не са между живите. Това беше времето, когато се структурира и СДС в София. На 5 декември 1989 година се учреди „Подкрепа” в Казанлък, а на 7 декември – СДС в София, т.е. казанлъшката „Подкрепа” изпревари СДС. Ситуацията никак не беше лесна, въпреки че формално на върха нещата се бяха променили.

Снимка на Учредителния протокол за създаване на "Подкрепа" в Казанлък

Христо Генев на първия демократичен митинг в Казанлък - 11 декември 1989 г., пред Стадиона

Направихме първия митинг на 11 декември пред градския стадион в Казанлък. Тогава единствената и формално, и реално структурирана организация беше „Подкрепа”. Това беше грандиозен митинг, с чиято организация се занимавахме аз, Антон Табанджов, Петко Владимиров, бай Коста Пътников. В онези времена една такава организация беше много трудна работа, а, освен това, всичко беше дублирано, за да няма изненади... То беше една славна епопея. Имаше десетки хиляди хора. Народът имаше нужда да си излее всичко, което е натрупал, да си го каже свободно, в прав текст. И това бе първото нещо, което казанлъшката „Подкрепа” организира. По-нататък имаше много сериозни активисти. Никога не съм имал политически амбиции, но тази публична, обществена дейност беше една жестока школа за мен. Аз имах щастието да намеря непоклатими и сериозни приятели, на които окото им не мигаше пред опасности, не проявяваха никакъв страх. Антон Табанджов, Евтим Буюклиев...

- Това бяха бурни времена, изпитвал ли сте страх, опасения, съмнения, „прави ли сме, грешим ли”?

- Страх не. Всъщност, страхът беше в самото начало. Когато отивах при Петър Манолов в Пловдив. Не го познавах, не знаех къде отивам, мисля, че се бяхме чули по телефона. Студена пот се стичаше по гърба ми. Той живееше точно до тунела, къщата и сега си стои. От едната й страна беше спряла черна кола с тъмни стъкла, различна от познатите „Москвич”, „Лада”, „Трабант” и „Вартбург”, по-нагоре по улицата още една... Ясно ми беше, че следят всяка наша крачка. Но след като го видях и говорихме, нито за момент повече не съм изпитвал страх. И нито за миг не съм се съмнявал. Наясно бях със себе си, а щом вътрешно съм убеден, няма какво да ме спре.

- Как виждате днес България? Очакванията Ви покриха ли се с реалността?

- Това е много широка, дори философска тема. Държа да кажа, че не съжалявам за това, което съм направил, нито пък има от какво да се срамувам. Загубих много време за нещо, което не ми е работа, но след като сърцето ме е теглило натам и ми е казвало, че това е важно, не съжалявам. Всички бяхме млади, около 30-35-годишни, и на тази възраст човек може да информиран, да има познания ,но е трудно да бъде мъдър. Тогава ние си мислехме, че за 1-2-5 години България ще стане Швейцария на Балканите, имайки предвид ресурсите на страната, кадърността на българите и традициите ни. Нещата не се оказаха по този начин. Не споделям идеите за световната конспирация, където всичко тук е предначертано. Разбира се, комунистическата партия се е движела с няколко крачки преди нас. Да, ние сме катализирали процесите. В политиката, в обществените процеси има неща, които са извън човека, идеите се носят във въздуха и когато дойде онази степен на критична маса, вече няма накъде. Комунистите много добре усетиха тази точка и побързаха да свалят Тодор Живков. Което не реши проблемите. Две години аз бях председател на СДС в Казанлък без да съм член на политическа партия, като представител на синдикат. Мисля, че беше 1990 година. Първата криза, пак, когато властта се търкаляше по паветата и чакаше само някой да се наведе да я вземе, и се връщаме от един митинг - тогава Петър Берон беше председател на СДС в София и издигаше лозунги, че няма да дадем властта. И в понеделник – бам, по централните медии, коалиционно правителство с Димитър Попов... И до момента хората си мислят, че като се смени едно правителство и се назначи друго, нещата ще се оправят.

Няма такъв филм, хора! Нещата започват от нас, от мен, от теб. Неслучайно Мойсей води еврейският народ в кръг в пустинята 40 години, докато умре и последният, роден в робство. При нас, докато умре и последният, живял в покорство, ще е все това. В същото време ние като личности си позволяваме да заобикаляме закона, да изтарикатим, някоя далаверка да врътнем. Промените започват лично от всеки един. И онова „оправяне”, което го чакаме вече 30 години, ще стане тогава, когато ние се променим. Втрещен съм от това какъв неверник е българинът. Не мога да си го обясня това, всички се оправдават с 45-те години тоталитаризъм. Мен никога никой не ме е спирал да вляза в църква. Вярно, това не се гледаше с добро око. Липсата на вяра за мен е една от основните вреди на българина. Да нямаш ценности, да нямаш морал, да нямаш вяра и страх от Бога е нещо пагубно, разрушително. Всички империи са рухнали поради упадък на морала, не поради икономиката, армията или други причини. Когато моралът се срива, тогава рухва империята. Затова падна и тоталитаризмът, защото лъжата и демагогията стигна до такива размери, че няма накъде повече.

Спасението ни няма да дойде нито отвън, нито отгоре. Ако искаме да си спретнем държавицата, всеки да се държи така, както иска да се държат с него – вкъщи, на работното място, на улицата, в църквата. Втрещява ме разликата, с която хората се държат вътре в храма и вън от него. Като е в църквата – едно, а като излезе – не можеш да го познаеш този човек. И така - оправяме си собствената градинка, дворчето, после ще излезем отвън, после ще се съберат двама-трима съседи и ще си оправят наоколо. Да, съгласен съм, че държавата работи с нашите пари и както казва Маргарет Тачър, държавни пари няма, има пари на данъкоплатеца, днес си оправяме улицата, после селцето, градчето, и така...

- И ако мъдростта си каже думата след тези 30 житейски години, каква е равносметката?

- В края на краищата, всичко, което правихме един файтон луди глави, които не си давахме сметка какво може да се случи, пък и светът вече беше друг – всеки ден ни се обаждаха от „ББС Лондон” „Дойче веле”, нямаше как да изчезне един такъв човек, беше в името на една цел - да живеем по-добре, а не да живеем по-зле. А резултатът, за съжаление, е точно обратният. Имал съм велики моменти, когато не съм стъпвал на земята, след мен са вървели десетки хиляди хора, случвало ми се е побелял старец да ме спре на улицата, да свали шапка и ми се поклони, и юмруци по релсите да удрям и какво ли не щеш и се чувствам отговорен към всички тези хора. В един момент си мисля, че всички онези, които са вървели след нас, сме ги подвели, и в някой момент искам да кажа „Прощавайте”. За това, че ги подведохме.

Но в края на краищата, много неща са в добра посока. Сега има свобода на словото, можеш да си кажеш думата, да заявиш, че не си от тази партия, а от другата, спокойно да четеш, да пътуваш по света, да гледаш филмите, които желаеш, което изобщо не беше позволено по онова време. Много неща се промениха, но има още...