Миражи от Едно Време

Напоследък ме притеснява приказка, започваща с „едно време“. Само че не като част от фолклорния речитатив „имало едно време“, ами като вкоренено нарицателно в асоциативното ни поколенческо мислене. Например, срещам съученичка и тя вмества в непринудения ни носталгичен разговор „Ех, едно време беше по-друго в училище..сега-думи нямам“. Засичам познат в супермаркета, ей го и той продумва „едно време какви качествени хранителни стоки имаше“. Съседката по-късно добавя „в жилищните кооперации едно време имаше чистота и ред.“ На работата – фразата се повтаря. А, ако попитам баба и дядо на село за „едното време“, то разказът им ще бъде удавен в сълзи от умиление.

Все си мислех, че това е блян по безвъзвратно отминало време, по младостта и остаряващото детство. Но не е така, защото разказите на тези очевидци на онова „едното“ време не са от първо лице, единствено число, в личен план. Хората някак обобщават духа на онова време, теглят общия знаменател на знаменити обществени дела и постижения. В българската граматика има ново глаголно време, което веднага е намерило отражение в българския бит – освен минало, настояще и бъдеще, си имаме и „едно“ време.
Осведомявам се от медиите и от разказите на хора за родни проблеми в областта на земеделието, животновъдството, хранителната промшленост, а оттам си правя заключение за качеството на живот. Защото, не започва ли всичко от качествената храна, вода и най-общо казано бит? Повечето от читателите са учили за пирамидата на потребностите на Маслоу. Новините алармират за пестициди, замърсители, загинали пчелни семейства, заболели стадни животни, ГМО-продукти и други вредности, нестопанисвани водоеми и неконтролирани язовирни стени. Ако нямаме хубавия истински хляб от едно време, за какво технологично, индустриално и интелектуално развитие говорим? Ако нямаме чиста питейна вода от чешмата, за какви МОЛ-ове, таблети и телефони повтаряме. Ако животът ни е застрашен от битова престъпност, от преливащи язовири и реки, и скапани влакове и инфраструктура, как да планираме личностно усъвършенстване? Разбъркахме приоритетите, т.е. пластовете на пирамидата. По-важни станаха материалностите – само вижте рекламите - коли, телефони, аксесоари. Последвани от рекламни призиви за спешно набавяне на лекарства за многото болести на съвремието ни. Искаме твърде много материално, преди да сме дали малко духовно. С мисъл за утре, за бъдещето, в дългосрочен план. Заедно, като общество, а не всеки като вълк единак...или като изгубена овца.

Най-малко очаквах да чуя крилатата фраза за „едното време“ от върха на парка Тюлбето по време на съботна пролетна разходка с моя съпруг. Точно там, на завоя на парковата алея, където младежи си приготвяха барбекю-скара, сочно гарнирано с чалга музика, лежерният ми поход бе пресечен от внезапни стъпки и копита. Пред взора ми се изнизаха красиви рога, дълги шарени козини, вироглави глави и рошави звънци. Цяло стадо „муфлони“, „овени“ и „козирози‘. „National Geographic” и “Discovery” ТВ канали прещракаха. Филм за застрашени и изчезващи видове. Привижда ли ми се? След звънливите чифтокопитни се показа също толкова екзотичен и натурален екземпляр – пастирът. И този вид е застрашен, помислих си. Поздравих дядото с усмивка, а неговият поглед светна изпод рошавите черни вежди. Явно рядко го поздравяваха и забелязваха или пък си живееше откъснат от градския живот – чак се огледа в страни, да не би да поздравявам някой друг. Като че ли приличаше на неговите животински любимци или те бяха взели по малко от човешкия му образ.

Заговорих го за тези необичайни за мен породи - не бях виждала такива из дунавския и предбалкански край. Той с гордост описа чадата си: „този едрият е алпиец, а този вироглавият козел е кавказец...тази женската е алписйка млечна “. Чудна работа – алпийци насред Стара планина! А тревопасните, сякаш разбиращи, че говорим за тях, показаха номерата си със самочувствие. Кавказецът се покатери по едни клонаци и изпъна мощния си дълъг гръб, за да достигне до едно прясно листенце. Дядото въздъхна, хвана го за извитите дълги рога и с усилие го отдръпна, за да не прекърши клонките: „Ще ни глобят, бе, пакостник“, а после заразказа „Много труд е това, искат си грижа и внимание, време..аз от юноша се занимавам. Ама хората замърсиха природата, пръскат с нещо, и тревата дето я ядат тия моите, не е добра вече, и млякото им ще се отрови“. Тютюневото почерняло лице се разтегли в унила усмивка, припали цигара. Помълчахме си. Най-малките козлета щастливо заскачаха около увисналата торба на гърба на пастира. Предчувствах..сигурна бях...че ще чуя отново тъжната елегия. Пастирът ме погледна уморено и, отминавайки, задавено смотолеви „А едно време имахме 20 милиона кози в България“. И се изгуби в храстите, така както се бе появил. Алпийски мираж.

Някои породи са на изчезване. За тях ще говорим в „едно време“. Ще говорим, докато не започнем да блеем. Предизборно от партиите ни обещават нещо със сигурност – скоро в България ще останат няколко милионa овце.

Автор: Мария Дочкова-Асенова

За автора:

Родом от гр.Видин, в Казанлък и от близо 8 години. От толкова е и служител на фирма "Арсенал", на длъжност „Експерт, международно сътрудничество“ в отдел „Маркетинг“. Възпитаник на Софийски университет/ ФЖМК – с академичен трансфер от СУ в американски университет, щата Оклахома, където се дипломира през 2005г. със степен „Бакалавър по изкуствата“, хуманитарен профил.

Писането й е хоби. Открива темите се в живия живот и при срещите с обикновени, ненапудрени хора.

Бел. редакцията:

"Буквар за пораснали" е новата ни авторска ваша рубрика за споделени мисли, по повод интересни житейски провокации.

Рубрика за вашия личен дневник, от който не се боите да изтървете парче душа за останалите.

Очакваме на нашия редакционен мейл вашите изписани от сърцето редове.

На добър час, автори и хора, за които очарованието на живота е в Пътя!