......Или цял живот - „Арсенал“


Така се събират трите десетилетия арсеналски живот за един от ветераните на Завод 2 в „Арсенал“ и в спорта - 77-годишният Маньо Димитров.
Той е един от четиримата спортни ветерани, за които стадион „Арсенал“ и дружеството, независимо от годините, си остават живата емоция и парченце душа, които носят в дните си.
Кани ме в дома си.
Където спокойно и уютно дели дните си с изключително елегантната по дух съпруга Катя - бивш счетоводител и дългогодишен служител в отдел ТРЗ на Завод 2.
И с котарака Симеончо. Намерен случайно на улицата от внучката и харесал ги за свой дом.
В тройката домашна идилия обаче има много история, спомени, съпреживени емоции, минало и... красива равносметка за един смислен живот.

Завършилият „Двигатели с вътрешно горене“ в казанлъшкия Механотехникум, прясно уволнен от школата за запасни Маньо Димитров започва работа в оръжейницата на 1-ви октомври 1964 година. Само ден, след като хлопват портите на казармата зад гърба му.
И понеже имал футболна история още като ученик, където играел в тима на младежите в казанлъшката „Розова долина“ при треньора Петко Димов, веднага го зачисляват като ляво крило под номер 11 в отбора на тогавашните Обединени машиностроителни заводи – „Торпедо“, Казанлък. При червено-черните.
Още повече, че младокът Маньо имал и добра ученическа футболна репутация: като курсист в Механото тренирал футбол при Стефан Пирьов и Марин Димитров. Все имена за онова време, ненадминати, казва днес жизненият техен ученик.
По онова време в оръжейницата практиката била всеки спортист, основно футболист, да бъде назначаван по трудов договор в някой цех. Така Маньо Димитров станал дежурен монтьор в Завод 2.
До обед работел като монтьор, след обед тренировки и срещи на стадиона. И тогава, както и сега, фабриката се грижеше за нас, казва ветеран-футболистът. Осигуряваше екипи, транспорт и... бонус - храна в ресторант преди и след мач.


Маньо с умиление си спомня и за ретро автобуса, който шофирал „бай Иван“. И който автобус дори бил герой на градски фейлетон, разнасян от казанлъшки зевзек по улиците.
Освен, че старото возило - „Опел“, транспортирало казанлъшките „Торпедаджии“ до различни стадиони, извозвало сутрин и вечер децата от фирмената забавачница. Така излязла приказката, че в „Арсенал“ всеки ден се „произвеждат един автобус деца“.


За 6-те години, в които Маньо е ляво крило и ненадминат спец с левия крак в „Торпедо“, нещо като „ретро издание на по-сетнешен Стоичков“, играл десетки мачове. Остава обаче във фирмената футболна история с името „майсторът на гола от ореха“.
Било по време на среща с отбора на „Раковски“ - Димитровград, когато двата тима играят за Купата на Съветската армия. Тогава с „фалцова топка“, след като е получил право да бие фал, „единайсетицата“ на „Торпедо“ - Казанлък вкарва гол от ореха: дърво, което е на повече от 40 метра разстояние от противниковата врата. Футболната драма се случва на арсеналския стадион.
След нея треньорът на „Торпедо“ Румен Комитов, „способно момче от отдел „Рационализации“, както казва Маньо Димитров днес, и съотборниците му завинаги му лепват още едно нарицателно име - „майсторът на гола от ореха“.


Дотогава заради своята ученическа любов - тромпетът, благодарение на която Маньо намерил Катя в казанлъшкия Механотехникум, или както казва Катя, “харесах го заради тромпета, иначе щеше да си ходи ерген“, има друг, още „по-джазов“ прякор сред съотборниците си. Казват му Бени - на името на тромпетиста - идол по онова време на младежите, Бени Гудман.
Бил много вървежен.
Маньо. За Бени не се знае.

От емоцията на времето днешният Бени с тъга и в същото време с ведро чувство за изминалите прекрасни години си спомня за своите тогавашни съотборници: вратарят Младен Балкански, Васил Иванов – с прякор Джек Раби, Владимир Друмев и други.
От 6-те си футболни години Маньо Димитров завинаги помни един исторически мач от 1966 година, за който казва, че е неговата футболна гордост. Младежът имал честта да играе пак като ляво крило на националния стадион „Васил Левски“ в мач от финала на Републиканското работническо първенство. Тогава казанлъшкият „Торпедо“ губи с 2:0 от тима на пазарджишкия завод „Искра“, но завинаги във футболистите му остава тръпката и емоцията да играят на нациналния стадион.
Беше незабравима емоция, чест голяма, казва днес футболният арсеналски ветеран, който няма снимки от тогавашните футболни изяви, но за сметка на това къта грижливо „Народен орден на труда“ - сребърен и няколко черно-бели снимки - от първото място в Националната работническа викторина „Икономика и организация на производството“ през 1979 година, на чийто отбор е капитан.

По онова време бившият възпитаник на казанлъшкия Механотехникум вече е началник цех в Завод 2 и отговаря за над 150 работници. Там няма тайни за мен, ще каже днес арсеналският ветеран.
И с право. Защото години след пенсионирането си през 1992 година той ще се върне за малко повече от две години във фирмата, за да помага с опит, мъдрост и професионализъм за производството на голямо количество продукция. С подход към работниците и уважение. Две качества, заради които и днес биха го приели с респект.

„Стига толкова“, слага граница днешният спокоен пенсионер.

От успеха в Благоевград, където арсеналският отбор по „Икономика и организация на производството“ буквално „скрива шапките“ на всички останали участници от заводи от страната Маньо и колежките му Мария Мутафова, Иванка Краваева и инж. Ирена Филипова се прибират с награда - голяма за онова време - екскурзия до няколко големи града в СССР. И с магнетофон. Магнетофона обаче го прибира партийният активист по онова време, покойният Ангел Попов. За нуждите на културно-масовата работа в завода. По същото време тромпетистът от Духовата музика на военния завод, без която не минават нито един градски празник и манифестация, има участие в Дрезден, ГДР. Така за Великата страна на революцията поема съпругата Катя.
Днес, като им доскучае, разменят спомени от заводските пътувания. Катя с умиление си спомня за богатия фирмен живот. И за възможността хората да се опознават, да стават по-близки, да споделят различни емоции и преживявания. Да пътуват.

Днес – почти половин година, след като футболният ас и майсторът на гола от ореха Маньо Димитров е казал завинаги „сбогом“ на фирмата, в която прекарва над 32 години от своя живот, той и съпругата му – арсеналката Катя, не скучаят.
Следят живо ставащото в града, в завода, редовни читатели са на фирмения вестник, поддържат връзки с останалите живи свои колеги и искрено се вълнуват накъде вървят градът и страната.


Тук са сами.
Децата са се разпилели по Европа - синът избрал Германия, дъщерята – Англия, за да сбъдват животите си.
За сметка на това Маньо и Катя Димитрови чакат всяко лято с нетърпение, защото тогава всички си идват у дома.
И голямата армия внуци.


Лявото крило под №11 на „Торпедо“ Казанлък обаче има още една гордост, надминала го по слава. Вестникарска. И не само.
Внучката Велислава. Наследила и задминала по футболен майсторлък своя дядо. Велислава е записала поредица срещи в женския футболен тим на Бундеслигата. И 7 мача с националния женски отбор по футбол на България.


И Велислава, и всички скъпи на сърцето други, пръснати из Европа, ще се прибират на талази това лято в уютния дом на семейство Димитрови от Казанлък.
Където ги чакат с много любов - някогашното ляво крило на „Торпедо“, майсторът на гола от ореха, котаракът Симеончо и мама Катя.


Толкова много живот, пръснат в спомени и побран в една дума: любов.