Любовта на Катя Наумова жари в женските очи от платната на Иван Милев
„...Всички тъмнооки жени в картините му - това беше все Катя“
Фани Попова-Мутафова


Иван Милев. Магичният художник. Починал от инфлуенца. Дни, преди да навърши 30. Дни преди да получи покана за изложба в Дрезден, която идва през февруари... Смъртта му разлюлява цялата столична бохема. Нали на 30, всичко тепърва, предстои... В ледения 25-и януари на 1927-ма, Милев оставя сираче осем-месечна дъщеря в скута на съпругата си Катя Наумова. Оперна певица, която загърбва мечтите си за европейските сцени, заради любовта, с която се посвещава на Иван. Тази любов и днес жари в черните очи на жените от Иван Милевите картини. Дъщерята се казва Мария. Рисува и тя. Превъзходно. Но, художничка, не е избор за жена, съветва нейният втори баща – близкият приятел на Иван Милев, арх. Христо Берберов. Така дъщерята на живописеца избира да твори вместо върху опънатите равнини на платната, в реалните триизмерни пространства на живия живот. Завършва архитектура в Истанбул по време на краткия си първи брак с дипломата Благой Попйорданов. Преди това е приета в Театралната академия и в Медицинска академия. Но става архитект. Професията, с която по-късно, „заразява“ и сина си Александър. Същият, който днес пристига в Казанлък, за да представи вдругиден тук, своя уникален проект за честване през 2017-та, на 120- годишнината от рождението и 90-годишнината от печалната кончина на художника Иван Милев. В Стоян Стайновата къща. Там, където още тъмнеят край камината митичните образи от стенописите на художника.
Баща на внуците Александър и брат му Иван, е скулпторът Стойо Тодоров.
Щерката на Иван Милев, Мария, прави завидна кариера. През 70-те отговаря за вписването на архитектурата в монументалните изкуства на ръководна позиция към строителното министерство. После става главен секретар на Съюза на архитектите, до 1981-ва. Интелигентна жена, нещо повече – „владееше перфектно немски, френски, руски, английски и турски език...“, спомня си синът Александър.

Осеммесечното през януари 1927-ма момиченце Мария Милева, доживява до 2002 – ра... Баща си тя не помни. Няма как да го помни. Спомените през поколенията, се пренасят през нейната майка Катя, която умира през 1956-та. И през нейната майка – казанлъшката видна „кокона“ – Александра. Александра, не била коя да е – домът на нейната майка е натежалата от история и красота Папазова къща в центъра на Казанлък. /днес зад Универмага/. Александра навремето за малко да стане министър-председателша, но тогава, нямаше да имаме Иван Милев. Тя е лично представена на Никола Мушанов, който идва специално в Казанлък, да се сватосват, водейки със себе си и д-р Христо Наумов. Но Александра, на която е кръстен арх. Тодоров, отказва на Мушанов...Избира доктора, сънувала го предната нощ...Така бъдещата съпруга на Иван Милев си има вече майка – Александра и баща – д-р Наумов. Остава само да се роди... Знатното потекло на порасналата и изучена в Германия, Катя Наумова, наследник на виден казанлъшки род и баща – доктор, става причина, скромният по произход Иван Милев, да не бъде добре приет сред роднините на жена си. Бабата Александра, го посреща хладно. Години по-късно, тя ще признае пред своята внучка Мария, че тогава – през 1925-та, не е могла да разпознае у младия художник нито силата на неговия талант, нито неговата уникална личност. Като в съдбоносно изкупление, баба Александра приема отглеждането на внучката Мария. Прави го с обич и старание, сякаш е собствена дъщеря, разказва сега Сашо, който носи нейното гордо име.
За времето си с Иван, Катя Наумова, в последните си дни, разказва много на близката си приятелка Фани Попова-Мутафова. Така фактите остават съхранени за поколенията. Така ги намира и арх. Александър Тодоров, за да ги пренесе, заедно с информацията из още десетки текстове от каталози, периодика, студии и монографии, в специалното издание, което той готви в памет на именития си дядо. Но страстната история на жените в рода: Александра – Катя – Мария, не е единствената приказка в алманаха на родовата памет. Голямата мистерия, е другаде:

Откраднатите картини на Иван Милев остават загадка и за внуците

Какво знае архитект Александър Тодоров: “Баба ми с майка ми /преди тя да замине за чужбина/, дават на съхранение своите най-хубави тридесет творби на Иван Милев - от 1926 година, в трезора на Търговска банка, /по-късно БНБ, ДСК/. Там те престояват години наред. През 1956-та, година преди да почине Катя Наумова, когато решават да изтеглят картините, за да организират изложба през 1957-ма година, по повод тридесет години от смъртта му, се оказва, че картините са изчезнали. Двете полагат неимоверни усилия да бъде разкрита кражбата. След съдебни дела и прокурорски търсения излиза, че творбите са конфискувани, че огнярят на банката ги е изгорил погрешка. Престъпно дело на чиновници в смутните времена на национализацията, които твърдят че тези шедьоври, като бракувани вещи са хвърлени в огъня от някой си? - след време намират и празния сандък, с хартиите за опаковане в него.
Така и не се стига до откриването им, дори до днес те са в неизвестност, най-вероятно са извън България. Имаше непотвърдени сведения през годините и се коментираше, че някои от тях са виждани в чужбина, толкова повече, че името на Иван Милев е достатъчно популярно в Западна Европа и САЩ. Тези тридесет творби са репродуцирани през 1939 г. от Евдокия Петева - Филова в нейната монография на художника, което е и единственото им документиране“
Документирани са обаче спомени на близки приятели на Иван Милев, трудно прежалили неговия млад живот и оригиналния му талант на живописец. Най-ценните от тях, арх. Тодоров, също мисли да включи в уникалното издание за своя дядо, което ще придружава мащабната тримесечна изложба догодина от юни до август в Софийска градска художествена галерия. Албумът, който се подготвя след усърдна изследователска и издирвателна работа по всички възможни картини, рисунки, плакати, сценографски проекти, стенописи и прочие – художествено наследство, оставено от Иван Милев, съдържа 360 страници с 450 цветни и черно-бели репродукции, както и текстове на български и английски език. На практика, подобно издание, у нас излиза за пръв път. То е ориентирано към публиката не само в България, но и в Европа.
Фани Попова – Мутафова и човекът на сърцето и Чавдар Мутафов, поетът Гео Милев, писателят Антон Страшимиров, брат му – Тодор Измирлиев, композиторът Любомир Пипков, Сирак Скитник, Анна Каменова – преводач и писател, съпруга в друг казанлъшки род – Стайновия, чрез дипломата и професор Петко Стайнов, разказват за Иван Милев. За момчето на даскала от къщата до Розариума, родом от казанлъшкото село Шипка, момчето, расло в красотата на долината след стадата на дядо си, но отрано увлечено от театъра на местната „Искра“, учило в Къренското - начално и голямото Педогогическо училище, момчето от фронта на Първата Световна, бедният студент в Художествената академия, който работи, за да се издържа, художникът, у когото от рано, ценителите разпознават свръхталанта, сценографът, чиито проекти в Народния не се забравят... Сецесионът в България, Движението „Родно изкуство“, Българският Климт... Разкази, проникнати от обич, възхита пред изкуството на странника Иван Милев и дълбока жал. Същата, която разпознаваме да дълбае в очите на жените от неговите платна.

Тома Измирлиев, 1920 г.
„… Блаженият мечтател - това е художникът Милев, кoйтo по цял ден чака меценати да откупят картините му. Но ористницата - жестока и неумолима като неговата картина „Съдба", иронично се усмихва и му нашепва: млад си още, приятелю, много млад, проумяваш изкуството, имаш тънък вкус, но много малко практичност! Меценатите разбират от изкуство колкото свиня от кладенчова вода.“
Гео Милев, 1920 г.
„… Моята вяра ми казва, че тази първа изложба на младия художник ще има безспорно много по-голямо значение за нашето родно изкуство, отколкото цялата иационалистична живопис на художници като Мърквичка, А. Митов, Гочо Савов … Личи безспорен талант. Той оставя зад себе си много наши декоративни художници и всички професори по декоративна живопис, та заслужава пълно и голямо насърчение от обществото, за жалост малкото салонче на павилиона в Борисовата градина е обикновено празно. Той стои в началото на своето развитие, в края на това развитие обаче би могло да се очаква много. Защото и това, което младият художник ни дава днес, е извънредно много в сравнение с днешната българска декоративна живопис. Това е един талант, който трябва да бъде подкрепен.“
Чавдар Мутафов:
„ … „През лятото на 1920 година откри за пръв път в столица София декоративна художествена изложба Иван Милев от град Казанлък, народен учител в село Кору-чешме, Хасковска околия.“
Така гласи надписът върху самопортрета на художника. А авторът е един съвсем млад художник, който никога не е учил да рисува и който по чудо може да рисува, затова той прави изложба в Павильона при Борисовата градина. Двадесетината сполучени картинки измежду стотина изложени добиват някаква скрита и по-висша ценност: радостния устрем на една проста и смела душа - и онази почти осезаема сигурност, която отведнъж подчинява очите ни и ги прави да признаят всичко. … И все пак, това са образи, които горят в неспокойния блясък на едно смело и нежно въображение. Има нещо пеещо и чисто в малките картинки, спасявайки ги от шаблона; - някаква буйна искреност се пречупва в най-обикновените мотиви и сякаш ги пречиства от посредственост: - какво е това неизказано и пламенно, което все пак ни кара да прощаваме малките и големи грешки на художника? Предупреждение, симпатия, натрапена идея? Може би затова, че така ние искаме да бъдем добри? А може би и затова, че художникът е по- добър от нас. … Уви, художникът е тъкмо толкова добър, че съвсем търпеливо и съвсем напразно чака цял ден в малкото павилионче на градината: - той очаква ценители на изкуството, нашия бомонд, елита, меценатите. Къде са тия хора? Човек би трябвало да пита тепърва: съществуват ли те още? Едно време ние ги познавахме по визитните им картички на галериите: те купуваха тогава покъщнина. А сега пътят до Борисовата градина е тъй дълъг и спортът за купуване картини е отдавна забравен…“
1927 г.
„Смъртта го отнесе тъй бързо, че и досега неговата загуба за родното изкуство остава неразбрана, необяснима: ето, картините, които едва е довършил, и цялото му творчество, което е още между нас, - тъй познато и близко, както споменът за последния ни разговор с него - и само внезапната острота на мисълта, че той не е вече между живите прави сърцето ни да изтръпва и онова страшно чувство за празнота и безнадеждност, което оставя след себе си загубата на най-скъпото, което сме имали. Защото Иван Милев беше един от най-скъпите ни художници - един от тези, които в страстен устрем към бъднините на нашето изкуство сътвориха нови и непознати ценности, - един от най-малкото, който се възвиси до проблеми, които у нас никой не бе достигнал. За такова изкуство трябваше буйната и безстрашна упоритост на бореца, трябваше фанатична и ясна душа - и изкуството на Иван Милев бе героично, тъй като той се бори с него до смъртното си легло.
… В него бе отразена по някакъв начин частица от нас самите: спомените от нашето детинство, приказките, които сме слушали някога, онова малко парче земя, гдето сме израснали и което носим в душата си. И в картините на Иван Милев имаше онова неизразимо родно, онази тайна на българската душа, сурова, недоволна, напрегната, онази груба искреност, проста доброта: тези непохватни разкривени стрехи, под които грее огнището на приказките, настръхналата дивота на скалите, от които слиза човек и светец - и тези безкрайни нагорещени зреещи ниви, сред които умира болният син, обръчен със сенките.
… И неговото творчество, така неочаквано започнато едва преди шест години, се разрасна в едно богатство от форми и в неизчерпаемост от мотиви, които биха поразили всеки, който е следил отблизо неговото развитие. Неговите картини, отначало така тънки, внимателни, малки в размери и мащаб, се освободиха твърде бързо от тесните си граници и потърсиха широката форма. Повечето от картините му биха могли да бъдат увеличавани няколко пъти, без да изгубят от ценността си - един сигурен белег за тяхната монументалност.
Може би само технически несгоди спъваха този тъй щедро одарен художник: за него трябваха стени, огромни бели стени, които да покрие с фрески, като голям майстор - и той, който можеше всичко, всичко опитваше, украси с най-хубавите стенописи, които има нашето изкуство, дома си.
… И все пак Иван Милев бе в самото начало на своето изкуство. Tой даде само първите си опити, той преодоля едва началните мъчнотии. Последните му картини, които е работил до смъртното легло, показват такива нови страни от неговото творчество, едно така сигурно овладяване на техническите средства, една тъй стихийна сила на прозирането и израза, че всичко дадено дотогава от него остава далеко назад. Те са постижения, които могат да издържат състезание във всяка западна изложба, а за нашето изкуство те са безценни. И ако се помисли какво би могъл да даде Иван Милев след тези картини, след десет, двадесет години… Може би такава е участта на всяко дарование: да бъде оплаквано; и сега, пред току-що профучалата страшна жътва на най-близкия, най-скъпия ни художник, остават, уви само слабите думи на скръбта и скритата сълза на жалейката.“
Любомир Пипков, 1927 г.
„… Винаги опиянен от багри и светлини, Милев проникваше в сюжетите си, често пъти без да ги подлага на разсъдъчен анализ, като пречупваше със силната си интуиция формите по своеобразен начин. Домогваше се до стилност. Поет в тоновете, той беше надарен и със силно композиционно чувство. Избраникът да възроди нашето родно изкуство, приобщавайки го към универсалния дух на Запада, е мъртъв…“
Людмил Стоянов, 1927 г.
„… Пръв и най-силен в декоративния жанр, името му ще остане несъмнено между най-вдъхновените певци на народния дух. Защото той бе поет и светът бе за него непостижима мистерия. Той бе художник по Божия милост, каквито рядко се раждат.“
Анна Каменова
1930-1970 г.
„… На "Славянска" имахме голям хол, много удобен за приемане на повече хора. Там ставаха някои "златорожки" срещи. Една карнавална вечер е особено паметна. Иван Милев пристигна дегизиран като змей със златни къдрици - той имаше ситно къдрава коса - и ги бе покрил със златна боя...
… Само пред иконата биваше смирен: не се бунтуваше, не биваше недоволен. Иконата беше не само неговият учител, но и образец за съвършенство в българското изкуство.
Фани Попова-Мутафова
3а нашите приятели от времето на "новаторството",
1925-1965 г.
...
Трябвало да бърза, много да бърза, защото не ще смогне да приготви всичко за голямата си изложба.
След няколко дни ни съобщиха, че Иван починал. Голямата изложба я откри Катя, загърната цяла в черни була. И тогава чак, сякаш за пръв път, когато видяхме събрани на едно място всички картини на Иван Милев - дори и незавършените - ние изтръпнахме пред чудото на това голямо изкуство и пред непоправимата загуба.
...
- И ми написа ония дръзки думи: „Не. Аз съм артист - това зная - нося в себе си днес огъня, който може би утре ще угасне, но днес аз съм художник.“
Иван изпи чашата си. Светлите му очи блестяха. Гласът му прозвуча още по-глухо и дрезгаво. Някаква простуда бе засилила хроническия му ларингит.
- Все пак накрая бях писал "Искам да ми кажете истината, ако заслужавам, какво мислите за мен."
Чавдар я написа истината, но той не можа вече да я прочете. Огънят беше угаснал.
…
Често си спомняхме с Катя тия горди думи, когато и ходехме на гости и по-късно. Тя се беше омъжила повторно за архитект Христо Берберов и беше украсила жилището си с най-хубавите картини на Иван Милев. Там растеше Мария Милева, заедно със своите седем братчета и сестричета. Тази изключителна жена Катя живееше с редкия подвиг за нашето време: една надарена интелектуалка, човек на изкуството, да бъде многодетна майка. Тя изкара с рядък героизъм и трудните дни, трябваше да продаде апартамента, а после и рояла си, за да отгледа своите осем деца.
Не можех да се начудя как Катя успяваше да въведе образцов ред в това многочленно семейство, което заедно с майка и броеше 11 души. Едно от момчетата поддържаше печката, друго отиваше да купи нещо от пазара, момичетата гледаха по-малките си братчета, постилаха масата, сервираха, помагаха на баба си в кухнята. Четири момчета и четири момичета. Всяко си знаеше задълженията, никой не повишаваше тон, всичко се изпълняваше в съвършен порядък.
…
Отидох за последен път на гости у Катя през 1957 г., в деня когато бе уредена голяма изложба от картините на Иван Милев. Подирих Катя навсякъде. Как можеше да не бъде там? Попитах архитект Мария Милева, съпруга на скулптора Стою Тодоров. И разбрах, че майка й е много болна и не можела да става от леглото. Помислих си как може да се чувствува в този ден сама, когато децата, роднините, приятелите, всички бяха на тържеството. Отидох веднага у тях и я намерих на легло, обградена с безброй шишенца, кутии с ампули, туби с хапчета.Много се зарадва като ме видя. Хубавите й черни очи, които тъй ярко сочеха македонския й произход /баща и беше от Охридския край/, живо заблестяха. Оживяха безброй спомени, още от ранните дни на детството. Говорихме за Милев, за хубавите вечери.
… Но най-много тя се радваше на признанието, което бе получило изкуството на Иван Милев. Тази радост я караше за миг да забрави тежките скърби, които бяха сломили сърцето и, децата и - Лоте и Ирина бяха починали, Илия лежеше в болница. Обещах да помоля един известен специалист по сърдечни болести да я посети, вярвах непоколебимо в неговата диагноза. И кой знае как стана дума за баща и д-р Наумов, за да чуя най-странната и невероятна история за нейното семейство, което знаело прадедите си от 40 поколения, още от времето на Самуила. От чутото можеше да се напише роман, който никой не би могъл да измисли, тъй много действителността напомняше фантастичното. Толкова години се познавахме и аз не знаех тия интересни факти, тая легендарна случка. Когато попитах, след няколко дни, мога ли да отида да я посетя, отговориха ми, че Катя получила сърдечен удар и починала. …
...Заради него Катя се беше отказала от бляскавата кариера на оперна и концертна певица, за да отдаде всичките си грижи на своето младо семейство, да обгради с всички удобства художника, големия талант, чиито редки дарби тя интуитивно бе почувствувала. И тя му стана меценат, другар, съпруга, вдъхновител. Всички тъмнооки жени в картините му - това беше все Катя.
По материали, предоставени на Диана Рамналиева от арх. Александър Тодоров