Казанлъчани по света: Людмил Николов - Артист!

Людмил е от онези артисти, щедро дарени с изразителността на актьорството, музиката и художеството, които сцената няма как да не обича. Също – и нейната публика. Следвайки своята свободно-авантюристична природа, този любопитен казанлъчанин прави от живота си едно малко чудо, каквото малко автори успяват да си сътворят. След първите години в читалище „Искра“, където се „мотае“ непрекъснато в краката на талантливия си баща Жоро Николов – режисьор, актьор и художествен ръководител на местната трупа, младежът поема своя си път.

„Пораснах там!“, разказва Людмил. Той излиза на сцената първо без професионално образование, което завършва успоредно по линията на т.нар. по онова време в театъра „член девети“. Прохожда със Злати Златев. От 1974-а до 1986 г. Николов работи в Сливенския и Пловдивския театър. Сега се смее, защото в Сливенския театър отива с „партийно решение“, каквото и да значи това за днешните млади хора. Вратите към сцената му отварят режисьорите Лидия Александрова, Слави Маленов, Петър Пашов, Емилия Цанкова, проф. Атанас Илков и Николина Георгиева. И сякаш сам Бог – „Най-големият отгоре!“, му казва: “Сцената е твоя!“. В спомените му са живи големите казанлъчани, които познава лично: Чудомир, жена му – леля Мара, Стефан Гецов, а родният дом на „Тунджа“ 1 помни бурни дни и нощи с още звезди като Любомир Кабакчиев, Калоянчев и „кой ли не… кой ли не?!“…От седмичната детска „Санитарна градина“ и къщата, където заедно с Марин Добрев играли и мечтали и където „ядох бой и какво ли още не…!“ до театралната сцена на Бергенския театър животът продължава да увлича Людмил в пътешествията си между двете крайности: „Да се смееш ли, да плачеш ли…?!“. Но, сякаш смехът винаги е бил повече. Както и Казанлък. „Той винаги беше с мен и е в мен!“, казва Людмил, който повече от 30 години живее в норвежкия град Берген.

От синьо-бялото на Норвежко море до брилянтния кобалт на казанлъшките вечери, Тюлбето, розите, северните жени, тънкия цигарен дим, играта на флирта, тъгата на скуката и отегчението, цветните чадъри, негата на бергенския дъжд, куклите /Театърът! Сцената! – марионетки-въжеиграчи-клоуни/, рибите, толкова много риби…, птиците, безкрайност в криле, улицата – шумното хорско гъмжило на съвременния градски живот… Тази ярка поредица от Людмилови образи събра в залата на „Искра“ 4 негови стари приятели, близки от семейството и „просто“ ценители на изкуството му в една от последните ноемврийски вечери на предпразничен Казанлък. Да направи изложба в града, който най-много обича, за Людмил е стара мечта. Пандемията, както и личното му здравословно състояние напоследък, са пречка. Обаче за Людмил граници няма и той, заедно с добри приятели, успява да събере до себе си своята публика тук – виртуално, но не съвсем. „Да се зарадваме заедно на онова, което Людмил носи в себе си като форми на изкуството, да се видим тук, за да може той да ни прегърне всички, макар и отдалеч!“, откри събитието проф. Марин Добрев, изкуствовед, директор на Старозагорската художествена галерия, иначе – стар приятел от детството.

Людмил вярва в приятелството. И в близостта. В организацията на това първо по рода си събитие са още братът на Людмил, небеизвестният в Казанлък арх. Николай Николов и синът му Лъчезар, също архитект. Съвместно с проф. Добрев те правят и невъзможното, за да оживеят от видео-екрана образите в цветове на Людмил Николов, аранжирани в презентация –подборка от над 700 негови работи. Напоследък Николов работи с изразните средства на дигиталното изкуство. Здравето не му позволява рисуването с бои. Но това не пречи на изразността в изкуството му. То все така звънти в стройните форми на китари, саксофони, лири, арфи – в цялата магичност на един нощен джазопис от спомени, трупани от Людмил по света и у нас цял един живот с насмешката на неговата неповторима иронична усмивка.

Тръгнал към европейските сцени след програмите на Слънчев бряг, където прави професионално куклено шоу за туристи, Людмил остава верен на радостта на публиката, родена в хумора и смеха, развити в неговите зрели работи до философията на самоиронията. Неговите образи, дори шаржовете, които подарява на приятели, са иронични, но незлобливи. Това придава щипка топла веселост на човеците му, в една близка с Чудомир изразителна емпатия между него и хорския свят, в който авторът се разтваря с радост. Вероятно затова още с първата поява на Людмил на екрана пред публиката в неговата вечер „Людмил и приятели“ в малката препълнена зала на Казанлък се усеща Любов: 1993-а – Людмил пее в популярно тв-шоу след спечелен конкурс за дуо с голямата шведска певица Елизабет Андреасен, носителка на Grand Prix и наградата на Евровизия.

Европа му отива. Там казанлъчанинът попада, след като грабва без много да му мисли, своя Голям шанс. Като много български сценични изпълнители, веднага след 1989-а, Людмил поема по пътя на норвежките кораби и техните курортни пристанища. Състезава се за този шанс с 300 родни оркестъра, „взима акъла“ на комисията и печели. Подготовката тече в Казанлък – основават музикалното трио Living Dolls.

Случайно, покрай работата си, се среща с колеги – куклени артисти, които го запознават с румънската режисьорка Ирина Никулеску. С нея правят курс за куклен театър в Берген – градът с най-голямото норвежко пристанище, чийто театър през 1990 г. отваря врати за казанлъшкото момче. Та, досега. Без помощта на близки приятели това нямало как да стане.

Приятели му купуват назаем първия бус за музикантските турнета. На приятеля си Камен Мирчев дължи и успеха в живописта. Точно като по филмите, Людмил продава първите си картини на шега – във фоайето на хотела, където го прибира Камен Мирчев. Картини, силно казано – нарисувани са върху взет набързо картон – отпадък от кухнята на ресторанта в хотела. Шест „платна“, изпълнени с боичките на дете от комплекса, чиято майка окачва на стената работите, купени от възхитени японци и американци, с чиито пари Людмил си взема и първата лична кола на Запад. Той следва пътя си, не забравя казаното му навремето от Васил Апостолов, директорът на Старозагорския, после и на Пловдивския куклен театър: “Людмиле, българската сцена ще се окаже тясна за теб!“. Това е човекът, дал му първото професионално CV, което Николов представя в театъра на Берген. Да напусне страната незаконно, оставайки след някое турне в чужбина, Людмил има предложения още преди промените, но нямало как да остави на близките си тежката съдба на роднини с „избягал на Запад“. Дошъл в Норвегия законно като музикант, после той се връща към театъра – неговото професионално място. Людмил не се оплаква от съдбата, напротив! Живял е интересно. В спомените си пази уникални срещи, стискал е ръката дори на Фидел Кастро.

Приказката си в Норвегия Людмил пише и разказва повече от 35 години. Пристигнал някога на 16 декември, още на 1 януари той започва работа като музикант. След три години не пропуска шанса си за връщане към театъра. Не пропуска и шанса си за страхотно семейство. Със съпругата Анна Орвиг свързват живота си с две чудесни български деца, които отглеждат с голяма любов. Да ги приберат при себе си от дома в казанлъшкото село Бузовград никак не е лесно. Но двамата опровергават предразсъдъците на всички български скептици, за което помагат много отново приятелите! В семейството сега има две пораснали момичета – адвокатът Мария и студентката по музикална терапия Ромина.

Каквото искаме, ще ни се даде, то ще бъде, само, ако се обичаме! Всичко, което съм преживял, е с приятели! От всеки приятел съм вземал и те са вземали от мен. С техните „боички“ – цветовете на приятелите, съм създал своите картини“, казва Людмил. Казва го и пред публиката на „Искра“ 4, спотаила дъх за видеоразговор с него в края на виртуалната му изложба: “България винаги ми е липсвала! Вие сте с мен и аз съм с вас, приятели мои! И това е най-важното. Седнах, поех си дъх и пред мен се отвори един път, който изминах заедно с вас. И съм падал, и съм ставал, но винаги с усмивка и през смях! В силата и любовта, която ми давате, разбрах смисъла да обичам и да бъда обичан. Няма друго! Благодаря! Винаги ваш!“.