Той пътува всеки ден по 30 км в едната посока, за да дойде на работа в „Арсенал“. Всеки ден от три години и половина. И не му тежи. Дотолкова е свикнал, че го приема за нормално. Даже и ранното сутрешно ставане.

Божидар Зафиров е от голямата група нова генерация арсеналци

На 27 е. Работи като технолог в завод 1. И най-важното е, че се чувства добре. За него това е първата работа. Досега не е работил никъде другаде. Идва направо от Националния военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново, където завършва като бакалавър по „Въоръжение и боеприпаси“. Има защитена и магистратура по специалността „Защита на населението от бедствия, аварии и катастрофи“. Преди това пак е пътувал. От село Зимница до Стара Загора. Професионалната гимназия по електроника „Джон Атанасов“ завършва със специалност „Компютърна техника и технологии“ и не се замисля изобщо за бъдещото си образование, защото е имал предварителната нагласа да учи във военен университет и да стане военен. Както той сам казва – „да служи на родината“. Но понякога животът не се подрежда по начина, по който ти се иска, и се налага да се смени „посоката“. И в този случай посоката се определя от предстоящото раждане на детето му. Съзнателен и обичлив съпруг, с чувство за отговорност към младата си съпруга и семейството, Божидар решава, че веднага трябва да започне работа. Баща му работи в Казанлък и той намира за вариант също да се ориентира към града – нищо, че е далече от Зимница. Пък и специалността, придобита във военния университет, и теоретичните знания могат да бъдат приложени на практика, освен във военните поделения, и в „Арсенал“. И наистина „Арсенал“ отваря нов път в живота му.

Не тръгва с уверени крачки. Отначало е плах и притеснителен. Не знае как ще го приемат колегите, как ще потръгне работата. Но… потръгва. Божидар усеща тяхната съпричастност в моменти, когато „прохожда“ като млад и неопитен специалист. Подават му ръка Роси Колева, Димитър Господинов, Кънчо Петров. Особено благодарен е на прекия си началник Венета Василева – ръководител сектор в Технологичен отдел. Има тя опит с младите. Знае как да ги подхване, да ги предразположи, да ги мотивира. Колко му трябва на човек – малко внимание, напътствие, гласувано доверие и започва да добива повече кураж и увереност. Е, и Божидар изпада отначало в неловки ситуации, заради мащабите на гиганта „Арсенал“. Венета го праща на едно място, той отива на друго. „Ужас! Сега ми е смешно, но тогава се чувствах толкова неудобно. Направо умирах от срам…“.

След три години работа вече е понаучил доста, но

винаги и при всяка възможност се опитва да черпи опит от колегите си

Не се чувства неудобно да пита, когато нещо не е наясно. Казва, че е попаднал на прекрасни колеги. „Нямаше да съм това, което съм, ако не бяха колегите ми“ – казва с благодарност Божидар. Сега полага старание да се почувства и той по-полезен – като тях. Те пък от своя страна го смятат за изпълнителен и старателен. Това му старание е възнаградено и го изпращат в командировка в Индия. Следват поредните първи неща, които му дава „Арсенал“. Освен първото работно място, идват първото летене със самолет и първото излизане извън страната – това е срещата с една екзотична държава, каквато е Индия. И от там има спомени, които надали ще забрави. Най-напред невероятното усещане от летенето и самия самолет. После – впечатленията му от Индия – една толкова различна от нашата страна. „Самият въздух е по-различен, някак специфичен. Не е като въздуха в България“.

След изпълнение на служебните си задължения там Божидар има възможност да се запознае, доколкото му позволява времето, с бита и религията на индийците. Намира ги за интересни. От там донася малки сувенирчета за семейството. „Най-интересното е, че сестра ми и съпругата ми отдавна проявяват интерес точно към Индия и Египет. Бяха по-въодушевени и от мен и, като се върнах, ме разпитваха с часове. Разказах им каквото успях да видя и науча, но то не беше много. Все пак бях в командировка, не на екскурзия“.

На етажа, където са залите на Технологичен отдел, е разположена тенис-маса. Оказва се, че играе тенис понякога в почивките. Приятно му е, пък и за малко се разтоварва.
Божидар е впечатлен от грижата и политиката на фирмата, насочени към младите и бъдещия потенциал, които ще формират следващото поколение. Така, според него, ще се създаде и приемственост, която го кара да се чувства уверен и спокоен за идните години.

Инж. Божидар Зафиров има още за какво да бъде благодарен на „Арсенал“ – предприятието дава препитание на младото семейство. Налага се младият технолог да го издържа, докато съпругата му е в майчинство. Сега Нейка е помощник-учител в съседното село Ветрен и същевременно учи социална педагогика. Малкият Коста вече е на три години и половина и отнема голяма част от свободното време на родителите си. С кредит са си направили ремонт на къщата. Имат си и дворче. Красят го цветята на младата домакиня, но грижа искат и посадените зеленчуци. В селото живеят родителите и на двамата и често разчитат на тяхната помощ. Кое младо семейство няма нужда от помощ?! Божидар е изключително признателен на своите родители. „Зная колко лишения са изтърпели, докато бях в университета. Трудно им е било, но никога не са се оплаквали. За тях най-важното беше да ни направят хора, да ни възпитат като добри християни и да получим със сестра ми добро образование. Аз завърших, но тя все още учи в Тракийския университет“.

Понякога излизат на разходка сред природата около селото и това е едно от малкото удоволствия, които си позволяват. Вдишвайки този чист въздух, наслаждавайки се на красивите гледки, Божидар е убеден, че

България е едно от най-добрите места за живеене

„Не съм ходил в чужбина, като изключим Индия, но някак си сърцето ми го подсказва - не бих се чувствал на друго място така добре“.

Има си и приятели, с които се събират – винаги има какво да споделят, да отдъхнат след работния ден. А има ли някой нужда от помощ – Божидар е насреща.
Той носи още нещо в сърцето си – вярата в Бог. Така са го възпитали родителите му. Не пропускат неделна служба в местната църква, а Библията е винаги с него. Смята, че всеки човек трябва да прочете Библията. Вярата му носи смирение, упование и надежда за по-добри дни.

„Иска ми се да отправя един призив към всички арсеналци, - казва в края на разговора ни Божидар Зафиров, - нека да бъдем по-добри, да се обичаме, уважаваме, да си помагаме, да си прощаваме и да стоим далеч от злобата и интригите. Ако хората са такива, всичко около нас ще бъде по-добро, светът също ще бъде по-добър“.

Дали не трябва да се вслушаме и осмислим призива на Божидар?...

Дали в него няма нещо дълбоко смислено, човешко и правдиво?...

Те, младите, има още много да учат. Но май и ние има какво да научим от новата генерация арсеналци. Нали?