Когато екипът на фондация „Проект Бузлуджа“ и нейният председател арх. Дора Иванова подеха кампанията за запазване на останалото от Паметника на връх Бузлуджа, с упоритостта на млади и амбициозни хора те се заеха да издирват съвременници на монумента. Идеята е да съберат колкото се може повече спомени, лични впечатления, емоции, за да си изградят цялостна картина за историята на този внушителен обект. Един от очевидците, които пазят ясни спомени от строителството на грандиозното съоръжение, е Янко Костадинов, директор „Финанси и икономика” на „Арсенал” АД. Другият е инж. Петър Щирянов, директор на Завод 5 в „Арсенал“.

Янко Костадинов: Видях с очите си как се наливаха основите

Студената зима на 1975 година

Участвах в обучителен семинар като комсомолски деятел, изпратен от предприятието, в което работех (Бел. ред. - До 1989 година членството в ДКМС бе задължително). Семинарът се провеждаше в Голямата хижа на връх Бузлуджа. Беше зимата на 1975 година. Лют студ, температурите бяха минус 7 - минус 8 градуса, духаше много силен вятър. Същинска зима в Балкана. Тъкмо беше започнал строежът на Паметника и ние решихме да отидем на място и да видим за какво става дума, без дори да знаем колко грандиозно е замислено да бъде това съоръжение. Много бях впечатлен, когато с очите си видях един огромен изкоп, с дълбочина 15-20 метра, където работеха момчета, облечени с дебели дрехи, с шинели и ушанки. Заливаха бетон. При тези ниски температури, в средата на зимата, те работеха. Бяха от Строителни войски. Дойде един офицер, който наблюдаваше работата, и на въпроса ни как така се излива бетон при тези тежки зимни условия, той обясни, че се слагат необходимите добавки, така че няма да има никакъв проблем за строежа. Тези хора не спираха да работят, защото трябваше да се спазят сроковете. Изключително бях впечатлен от това. Видях как се лее бетон в средата на зимата, за да се построи обектът в срок. Такива времена бяха.


Генерал Делчев

Сн. "Проект Бузлуджа"

На следващия ден, въпреки студа и бурния вятър, няколко души решихме да тръгнем към връх Столетов, както по това време се наричаше връх Шипка или връх Свети Никола. По пътя обаче ни срещна един високопроходим джип и от него слезе едър, представителен военен. Генерал Делчо Делчев. Така е останал в спомена ми – висок, достолепен, човечен. Попита ни накъде сме тръгнали в тази виелица и, след като му казахме за намеренията си да вървим до връх Столетов, той веднага настоя да се качим в джипката и ни върна обратно в хижата. Не можеше да допусне да тръгнем в такова време из планината и да ни се случи нещо. Много грижовно и по човешки се отнесе с нас, а по пътя разбрахме, че той така се отнася и към всички свои подчинени, независимо дали са офицери или войници. Обясни ни, че при тези лоши условия момчетата работят на смени на обекта, като това се прави често, за да не помръзнат, задължително са с топли дрехи, осигурява им се силна, топла и здрава храна. С отговорност и грижа към тези, които наливаха основите на Паметника, се отнасяха и офицерите, които пряко бяха ангажирани със строителната дейност. Виждаше се една човещина, грижовност и в същото време много добра организация и експедитивност всичко да върви по план. Много бях впечатлен от това, което видях на самия обект, както и от срещата си с генерал Делчев. Там, горе, кипеше строежът и офицерите, които го ръководеха, бяха на място, а не на топло и на завет в спалните помещения. Всъщност, аз с очите си видях как се наливаха основите.

Посетих Паметника и в завършения му вид

Сн. Архив МФСВИ. Вътрешността на паметника през 80-те години на 20 век...

Това беше през лятото на 1985 година. Малко повече от 10 години след първото ми впечатление. Наистина бе грандиозно съоръжение, с множеството мозайки, с цялото оформление.

Вътрешната част ми приличаше повече на огромна спортна зала. Поводът бе връчването на пионерски връзки на ученици, което също бе част от обществения живот по онова време. Честно казано, идеята за Конгресен център може да е била налудничава, но аз лично смятам, че този паметник трябваше да бъде съхранен. Трябва да пазим всичко, което имаме, защото това е част от нашата история.

... и състоянието му днес, сн. Радослав Първанов

Видях монумента и 15-20 години след това, в неговата разруха. Не биваше да се постъпва по този начин с него. Като човек, необременен от партийни зависимости, смятам, че той е част от нашия живот и не трябваше това да се допуска. Като икономист, определено считам, че едно такова мащабно съоръжение можеше да стане туристическа атракция, от която държавата да печели много пари.

Аз лично приветствам Паметникът да бъде запазен и да се превърне в място за сериозен туризъм. Така се прави навсякъде по света.


Петър Щирянов: Може ли така да го рушим и сега всичко отново?!

Бяхме заедно с Янко Костадинов на този комсомолски семинар през февруари 1975 година. Беше толкова студено и толкова дълбок сняг беше паднал, че някои от лекторите не можаха да се качат до хижа Бузлуджа, а ние се наложи да останем близо две седмици там. Тогава видях как се наливаха основите на Паметника на Бузлуджа. Видях колко труд, сили, хора и добра организация са необходими, за да може там горе, на този връх и при тези тежки условия, да се строи този огромен обект. Наистина бе внушително!
Не знам кой ще го възстанови, но наистина това, което се случи с Паметника на Бузлуджа, за мен е необяснимо. Може ли такава вандалщина, така да го разрушим и сега всичко отново?!

Освен с градежа на Паметника, Петър Щирянов свързва зимата на 1975 година и с едно хубаво лично събитие. То се случва малко по-късно, но има връзка с преживяванията на Бузлуджа. Дните, прекарани в хижата, му носят нови и много добри приятелства. Става така, че хора, с които е заедно на семинара, го запознават с бъдещата му съпруга. Същата, 1975 година, двамата се женят…Спомени.



Стабилизиране на мозайките - "Проект Бузлуджа" в действие, сн. Фейсбук страница на проекта