Доайенът на новия Общински съвет Иван Дочев: Няма сила, която да предпазва от свръхамбицията

„Не съм имал нито потребност, нито интерес към политиката, но БСП реши и аз не можех да не се съобразя с предложението на Иван Кръстев, от който дойде идеята да се кандидатирам ”, обяснява депутатските си години Дочев, като ангажимент, който трябва да се поеме: ”Няма как!”. Спечелването на изборите тогава, депутатът от парламента, който направи последната действаща и сега Конституция на Република България, обяснява така:”Беше свързано с огромното желание на БСП да изпрати в този парламент хора, които така да я представляват, че да се оправдае надеждата, нещата у нас да се случат по-добре.” Но допълва:”Днес ми е трудно да преценя настройката на хората, които ме пратиха там, но съм бил там по желание на хората, които ме избраха.”

На много екстремизъм от определени личности се нагледал Дочев във Великото Народно събрание. Дори, понякога се страхувал, че ще падне таванът от бурните дебати. Но, със сигурност, депутатите от този състав, според него „в голямата си част са велики хора” - „Великото народно събрание излъчи най-доброто от българския народ, имаше изключително ниво и професионалисти от всички обществени сфери, спомня си Дочев – лекари, философи, историци, политици.”Изключително ценни запознанства! – помним се, но нямаме постоянни контакти.” Там Дочев се запознал с абсолютни светила в професията си – проф. Тома Томов, директор на Института по царевицата в Кнежа, учен със собствена селекция, но останал в България непознат, макар и канен два пъти годишно в САЩ на научни конференции. И много, много други…

„Вече нямаме такива хора...”, казва Иван Дочев, който с болка през последните 20 години наблюдава как в България „изчезват обикновените човешки ценности – способността, да се усмихваш, да срещнеш някого и просто да му кажеш:”Здрасти!”.

Пред всяка къща имаше пейка – спомня си тъжно Дочев за онова време, когато хората си бъбрят по човешки след работа, ей така, докато посрещат вечер животните пред портите. По този повод си спомня още, че личното му приятелство с големия писател Антон Дончев, му оставя една бележита фраза за мярката към човека: Коланът на кръста. Коланът на кръста, според Дончев, дели у хомо сапиенса, духовното от тленното, възвишеното от примитивизма. „Много високо се дигна Коланът! Трябва да се посвали!”, Дочев приема този коментар и относно случващото се с ценностната система на българина в годините на т.нар. „преход”, при който, няма как да не признаем, първичните страсти постепенно превземат духовните търсения. Същите процеси, според депутата от Великото събрание, се наблюдават и в родната политика.

Дочев е категоричен в това си виждане. В състава на парламента в последните години той вижда хора, които нито се изказват, нито дори мислят. „В Народното събрание сега се вижда точно онова, което вече го няма” – този почти абсурден изказ, Дочев аргументира така: „В дебатите се чуват се само клишета. Изказват се само двама – трима адвокати.” – няма политика, няма яснота, няма принципи. Появяват се свръхамбициозни хора – а няма сила и среда, която да предпази от свръхамбицията, разбрал е с годините Иван Дочев. И сега той вярва, че партията е партия, за да защитава партийните си членове, хората, които е обединила. А щом това не се случва – ще се случи друго, анализира опитният управленец и доктор на науките: такава партия – изчезва. Като икономист с опит в теорията и практиката, той вижда ясно и още нещо: приказките за пословичното трудолюбие на българина, стават все по-празни.”По-голямата част от нашето трудоспособно население просто не може да работи по 8 часа на ден”, казва Дочев с убедеността на овладяното знание. Трудно е да не му се повярва, защото и в обикновения разговор той спокойно борави не с лозунги, а с понятия, които показват, че интересът му към икономическите науки, философията и психологията, не е суетна декларация, а е изкристализирал в „задълбочено знание” – един израз, който Дочев неволно ми подсказва, докато сама почти съм го намерила наум. „Знам наизуст дефинициите на много понятия от философията, икономиката и психологията. Защото, за да употребяваш едно понятие, трябва да го познаваш задълбочено изцяло и точно”, учудва ме истински „активният пенсионер от ранчото в село Крън”. Учудва ме, не защото е Иван Дочев, а защото такива хора, наистина много рядко срещам в Казанлък.

Когато го уволняват през януари 1992-ра, той е шокиран от мисълта, че утре няма да иде на работа. Поработил тук – там и после, заедно с приятели, с които работи и до днес, създава известната на казанлъчани Финансова къща „Шипка”.

Казанлъчани помнят Иван Дочев и с още нещо – когато „се опъна” на ръководството на партията, която го прати във Великото Народно събрание и въпреки решението на БСП, да бъде издигнат Стефан Дамянов за кмет, той – Иван Дочев се яви като негова алтернатива. И спечели немалко гласове – 2051.

Дочев казва това спокойно. През 2003-та, когато се явява като кандидатура от лявото пространство успоредно със Стефан Дамянов/ кмет на Казанлък 2003-2011 г./, прави това, защото решението на Партията да излъчи Дамянов идва при наличието на млади и вече достатъчно опитни кадри, които остават встрани. „Участвах отблизо 2 години в работата на Общинския съвет, имаше идея да се извадят млади и подготвени хора като Доротея Христова, Катя Киликчиева, Здравко Първанов, например...Изведнъж се появява едно решение: Стефан Дамянов?!...” – още недоумява Дочев. Това го провокирало да застане срещу официалния избор на градското ръководство на БСП. Да заяви позиция, да покаже, че има другомислещи, да покаже, че: „Това, което направихме, не е политика, а прокарване на интереса на някой друг” - ”Онова, което съм искал е различно от това, което чувам сега за събитията през 2003-та”, казва Дочев, но и сега е убеден в правилността на действията си: ”Това е моят начин да реагирам. Не съм искал и никога не съм си представял, че ще стана кмет.”

От позицията на времето, съм сигурна, че днес /2011 г. – б.а./, действията на Иван Дочев в есента на 2003-та, се разбират много по-добре от повече казанлъчани. За него обаче, като че ли това е без всякакво значение. Важното е друго:

Така Иван Дочев нарича зеленчуковата и овощната градина на семейството си, което произвежда на 90 % от храната си самостоятелно. „Отглеждаме плодовете и зеленчуците за удоволствие, почти нищо не купуваме като храна”, продължава да ме учудва великият народен депутат, финансистът, предприемачът, кандидатът за кмет от 2003-та... Като човек, оттеглил се от активната работа, той намира за съвсем естествено да се занимава със земеделие. „Аз съм пенсионер. Нормално е човек да направи крачка встрани на тези години, не е нормално човек да се мисли за велик, който може да постигне кой знае какво, когато е над 65 години”, това е неговата истина, изказана точно в думите:”Винаги е възможно да станеш за резил, когато си над 60 години”. Когато си над 65 обаче, както за Дочев, така е било винаги, може да превърнеш своя дом в

„Ние сме особена къща, двамата с моята съпруга си направихме почти хан”, казва домакинът. Куп приятели продължават да се събират в дома на Иван Дочев в родния му Крън. Той се радва истински на това, не само защото тук, със сигурност е оня дом в казанлъшко, който е посрещал най-видните личности – от писателите Йордан Радичков и Антон Дончев, поета – издател Иван Гранитски, режисьорът на „Хан Аспарух” - Анжел Вагенщайн, Стефан Продев, та през Нора Ананиева, Иван Гайтанджиев, Тодор Коруев, Юри Борисов и дори Александър Лилов и Андрей Луканов...

Дочев се радва, че тук идват просто – приятели.

Даже Георги Първанов е идвал в къщата – хан в Крън – чул че тук става интересно.”Намерихме една къща в района, където ракията/мускатова!/, никога не може да свърши, шегувал се Продев. В къщата – хан приятелите говорят за всичко - от политиката, до изкуството, особено – за литературата. Към книгата Дочев има специално отношение – Светиня: „Постоянният ми интерес е само един – към книгата!”. И ако за нещо ми е болно истински, то е за книгата, признава той. Младите не четат, преживява Иван Дочев, който дори през студентските сесии, прочитал освен учебниците и научните студии, още и други - два пъти повече на брой книги - художествена литература. Така, чрез книгите именно, Иван Дочев опознава световната култура. Знае много за Микеланджело, без да е стъпвал в Италия – от книгите. Не обича да пътува, обича да си стои у дома, където чрез книгата да усеща нещата, /нещата…., невидимите за окото, постижимите само с ума и сърцето.. /. Да си стои вкъщи и да трупа знания, продължително – това „хоби”-то на депутата от Великото Народно събрание.

В края на срещата ни знам, че няма нужда да го питам за любимия му образ в литературата. Освен другите пластики и платната живопис в офиса на Иван Дочев, виждам на стената зад работното му бюро репродукция на графика на Пикасо - Дон Кихот!?...И - още един Дон Кихот – изящна бронзова пластика на самото бюро... Въпросът ми е абсолютно излишен, при два толкова категорични, колкото и деликатни отговора.