Бъдещето на народа, за политиците е тяхното собствено бъдеще

Преди година в друго интервю ми казахте, че не можем да изгоним Дядо Иван от историята, но можем да го обичаме. Още ли сте категоричен в това?

Чичо Сам не може да прокуди от нас Дядо Иван. От политиката, от икономиката може, но от историята няма как. Защото, независимо от политиката на руския царизъм към Проливите, интересите на българския народ и тогавашната Руска империя съвпадат. И не само българската държава се възстановява, но и всички останали балкански държави се възстановяват в резултат на поредната Руско-турска Освободителна война. Не може да отричаме ролята на Русия за Освобождението, то е непълно, частично, но то е ядрото на възстановяването на българската държава. Вече по-сетнешните събития - Съединението, войните, поемаме нещата в свои ръце. А за по-сетнешните ни крушения не е е отговорна само Русия. Да не се оправдаваме, каквото политическа мода има сега: „Дайте, Русия е била виновна за нашите злощастия“. Трябва да започнем оттук: има един вътрешен кръг отговорности, тук, в София, след това има съседи и след това има Велики сили. Една от тях е Русия. Всяка велика държава си има великодържавни интереси, независимо каква идеология проповядва и това не бива никога да се забравя.

Според мен, това е комплексът, който имаме, и убеждението, че почти нищо не зависи от нас, а зависи от Великите. Каквото и да правим, както и да го правим, други ни предопределят съдбата. Имаме този комплекс и днес, а трябва да го преодолеем. Вижте арменците: разбира се, те са преживели един геноцид - 1915 година, но виждам по мои приятели - те са толкова жизнерадостни. Та тяхното радио Ереван е пример за подобно нещо. Но има и други народи-мъченици. Ние не бива да се вторачваме само в собствената си болка.

Първо, историята трябва да бъде написана такава, каквато е. Да няма удобни и неудобни теми. Навремето имаше и Голяма, и Малка правда. Истината е една: има различни гледни точки. Не трябва да премълчаваме историята и не трябва да я измисляме. Напоследък, понеже медиите имат голямо влияние, правят едни документални филми с възстановки: театрални или компютърни. Американците са големи майстори в това отношение. И понякога документалното страда за сметка на художественото. И там вече има нещо, което аз наричам доизсмислена история. Тези филми не са вече документални, те са полу-документални, но пък са много въздействащи.

Не, тя е от 255 страници, малък формат, джобно издание, но накрая на 4 страници изведох 33 поуки за политици, понеже политиците са заети хора и нямат време да четат дебели книги.

Да знаят, че с тях не започва и няма да свърши историята. Защото голяма слабост на политиците е да си мислят, че те са началото и всеки да започва наново. Отричат предишните, стоварват всичко на предишните и се опитват да започнат нанаво историята. Не може да я започнат наново. Дори на 9-ти септември, което по същество е един преврат с елементи на революция за смяна на системата, пак има и рушене, но има и надграждане. Едно беше онази, старатата система в Полша, Чехия, трета в Унгария, а друго в България. И имаше и различия, които бяха на основата на това, което е заварено. На Десети ноември - също. Как се смени системата, като имаше наследство от предишната система? Не може всичко да се руши от предишното. Трябва да се надгражда. Това е майсторлъкът. Но, за съжаление, тези 27 години вече са едно непрекъснато рушене, градене, пак рушене и няма политическа култура. Личи им на политиците, че поне първите седем години им ги няма. Трябва един политик да знае кого представлява, чии интереси защитава, но и какви цели има, дългосрочни. Липсват ни дългосрочни цели! Сега гледат да устискат един мандат от 4 години, пък после – ще видим. Голям подвиг е, ако има и втори, пълен мандат! Но това не е стратегическа цел, това е краткосрочното. Преди 2-3 години ние в БАН разработихме една тънка книжка с дългосрочни цели за държавата и ги представихме на политиците. Тънка книжка беше, за да не се плашат политиците. Завъртя се в Народното събрание и... дотам. Непрекъснато се отлага. Нямат време, защото решавали текущи проблеми. Там, в парламента, трябва да има и дългосрочни цели.

Това е тъжното. Тъжно е, че политиците свързват бъдещето на своя народ само със своето бъдеще, със своя поминък, на своя живот. Те нямат историческо мислене. Да знаят, че преди тях е имало и други държавници, много по-заслужили от тях, макар да са вършили грешки, дори и те. Не бива да се повтарят грешките. Значи, те трябва да видят, че имат предшественици. Но те се комплексират от своите предшественици и затова не искат да чуват за тях. Ето, Третото българско царство беше отречено при комунизма, разбираемо. Обаче в него има и личности. Ето един Андрей Ляпчев, един голям българин от Ресен, едно градче в днешна Македония, по-малко от Казанлък. Оттам е и Симеон Радев, Трайко Китанчев, Христо Татарчев. Наскоро отбелязахме годишнина на Андрей Ляпчев в нашата академия /БАН/, но, за съжаление, политиците не го удостоиха с уважение и присъствие, за да чуят кой е той и какво е направил. Та той си е дарил къщата на бул “Цар Освободител“, за да направят там Виенската сладкарница днес и Института по изкуствознание към БАН. Той е бил дарител, дарява дома си на БАН. А сега няма и дарители. Сегашните политици не искат да говорят за това, нито за приноса на предците си.

И това е така, защото искат бъдещото на България само за себе си. Те трябва да разберат, че и без тях България ще я има. Но те бързо се забравят. В книгата ми за поуките за политици казвам, че най-опасен е наркотикът на властта. А те, днешните български политици, много бързо захапват този наркотик. И колкото повече управляват, те толкова повече стават наркомани за властта. Виждаш ги, те говорят неща, които нямат нищо общо с нашата тъжна действителност. Те лъжат, но си вярват. И това е много опасно. В началото различават докъде казват истината и къде започва лъжата, но те вече почват да си вярват. И така се откъсват от действителността. И смятат, че без тях не може. Затова и преживяват трудно: вдигат кръвно, припадат, викат: „Ох, вие знаете ли, че след нас ще има потоп, ако аз падна от власт?“.

Аз не завиждам на бъдещите историци. Примерно, на тези на прехода. Защото вече - ето, 20 години минаха от щурма на Народното събрание, а все още се говори на различни езици дори само за това събитие: Петър Стоянов говори едно, Първанов - друго, друг - трето. Сега съвременниците не могат да се разберат, а какво остава за следващите?