Първият цивилен стипендиант на „Арсенал“? Може би, това съм аз, казва Виктор Маринов, докато заедно си припомняме необичайните времена в началото на онова, което днес наричаме Промяната, Преходът… През 1987-а той заминава за Ленинград. Разбира се, няма никаква представа, че след пет години ще си каже: “Отидох да уча в Ленинград, а се върнах от Санкт Петербург…“. Сега се шегува с това. Виктор гледа на нещата от живота през тънката ирония, достъпна само за един интелигентен човек.

Виктор Маринов, вторият от ляво надясно, с казанлъшки фотографи

С наученото в „Изчислителна техника“ на Ленинградския електротехнически институт бъдещето му в „Арсенал“ изглежда предопределено успешно. И в дълга перспектива. Но Промяната-Преход бележи и неговите житейски избори. В ерата на банковия бум от началото на 90-те той получава предложение за системен администратор в местен клон на мощна банка. И „Арсенал“ остава зад гърба му. Не съвсем. И няма как да бъде – с родители, очертали ярка следа в оръжейницата, семейството му все така се усеща свързано със случващото се там. Бащата на Виктор, инж. Марко Маринов, е директор на Завод 5 по времето на върховото производство на металорежещи машини тук.

И още: Виктор е един от вдъхновителите на небезизвестната казанлъшка група фотолюбители със силно арсеналско присъствие. Заедно с Шериф Аликехая, Митко Димитров и Краси Попов запечатва безспирно красотите на България наблизо и далеч. Те са и част от участниците в изложбата „Долината в обектива“ – селекция от работи на местни автори-пленеристи от минали години в Националния пленер „В Долината на розите“ - Казанлък. Изложбата бе открита в Музея на фотографията в началото на юни като част от официалната програма на тазгодишния Празник на розата.

„Фотографията е не само изкуство, тя е философия“, отваря думата за своето хоби Виктор Маринов. Още ученик, той се впуска в това приключение с приятели от клуба на ОУ „Хр. Смирненски“. Всеки трябва да има свое пространство в някакво занимание, всеки трябва да си има хоби, мисли той. Няма как да стоиш само на служебния стол, това не е целият живот, категоричен е Виктор. Всъщност, той изобщо не седи на един стол по цял ден, макар компютрите и системите им да са му основен професионален ангажимент.
Динамичната работа на супервайзър в банка го праща редовно по клоновете й в половин България. Служебните пътувания са и поводът да поиска да запечата с обектива си огромната красота, в която родната природа струи отвсякъде. Пълноцветна красота.

Виктор обича цветната фотография

Признава, че не е почитател на черно-белия фотоизказ на всяка цена. Цветовете го радват. А и новите технологии на дигиталната фотография сякаш точно за пъстрото в света са направени. Сякаш няма своя любима снимка, но някои си ги обича повече от други. Обледените фигури на Паметника на Свободата на Шипка със снеговете и застиналите му в почит пред героите оръдия; Бузлуджа с уловените Персеиди; потопената църква на язовир „Жребчево“…

В семейството на двама инженери Виктор от малък тръгва към математиката и техниката. Като ученик в казанлъшкото МГ, заедно с приятел, правят първата си рационализация, с която подобряват връзката с новите училищни компютри „Правец“. В тукашното МГ дошли първите 30 компютъра за обучение на ученици в България, след оборудването на софийското математическо училище. Изборът на Казанлък не е случаен – трябват кадри за бъдещето: “Защото по това време НИТИ и „Арсенал“ работят с пълна пара“. Класът на Виктор бил един от първите обучавани. В ония времена било трудно без външна памет, информацията се качвала на компютъра след запис на касетофон… Той и приятелят му правят връзката по-бърза и лесна само с помощта на няколко кабелни разклонения. За професията си на системен администратор Виктор отново говори с усмивка: “Тенекиджия съм…“. Но признава, че техниката е семейно занимание. Брат му вече 20 години развива успешен бизнес с търговия на маркови изделия за машиностроителни дейности. Обаче Виктор казва, че:

Техничарството не е задължително за фотографията

Даже скромничи, че не владее техниката до съвършенство. Държи и на други неща. Затова напомня, че макар много от любителите-фотографи, които израстват до професионалисти, да имат техническа професия, това не е задължително за доброто развитие в тая област. „По-важното е да имаш влечение към снимането, да имаш призвание за тая работа. Защото с всяка своя снимка авторът показва част от себе си“. Първият фотоапарат, с който Виктор снима, била училищната „Вилия Авто“ – малоформатен съветски фотоапарат. После имал Panasonic, даже – два. Сега носи в раницата NICON D500.
Не помни обаче какво е имало в раницата му на 15-годишен младеж по руините и върховете на Перу. Да, Виктор живее една година в Перу, където баща му през 80-те е търговски представител на „Машиноекспорт“. Спомените от тази страна са неописуеми. Сринат при земетресение град, магични гледки от високи върхове, необичайни хора… И личната среща с пътешественика-журналист Симеон Идакиев, чиито архиви обаче си останали недостъпни за възстановяването на фамилните спомени.

Съветският съюз

СССР, където отишъл да учи студентът по ЕИТ, се разпаднал междувременно. Виктор е свидетел на тоя разпад, така, както го виждали обикновените хора. Но и те преживявали необикновени неща. В личните спомени на Маринов е августовският пуч през 1991 -ва срещу президента Горбачов. „Можеше да станат много страшни неща. Опасността се усещаше дори на улицата“, - връща лентата на спомена си Виктор. - Слава Богу, нещата се разминаха…“.
Чуждестранните студенти били под особено наблюдение. Особено тези от Северна Корея. Някои от тях дори внезапно ги прибрали у дома поради съмнения за евентуално бягство от тоталитарното им отечество през емигрантски канал, свързан с Русия. Докато учи в Ленинград, Виктор разбира, че у нас, въпреки режима на Живков, се живее по-свободно. Някои неща, като липсата на кафенета, ресторанти и други ограничения, свързани много с пътуванията, до днес го учудват. Въпреки тях обаче, той и неговите колеги от руските висши институти, с малко хитрост, успели да видят много от чудесата на тая страна. Ленинград-Санкт Петербург си остава за него уникално красив град с културна история и интересно настояще. Москва не му е така любима. Но помни силно преживяването „Останкино“.

Сега „тенекиджията“- фотограф преживява предимно България

Пътешествията си с обектива той споделя отдавна със семейството. Страстта по виждането на света през окуляра за неговата дъщеря, Галина, се превръща в професионална страст. След увлечения по рисуването от малка и редица награди, тя спира избора си върху фотографията след пленер за деца на конкурс в Кърджали. Заинтригува я възможността чрез фотоапарата да „отреже“ част от ежедневието, в която се открива красотата на обикновените, уж, неща. Записва курс при казанлъшкия фотограф-художник Бедрос Азинян и с баща си тръгват да снимат при всяка възможност в цялата страна. После я приемат в НАТФИЗ, специалност „Фотография“, която вече завършва.

Галя също е участник в изложбата „Долината в обектива“. Но вече снима по-рядко с тати. За пленерите, които казанлъшката фотогрупа сама си прави из България, Виктор продължава да пътува със съпругата си Лада. Рускиня с украински паспорт, тя идва в Казанлък след ленинградската студентска скамейка. В началото е трудно, но фамилията преборва обстоятелствата. В семейството се шегуват, че щерката е поела по стъпките на бащиното хоби, а синът – по неговите професионални стъпки. Внукът с името на именития си арсеналски дядо – Марко Маринов, също се занимава с компютри. „Геймър!“, иронизира баща му отново. Но, всъщност, си знае: в цялата фамилна работа няма нищо на шега.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"