9 десетилетия сърце през стих

Той има забележителен живот:

Отгледал е две деца, реализирани и сбъднати, има няколко внуци - двама от тях в далечна Австралия, рецитирал е пред президента на Република България, в кутия в дома си пази две дипломи - за две различни житейски посоки, дните му пази и теши обичлива котка, грижовни деца, три десетилетия посветен живот на голяма марка, достойни старини и доживени мъдри години и... цяла тетрадка с изплакано сърце в стих. И се надява да доживее ден, в който да види изронените сълзи в думи, на книга.

Той ни намери. Заради календарен повод. Денят на труда и посветеното стихотворение по този повод. И болката му, че сега в родината ни всичко е бутафория. „Бутафорни държавници, бутафорна вяра, бутафорни стойности, които логично „произвеждат“ бутафорен народ“.

Не крие, че го боли от това, дето сме си сътворили сами, и признава, че от камбанарията на своите 90 години е живял в три различни политически строя, но „само за кратко в живота му имало някакво спокойствие“. При социалистическото време. Сега времето било друго - зверско.

За арсеналския ветеран Стефан Арабаджийски времето направо е излетяло. И сега не го усеща като тежест, макар да няма много емоции отвъд кратката улична раздумка на комшулук и тези от повехтялата кафява тетрадка и белите на котката Пепа, радушно приела и ролята на домашното куче-пазач. Това обаче не го прави нещастен, защото нямал „кой знае какви проблеми, освен старостта“.

Макар външният му вид спокойно да крие поне 3 петилетки.

Той не е от местните арсеналски ветерани, оставили свои поколения във фирмата, макар да е в града от повече от 60 години. Но носи фабриката в сърцето си.

Дели времето си така: идва в оръжейницата на 30 години, работи в нея 30 години и вече 30 години е отвъд портала.

За дипломирания преподавател по български език и литература Стефан Арабаджийски, който и ден не е преподавал, защото го взели в казармата и оттам животът му завил в други проекции, „Арсенал“ и Казанлък са животът му.

Роден е в някогашното Голямо Конаре, Пловдивско, днешният град Съединение, в града на розите Стефан пристига по разпределение, след като завършва и Военно-инженерното училище в София, специалност „Пътно и мостово строителство“. Така разбиват на прах надеждите му да преподава български и литература на гимназисти. От военното училище в София младият офицер получава разпределението си в 5-ти танков сапьорски батальон в Казанлък. През 1958 година набиращата скорост военна фабрика започва да усвоява производството на автомат Калашников и такива, като Арабаджийски, са търсени специалисти. Приятел става причина Стефан да започне работа във фабриката. Поема ръководството на картечния цех 110 на Завод 1. Остава там до пенсионирането си през 1988 година.

От този си период дядо Стефан има куп спомени. Обобщава ги в едно изречение: „Беше време на много работа, но живяхме спокойно и бяхме щастливи“. След пенсия за кратко Стойчо Стойчев, негов приемник, го връща обратно. Ветеранът избира грижи по градината и съпругата, отишла си без време преди 18 години.

Прописал от мъка и болка, заради раздялата с двете си невръстни внучета, в новото време. Онези първи години, подгонили децата ни в странство, за Стефан Арабаджийски били трудни: към Австралия поел синът му – ветеринарен лекар, и снахата, като оставили при него и съпругата му за година време двете невръстни тогава внучета. След година ги поискали и трябвало да ги качат на самолет без придружител - хлапетата на 2 и 4 години. „Не мигнах нея нощ. Сърцето ми стана на парчета“, казва дядо Стефан. И, за да не се превърне в пепел, посегнал тогава за пръв път към листите. Така се родило разкъсваното „ На най-малките емигранти на Република България“.

Открил, че по-лесно се живее в разджавканото ни време, ако събираш болка или молитва в стих. И търсиш през него съмишленици и другари за дългите човешки пътища.

Политическите ни ежбини в годините на демокрацията, която „на нищо не прилича“, дълголетникът Стефан Арабаджийски пресъздал в „Клетнице моя“. Посветил го на Родината. На същата онази, по която страдаме, заради несбъднатост. Затова, когато миналата есен го поканили да рецитира стихотворението си на новия президент на Република България генерал Румен Радев при визитата му в Казанлък, за офицера от резерва Стефан Арабаджийски от пловдивското Голямо Конаре това било изключително висока чест. И сега треперят ръцете му, гърлото свива глас, а сърцето вдига оборот, като разказва за това си преживяване.

Материалното създава много пороци, от които слепеем, казва дядо Стефан, без да крие и болката, и разочарованието си от най-големия дефицит на новото ни време - мъдри, честни, достойни хора.

Не знам къде са, разбягаха се, други не смеят да се покажат, трети са смачкани, а мъдрост и честност трябват на народа ни, водачи и отговорни лидери, излива политическото си верую ветеранът.

Живял в три строя и три епохи: монархия, народна република и демократична държава, не пропуснла от 70 години избори, иначе убеденият атеист споделя, че „за липсата на морал и честност у хората вината носи и църквата ни“, която не била „особено порядъчна“, защото и там не се изпълнявали съвестно ангажиментите.

Много неща се промениха, много мостове разрушихме и сега няма откъде да минем нов път да редим, споделя арсеналският поет-ветеран.

В дългите му и самотни дни не престава обаче да се уповава на надеждата: част от нея съзира и в новите млади и в сегашните стопани на „Арсенал“, които създавали. Въпреки трудностите. Затова и не пропуска брой на „Трибуната“. Има си специален „вътрешен куриер“, който се грижи до него да стига всеки брой. До врата му го носи.

Така поддържа и нишката на живота си жива. Между миналото, спомените, настоящето и надеждата занапред.

Надява се. Потъмнялата му кафеникава тетрадка да събира повече надежда и радост в рима, отколкото излята болка по далечината на скъпи на сърцето хора. И, ако той не дочака деня, другите край него да го доживеят, в който няма да се изливат в рима болки по „Най-малките емигранти на Република България“.

Мила мечта от върха и мъдростта на 9 десетилетия житейски брод по трънливите посоки на Родината.