Срам!

Срам.
Тази дума се търкулна из празната зала, като приключи иначе полезната, интересна и стегната среща с един от историците на съвременна България. Романтикът сред университетските преподаватели по история, както го наричат неговите студенти и бивш образователен министър в едни от по-инаквите ни демократични години.

Веселин Методиев.

Твърде неловка ситуация, която почти припоти поканилият ексминистъра в Казанлък домакин и стана повод малцината дошли на срещата, повечето от които журналисти, леко да присвиват срама в палтата си. Или нервно бързичко да се измушат.
Не че е станало нещо фатално. Нито пък нещо, което ще промени почивната ни събота, примерно. Или хода на търкалящата се безпаметна българска кола.

Срамът обаче иде от друго:

От това, че тези, които някога са били първи сред първите по будителство, идеи, революционерство. Тези, които са вдигали не една и две национални революции, шили са байраци, движили и променяли обществото ни към по-добро, държали са му очите и духа будни, за да не гинем като мухи и да не изчезнем от света- учителите, днес са свити като мишоци и са се смлели в общата маса.

Няма да кажа народ, защото масата не е народ.

Народът има рефлекси и инстинкти, воля. Масата – емоции и глас.

Учителите.
Свити, плахи, страхливи, без мнение, инертни, страхуващи се да направят нещо, което не им разпоредено ОТГОРЕ, или пък не дай си боже, инициатива някаква тяхна да поведат и развият. Бунтарство, един вид.

Тук искам да се извиня на онази, все още останала, макар и твърде крехка, но читава, искрена група българско учителство, онези сърцати ираздаващи се даскали, които в никакъв случай не се вписват в горните думи.
Защото ги има и днес, истинските учители, тези, за които мисията им е смисъл на живот, посвещават й се с любов и вяра, и създават читави хора и граждани от мушмороците, които им пращаме в класните стаи.
И тези сърцати хора нямат нищо общо общо с онази маса, за която заплатата и „да си изкараш часовете“ са всичкото ВСИЧКО в професионалния им живот.

Пази боже и в другия.

Но когато тази обществена група или маса загърби безотговорно дебат, важен за българското ни УТРЕ, пък бил той и „в петък по обед, след часовете“, заради някакви там лични неща или други работи, е нещо повече от инертност и срам.От цинизъм. То е друго и далеч не се вписва в тези понятия. Въпреки „историческата понятийната криза“, която съзирали в историческите ни буквари историците.

За такова нещо не нужен написан на академичен език исторически речник.

Когато престане да ти пука и да не виждаш по-далеч от собствения си пъп, кесия и таван, работата отдавна е преминала и двете „спъвания в един и същи камък“.
Не че това не го срещаме всеки ден около нас. Някои така осмислят живота си даже.

Но когото подобно безхаберие и липса на какъвто и да е обществен и граждански рефлекс, когато такава социална импотентост те шамароса, някак преставаш да вярваш, че си струва. Каквото и да е. И че има смисъл. Страшно е да виждаш празните очи на духовните водачи на стадото.
И нещо страшно го чака народ, чието учителство може да скача за два лева повече в кесията, но хич не му пука за тоновете духовна пепел и пустош, които трупа .. в недрата на бъдещето, което меси с ръцете си и пои с душата си. В трудните за всички ни времена.

Преди години, в Деня на българската просвета и култура и славянската писменост искрено се възмутих от това, че вместо на училищното тържество, срещнах училищна директорка по анцуг в кварталната бакалия. С пълна торба зарзават и внуче. С конфузната теза: "няма кой да го гледа, а е и много горещо, да ходят на тържеството други."
Тогава си мислех, че това е дъното.

Когато викаха в Карлово и в други бунтарски български градчета, че си "искаме робството и не щем съжителството", вярвах, че е обяснима реакция на група горди и емоционални патриоти, по повод недотам съвършено историческо обяснение. И че е логично.

Когато обаче с очите си видях, как на тези, които имат огромна роля да научим за това кои сме, откъде идваме, къде ще идем с този наш багаж, не им пука нито за мисията, нито за тези, от чиито доходи ще се надяват на пенсии, /колкото и да е цинично това/, осъзнах, че ексминистърът е много прав. И много закъснял.

С тезата си, че имаме тежки уроци за учене.

Няма да ги научим, господин Методиев.
Колата отдавна е по нанадолнището.
И спиране няма.

Нищо лично: