Николай Фитков. При кого, ако не при Николай, да се спре човек в тези невесели времена, та да му стане малко по-весело, по-леко. Все пак, ведно с другото, той е и „парче“ карикатурист. В игривия, дори леко дяволит, но определено добронамерен и лаконичен свой рисунък, Фитков се разпознава като талантлив различен автор от познавачите в родния Казанлък, в цяла България, та до Южна Корея… Но карикатурата, макар и най-видимото, е само едно от парчетата в пъзела „Николай Фитков“, който не се реди докрай без частите от битието му на скулптор и майстор в художественото леене.
Към 43 тона обработен метал, застинал красиво в многометрови паметници и миниатюрни пластики, дело на именити казанлъшки и национално известни художници като проф. Велислав Минеков и Георги Чапкънов, минава в годините през огнището и ръцете на Фитков. Но първата му отливка е в цветната леярна край Бузовград, част от арсеналския завод за пружини. Където постъпва навръх Никулден 1984-а.
Открил се в изкуството едва след казармата, без Художествена гимназия и подходящи роднинства, Николай нямал голям шанс за Художествената академия. Кандидатствал шест пъти и накрая осъзнал, че нещата у нас стават по другия начин. И намира работа в „Арсенал“. Започва в производственото леене.
Насърчението на Доко
Фитков признава, че смелост за изкуството му дава казанлъшкият скулптор Доко Доков. Случайно познанство, “почти – съсед“: „Я, как хубаво усещаш нещата!“. Доко му помага за проект в Холандия и пано за Абу Даби. Открехва се вратата към художественото леене. Шестте години в цветната леярна си остават основата, над която почти 40 години Фитков усъвършенства занаята от производството към изкуството. Влошеното здраве го праща зад конструкторското бюро. Но от леенето не се отказва. След три петилетки в завода, при кризата през 1999-а, той излиза на свободния пазар. И така вече 20 години.
Майсторлъкът
Трудното в тази леярска работа, която гони прецизността на художествените форми, е, че правиш всичко от край до край, обяснява Николай. „Може да сбъркаш навсякъде по пътя: калъп /гипс - силикон - восък/ - модел - ретуш - отливка - полиране - патиниране…“. Сложен труд и отговорност към автора на пластиката. Трябва да познаваш материала, да внимаваш. Фитков го може. И знае, че цената на този труд е тази, която е. Нищо, че непознаващи технологията се чудят – изглежда им скъпо. И още – това е мъжка работа. Като скулптурирането в Античността.
Пътеките на Стефан Шишков
Николай прави калъпи и отливки за всички казанлъшки скулптури и дообработва техни неща. Участва в големи проекти като 5-метровия паметник на Кирил и Методий в Пазарджик с автор Спас Киричев. Заедно с Ваньо Колев издигат бюста на Ботев в казанлъшкия „Розариум“ с подкрепата на арсеналската група „Експерти за Казанлък“, днес „Алтернативата на гражданите“. 15 години Фитков работи тиражна скулптура от неръждаема стомана за Холандия.
Ръка за тази работа му подава Стефан Шишков. Това отваря света за майстора от Казанлък. Релеф на Патриарх Евтимий за Бачковския манастир. 12 камбани за френска епископия. Срещи с десетки нидерландски скулптори, различен опит и с 5-сантиметрови форми и с мащаби като 7-метровата пластика пред сградата на BSF.
Германия, Белгия, Франция… Европа. И онова, което радва най-много: признанието, оценката на художници и публика, усещането, че някой има нужда от твоята изкусна работа. Николай не крие тъгуването си, че у нас това липсва.
Но не всичко у нас е лошо!
“Наследници сме на Античността и Ренесанса. Не си даваме сметка, но нашите предци са правили неща, с които има да се гордеем, вместо сега да ги унищожаваме. Светът е на пластове, в някои от тях сме оставили истинска стойност“. За Фитков българските гордости са именно в постиженията на духа: „Библията е преведена на български векове преди това да стане на немски“.
Много хора не разбират това, което прави, дори карикатурата не усещат: “За какво живеем, ако не се срещаме в изкуството? Радващо е да има твои неща по целия свят, толкова кратко живеем! Нещо си направил. Макар да е тъпо, да виждаш хора със самочувствие, без нищо да са направили. Но! – Има кой да прецени…“. Фитков бързо сменя тъгата с усмивка.
Усмивката не бяга от лицето му
Обратното – постоянно се връща. Към него самия и към другите. На живо и през свежите му закачки в черно-бяло и цвят върху картон от изложба или лист, „надраскан“ дори на пейката, докато наблюдава света. Присъства елегантно дори в личните му малки метални пластики.
Николай Фитков има 116 участия в международни форуми за карикатура и много награди. Последната е от няма и месец. Идва от най-големия азиатски конкурс в Южна Корея. В тази страна казанлъчанинът се представя 7 пъти: “Имат някакъв афинитет към моите работи“. Но и уважават всички участници, докато: “У нас вниманието е само към голямата награда“.
В България все по-рядко се намират художници, ангажирани с този жанр, който се родее с публицистиката. Почти няма и къде да се показва. Освен в редки изложби. Вестниците отмират, отбелязва Фитков, чиито работи са отпечатвани стотици пъти в местната преса. Години наред работят заедно с искриста Дечко Николов. „Пускат се“ редом в конкурси, имат общи изложби и участия в наши и чужди каталози. Последната им обща идея е уъркшоп за ученици в местните Чудомирови празници. Събуждат младите. И тук, както и в леенето, приемствеността „куца“. А точно в тази възраст Николай опитва с рисуването и показва първата си карикатура в „Искра“.
Карикатурата!
Карикатурата ми дава нещо незаменимо, няма как да обясниш на човек, който е далеч от творчеството. Докато рисуваш, си някъде другаде, извън света. Това си е твоето нещо, разтоварва, радва, споделя Николай. Обича да споделя. С него можеш да говориш безкрай. Разказва филм на Шахназаров, припомня кадри на Фелини… Описва Леонардо, Рафаело, Микеланджело! /Обича Италия заради изкуството!/. „Кой щеше да знае Медичите, ако не бяха меценати?“…
Сургут
Фитков не се и замисля да тръгне към Сибир, щом станало ясно, че далечният руски град го отличава с награда за карикатура. С перипетии, но отива. Посрещането е велико. Стъписва се, щом вижда своите неща на огромните постери в размери 5 на 3 метра. Изпуска полет. Но гостува в руски дом. „Не съм русофил, но признавам, срещнах безкрайно читави хора, различни от имперските си управници!“. Вижда Третяковската галерия. И другото лице на империята: традицията на мощна и смислена културна политика, която се води и днес. “Империята, а днес – държавата и общината, дават всичко на хората, занимаващи се с изкуство. Само – да работят!“. Фитков е впечатлен – у нас това липсва. Липсва и публиката – хиляди млади хора!
И в Македония го отличават. Но по нашенски пропускат да го уведомят. Разбира от приятеля си Дечко, едва когато вижда своите карикатури в пратения за него каталог. Голяма радост му е присъствието в изданието на турския конкурс „Настрадин Ходжа“. Да си редом с толкова колеги е радост.
Николай не спира да се радва
“И дъщерята, и синът много ме радват, толкова креативни млади хора!“. Усмихва се. А с майка си, жена на легло, направо се смеят. Хуморът лекува. Както и Доброто. Като един пратеник на Доброто, Николай отваря сетивата си и за другия, останалия свят. Както са отворени сърцата на православните при влизане през портата на българския Атонски манастир „Свети Георги“. Там още при указателната табела ги посреща малка икона на светеца-покровител, оставена от Николай при неговото отиване като поклонник: “Поклонникът трябва да остави нещо…!“. И Фитков оставя.
Радва се пак – негово копие на Севт III наскоро отива като подарък за актьора Васил Михайлов.
Майсторът от Казанлък оставя свои следи
в София, Русе, Бургас, Пловдив… Из далечна Азия. По Европа. И по всекидневните си пътеки: от дома към пазара, към Галерията, редакцията на „Искра“, Музея на фотографията и към къщата на Чудомир… Като него спира за по две приказки с казанлъчани. С лъчиста усмивка и отворено сърце. И нов бял лист с молив някъде в джоба.
Диана Рамналиева, автор във вестник "Трибуна Арсенал"
Etshnf преди 2 години
Etshnf преди 2 години