Журналистът Капка Тодорова в Казанлък: Човек или се страхува, или живее

Препълнена зала, топла публика и заразителен смях посрещна и изпрати авторката на „Лола, секс, мусака и революции“ – Капка Тодорова в Казанлък на 29-и март, както вече „За Казанлък“ писа.

Сборникът с фейлетони, носител на Наградата на Съюза на българските журналисти за книга на 2015-та година, бе представен в Литературно-художествен „Чудомир“ в рамките на Чудомирови празници 2016.

Срещата бе „отворена“ от гласа на Чудомир, прозвучал от автентичен запис, съхранен в архивите на музея. Представянето събра фенове на фейлетоните на Капка Тодорова, които са издадени в сборника, след публикации на страниците на „24 часа“, където тя работи и като кореспондент на България от Европа.

Представянето води Диана Рамналиева. Книгите, които издателство „Труд“ изпрати за събитието, бяха буквално разграбени за минути, а опашката за автографи се точи дълго.

„...Двама българи да останат, те непременно ще се скарат. Тенденцията, винаги да се разединяваме, е може би, тъжна... но всичко може да се погледне с насмешка и да се извади от него някаква поука. Мисля обаче, че е много досадно, ако винаги някой излиза отпред и казва: “Трябва да се прави така-така-така...“ Затова вицът, колкото и да е смешен и лежерен, винаги крие в себе си посланията така, както всеки сам си ги разбира“, казва авторката на „Лола, секс, мусака и революции“.

Фейлетоните в сборника, Тодорова почва да пише по време на своето лично „отшелничество“ на млада майка. През усмихва споделя, че това е нейният начин за нужната в тези условия, психотерапия. Надява се, онзи, който чете тези хумористични текстове, да намери в тях утеха или поне малко разтуха. Зад всеки текст се крие конкретен повод – ситуация или новина. Писани са през дълъг период от време под псевдонима Лола Монтескьо. Но повечето от тях продължават да бъдат популярни.

Част от споделеното между автор и публика, издаваме пред аудиторията на „За Казанлък“, седмица след събитието.

- Както може би всички български семейства, ние също вкъщи имаме разказите на Чудомир. Още преди задължителната литература в училище, един мой чичо, изкушен от рисуването, прерисуваше неговите картини... Така че, Чудомир, О Хенри и Джером Джером, тримата, са ме съпровождали както се казва, още от ранна детска възраст. Любими автори са ми били и тримата винаги. Чудомир по нищо не отстъпва на любимия ми О Хенри. Затова бях изключително поласкана от поканата, да представя „Лола, секс, мусака и революции“ на този фестивал! За мен това беше нещо като да ме поканят за Пулицър като журналист, наистина не съм очаквала. Смятах, че човек трябва да напише около два милиона великолепни фейлетона и така, когато вече навърши 70 – 80 години, както казва и Чудомир – когато трябва да го похвалят, защото вече няма защо да го критикуват, в края на жизнения му път - може би тогава, някой някога ще каже, че – ето, нали, имаме и жена – фейлетонист. За мен това е ласкателното, че обикновено на жените не им признават чувството за хумор, обаче мен, засега, ме публикуват.../усмихва се/.

- Както казва и Чудомир, фейлетоните и саркастичните разкази са една, не само нелека, но и доста проблемна задача, човек си създава сам проблеми. Има хора, които, може би не са чели фейлетоните и остават с впечатление, че аз критикувам всички българи в тях. А аз просто се надсмивам над определени типажи и в интерес на истината, основната „муза“ за тези фейлетони, съм аз самата - случки и мисли, които са минавали през моята собствена глава. Аз не се отличавам с нищо от останалите мои сънародници и всички слабости, и всички, надявам се, добри качества, са и на мен присъщи. Така че, фейлетоните са нещо, което аз сама съм преживяла, видяла, помислила. И осъзнала, че може би, аз също не винаги съм права...Или пък, пишейки фейлетона, накрая виждам, че всъщност, съм се надсмяла над самата себе си.

- Да, има такива планове на издателството – политическите фейлетони да излязат във втори том тази година. Вероятно за Панаира на книгата есента в София. Така че, ще има завършен продукт – един сборник с женската тема и един – с политическата. Лола, фейлетонистката, но и Капка – журналистът.

- Не, още не ми е станало смешно. А щом не ми е смешно, значи наистина положението е доста сериозно. Заварих тук паника заради международната ситуация в момента и бежанците. Паника, която е много по-голяма от паниката в Германия или в другите европейски страни, доколкото коментираме с колеги – журналисти, които са в Берлин. Учудих се много защо това е така, след като България, все още е доста пощадена от това, което се случва с други държави. За десетината дни в София постоянно и навсякъде ми върви един фон - и в заведения, и в автобуса... От радио, медии, постоянно чувам поредния специалист по сигурността /явно, България е много богата на специалисти по сигурността/, коментира се: “...те горят църкви, убиват...идват насам, идват насам...“ Това наистина е голяма паника. Аз все още съм възмутена. Не бива да се прави така. В Германия, примерно, където, предполагам, че опасността е доста по-голяма, властите се стараят да не паникьосват хората. Животът е такъв. Сърбите казват: “Животът е малко жълт и малко сив...“ Днес си мислих - пораснах в едно време, в което се страхувахме от атомната бомба. Пораснах в един блок със 108 апартамента...., мазетата бяха с дебели стоманени врати срещу атомен удар, трябваше да служат като атомни скривалища. Водеха ни в едно софийско противоатомно скривалище, обучаваха ни какво да правим в случай на атака... Отмина тази заплаха, атомната. Сега следващите поколения се страхуват от някакви бежанци, които ще дойдат. Аз не мога да кажа, какво точно ще стане. Надявам се да няма никакви драматични развития за цяла Европа. Но просто си дадох сметка, че човек или се страхува, или живее. Това не отменя необходимостта, държавата да си върши работата, разбира се. Трябва все пак да имаме някаква концепция, как да продължим да живеем заедно. Но тази паника ме стряска. Направили сме си култура на страха. Винаги, поне в моя реален живот до сега, е имало една голяма заплаха, която дебне от някъде...Това, обикновено не е заплаха от управляващите – те, някакси ни разконцентрират с външни заплахи. А може би е хубаво, да се концентрираме в нашия си двор. И когато той е оправен и защитен, може би всичко ще изглежда по-лесно. И по-малко страшно.

- В днешно време стана толкова лесно да си журналист вече, че ако пишеш и произнасяш пълни изречения, вече си голям журналист. Съжалявам, че трябва да го кажа, но вече много лесно се прави впечатление...Добър приятел ми каза наскоро, след като ме беше гледал по телевизията – „О, ти се изразяваш докрай, успяваш да направиш цяло изречение...!“ Звучи смешно, но моите правила за писане са – да започна и да свърша. Знам какво искам да напиша и когато човек се дисциплинира в писането, стига и до края на текста.

- Дълги години тези хора крадат от много колеги. Идеята е, щом етекстът в интернет, може да си го вземем...Много сайтове публикуват мои фейлетони без разрешение. Обикновено, след като си пиша с тях за това, те ги свалят и се разбираме, макар че това, което правят, не е редно. В случая с медията, която осъдих, мога да кажа, че - всъщност, тези хора не правят медия, те имат комерсиални цели. Такива сайтове вредят на обществото с налагане на лъжи и клевети. Те подменят журналистиката и хората се объркват, кое е истина и кое – не. Когато откраднаха мой фейлетон, реших да ги съдя. Успях. Упорито агитирам всички колеги и хора, които страдат от непризнаване на авторските им права, нека да съдят! Може би е проблем за доста хора заплащането на съдебните разходи, но те се възстановяват, а и по-важната е моралната страна на въпроса: да си кажеш, няма да съм поредната жертва и дори и да загубя, ще знам, че няма да съм се дал току-така. Не очаквах да спечеля, но се случи. Затова съветвам всички, да не се отказват като си казват, то така е в България...Но не винаги тука е така.