Всички станахме многознайковци

Той е един... щастлив човек.
Те... невероятно вълнуваща с музиката си група. Три поколения поред.
И пак стегнаха куфарите си за Канада.
Където винаги много им се радват и ги очакват с любов. И където онези 45 години имат други 45-годишни измерения.

Също като техния сценичен и музикален живот.
На 45-тата си година се събират отново.

Защото, противно на политкоректното клише, 45 години не стигат. Нещо повече. Времето на хубавата музика е винаги Време.
Защото, когато си оставил диря много повече от „две праскови и две череши“, когато си запечатал сърдечния си стон в „Душа“, а молитвата за дъжд е като откъртен вик на няколко поколения за свобода, няма как да не ти коленичи Времето. Не само музикалното.
И да не си щастлив от това.
Още повече, когато в дирите си оставяш поне 15 златни хита, а малчуганите си „чукат“ първите срещи на „Адаптация“.
Много повече от „наследство“ е това.
На 73 години той има всички основания да е един щастлив човек.
Непоправимо талантливото момче на красивата хитова българска музика.
Вечната музика.
Един разговор, сгушен между 30-я юбилей на българската демокрация, напиращите поредни избори, пъстрата злоба на деня и животът. Ни. Такъв, какъвто е.

Композиторът и душата на групата „Диана Експрес“ Митко Щерев.




- Защо толкова много харесвате българската публика в Канада, господин Щерев?

Защото българите в Канада са изключителни хора. Там на 100 души българи 95 са с висше образование, а повечето и с по две. Това е изключително интелигентна публика. Една малка част от по-добрата България е там. Сега в Канада ще имаме пет концерта, в пет знакови града.

- Вие останахте една от знаковите групи у нас от онова време. А вкусовете на хората, колкото и да се променят, вкусът към хубавата музика е един и същ. Защо в същото време напоследък все по-малко качествена музика се произвежда и все повече хората се връщат към ретрото отпреди 30-40 години?



Това има най-малко две обяснения: едното е музикално, другото е социологическо, може би. И има и трето - материално. Защото, ако се върнем в 60-те и 70-те години, музиката наистина беше духовна храна за хората. Човек отива, купува си един музикален албум, връща се вкъщи, усамотява се и си го слуша. А от 80-та година нататък самата техника върви толкова бързо… Някъде четох, че на практика поставя човека като индивид в едно незавидно положение. Все едно каруцата върви напред, а конят толкова изостава, че не може да я дърпа: ))
И ние сме като едни изнемощели коне, понеже не можем да стигнем самото развитие. Техниката и материалните неща, които пак благодарение на техниката много поевтиняха, дадоха отражение на младото поколение да се интересува повече от материалното, от удобното, отколкото музиката да бъде духовната храна и да изпълнява ролята, която тя имаше през 60-те и 70-те години. Тово е нещо, което никой не го е предвидил, но и никой не може да го спре. Затова и аз, лично за себе си, понякога укорявам някои мои колеги, че не е добре да сме критични към младото поколение. Защото сегашните младежи, които сега са между 14 и 20 години, са едно друго поколение: свободно поколение. Могат да се съберат две момчета и две момичета и с лични карти да отидат в Лондон, да си запазят хотел, да напазаруват и да се върнат.
И това е прекрасно, защото показва, че ние сме едни истински свободни европейци. Затова няма как толкова да вникнем в съзнанието на тези хора и да ги обвиняваме, че вече не харесват тази музика. Музиката е нещо, което много зависи от това как е направена. Как ти ще я направиш. Аз съм един щастлив човек, защото имам над 15 златни хита, от които 8 или 10 са само на „Диана Експрес“. Истината е, че аз не съм ги правил с цел да станат златни. Просто обичах музиката, исках да работя като музикант и съм ги направил от моя гледна точка по възможно най-добрия начин. И съм щастлив, че толкова много хора харесаха моите песни. Имал съм случаи преди години, когато при мен са идвали момичета на по 12 години и са ми казвали: „Господин Щерев, ама наистина ли тази песен от „Осъдени души“ е на 40 години?“. Тази музика съм я писал през 1973 година. И девойчетата не могат да повярват. Всичко зависи от това - как си написал дадена музика, колко душа си сложил. Ако в песента, в музиката има послание, то има голяма вероятност тази песен да вълнува много дълго време хората.

- Творците не обичат да си делят рожбите, но коя е песента, мелодията на Митко Щерев от Митко Щерев? Коя Ви описва най- ярко: като душа, като порив, като музикален отпечатък ?

Интересен е този въпрос. „Осъдени души“ и „Адаптация“ – музиката за тези два филма. Нямах никакви надежди за тези мелодии. Написах ги като професионалист. А се оказа, че си тръгнаха по свой път и станаха хитове. И останаха хитове до днес. Една от любимите ми песни е “Молитва за дъжд“. И „Душа“ също, защото в тези песни аз съм експериментирал, рискувал съм и пак са станали хитове.

.

..златни хитове...

Да. Не знам дали знаете, но бях и малко насила накаран да напиша музиката към филма за Тодор Живков – „Човек от народа“.


Не.

Първоначално отказах да го направя. После дойдоха двама души при мен и ми казаха, че трябва да напиша музиката и я написах. Но темата на филма е страхотна. Тя е обобщаваща за строителството в България, а самият филм е уникален. Направен е от най-добрия наш български режисьор Христо Ковачев. Той е спечелил за един филм 7 големи награди на международен фестивал в тогавашната ГФР. В онези времена. Най-хубавата ми и любима, според мен, филмова моя мелодия е от „Завръщане от Рим“. Прекрасна, разгърната… хубава. Но публиката си избира „Осъдени души“. И е нейно право. За публиката тази моя мелодия е номер едно. Един композитор трябва да реши дали да пише музика за себе си, която да си я слуша вкъщи, или иска да пише музика за хората. Ако е второто, то няма смисъл да прави класация.

- Вие сте и една от емблемите на прехода у нас, на свободомислещите хора отпреди 30 години. Защо нещата тук не се случиха по Оня начин, по който всъщност си ги омечтавахме? Защо тук, ние, които останахме, прецакахме работата?


Защото винаги при премахването на един строй и начало на нов става така. В Америка, например, по време на сухия режим са се появили над 100 милионери, включително и кланът Кенеди. Те са станали милионери от продажба на алкохол. Винаги реката става много мътна в такива времена и не знаем кой лови риба в нея. Според мен е по-важно какъв период ние преживяваме сега. Аз мисля, че преживяваме един черноглед период и много лошо се заиграваме със свободата, която ни дава демокрацията. Много е пагубно и всички медии, вестници, телевизии да се занимават с лошото и лошите хора. Кой какво лошо е направил? По цял ден това са ни темите. За хубавото не се говори. Или рядко. Но според мен тук са направени много добри неща. Ние пътуваме много - вече 7 години, откакто пак правим турнета с „Диана Експрес“, и виждаме колко добри неща са направени у нас. Никой не казва, че ние имаме едни от най-хубавите хотели в света. Нашите 3 и 4-звездни хотели са много по-хубави от канадските, английските и американските със същите тези категории. Ние имаме едни от най-хубавите бензиностанции в света. Морето ни е едно от най-хубавите. В Тихия океан, аз съм бил там, можеш да си на почивка на плажа от от 8 до 9,30 и след това чак от 16,30 часа. Това море, което имаме ние, го има само на Средиземно море. Да стоиш под чадъра цял ден. Нищо не печелим от това да сме толкова критични и черногледи. Стигнахме до едно опасно многознайство. Станахме всички многознайковци. Всеки знае за всичко много. И много съдим. Вижте какво направихме с Григор Димитров - тенисистът. Обругахме го. Паднал бил. А бе хора, той е единственият българин, вдигнал купата в Лондон. Да пада колкото си ще! Но е единственият българин, стигнал до този връх. Хулим, не се радваме. Не умеем да уважаваме. И, ако не преодолеем този период, не ни чакат добри неща. Ето сега какво става с избора на главен прокурор. Всички имат мнение, всички нещо знаят. В никоя европейска държава въпросът за избор на главен прокурор не вълнува обществото по начина, по който то се вълнува тук. В много от страните дори хората не знаят и не се вълнуват от това как се казва и кой е главният им прокурор. Тук това е диагноза. Търсим все кривото и в успелите си хора. Някак не приемаме безрезервно чуждия успех. Все търсим под вола теле: или ДС му дала парите за бизнеса, или бащата на успелия бил в ДС или нещо там друго, но в никакъв случай той не е успял в нашите очи, просто защото е бил добър, талантлив и имал качества. Е, това е нещото, което ни препъва и много пречи. Не вярваме в доброто. Плюем. Това ни прави дребни хора. Черногледството. Единственото, което изключително много ме натъжава, е, че българите, които са на по 40-45 години, продължават да нямат инициатива да правят нещо. Те не могат да разберат, че успелите хора, хората в европейските държави, винаги са били инициативни да направят нещо, за да са добре в живота. Ние тук седим и чакаме. Не може да седиш, да не правиш нищо или да ходиш по кафенетата и само да мрънкаш наляво-надясно. Няма как да ти се промени животът. За това ми е много тъжно. Не знам колко време трябва да мине, за да може всеки един поотделно да седне на масата и да признае пред себе си какво дава на тази държава и къде се намира. Тогава може и нещо да се случи.

- Отвъд това, какво прави Митко Щерев в живота си, когато не пише музика?

Аз съм наистина един щастлив човек. Имам три дъщери, двама внуци и една внучка. Чакам и още едно внуче. Много се радвам на внуците си. Докато растяха дъщерите ми, аз пътувах много с „Диана Експрес“ и не разбрах кога и как те пораснаха. Децата ми пораснаха без мен. Сега имам възможност да се грижа за моите внуци и съм много щастлив. Имам щастието да съм дядо и това ме изпълва. Това е друга любов, безусловна. Чиста любов към внуците. Дори да се наложи да правя музика, ако дъщеря ми каже: „Аз съм долу в градината“, изключвам компютри, пиано и излизам при внуците. Препоръчвам на хората да не се стремят към прекален работохолизъм. Работохолизмът до нищо не води. Граби от щастието. Ако в един човек има нещо и той се опита да го овладее и поработи върху него, то този човек винаги ще извади нещо. Аз не харесвам поговорката „10% талант и 90% труд“. За творец тази формула не е приложима. На твореца това трябва да му е дарба. Свише да му е дадено. Затова трудът тук не е от най-съществено значение. А талантът, дарбата са дадени свише. И са любов.