В политиката не трябва да губиш авторитет

След броени дни тя ще празнува. Лично достолепие. Ще отбележи скромно празника си в компанията на своето коте Джули, с което дели просторния си дом във Вашингтон. Където прекарва и повечето време в последните години. Откакто си тръгна от ежедневната българска политика.

Празникът ще сподели и с близките си отвъд Океана.

В родината си се връща веднъж годишно. Понякога и по-рядко. Тази година се върна с мисия: преди броени дни, преди да се завърне във Вашингтон, дъщерята на един от най-изтъкнатите и репресирани земеделци у нас, Анастасия Мозер, дари личния архив на своя баща д-р Г. М. Димитров на Централния държавен архив. Преди това посети и Казанлък, където бе специален гост за първи път на Празника на розата. Уважена покана след повече от десетилетие невъзможност за това.

Родена е на пъпа на София през 1937 година. Заедно с родителите си - Георги Димитров-Гемето (лидер на БЗНС „Пладне“) и Мария Димитрова, напуска България в края на 1962 година.

Има докторска степен по романски езици от университета „Джордж Вашингтон“ във Вашингтон и респектираща политическа биография.

Била е главен секретар на БЗНС от 1992 до 1997 г. и народен представител в 4 български Парламента – в 37-то, 38-то, 39-тото и 40-то Народно събрание. В последното е била и зам.-председател.

Работила е в Световната банка, в Центъра за старогръцки проучвания в САЩ и като журналист за „Гласът на Америка“. Владее английски, френски и руски езици.

Завръща се в България през 1991 г. след емиграцията.

От 12 години е вдовица. И все така тъгува за невероятния българист и лингвист Чарлз Мозер, капитан от Американската армия в Берлин, който преживя масивен инфаркт, но не се възстанови след нанесен му побой в любимата му Борисова градина в София.

Когато е в Родината си, не пропуска да се поклони на лобното място край Славовица на земеделския лидер Александър Стамболийски. За приятелите си и днес е просто Зузи - все така енергична, независимо от годините. Шофира.

Нарича себе си „агент на демокрацията“, докато типично по нашенски я пъхаха в различни политически интриги и световни разведки през годините.

Има безотказна скала за хората и счита, че „Невъзпитаните хора са нещастни в живота“.

А за тези след нея е оставила политическо завещание-урок в едно изречение и то е: „Политическият егоизъм никога не дава добри резултати“.

Живее по-спокойно. Защото политиката е нещо много трудно. Политиката е разрешаване на проблеми, а те тогава не спираха, те и сега не спират. Да кажа, че сега не се занимавам с политика, не е вярно, защото съм в течение на ставащото тук. От нашата организация „Обединени земеделци“ ми се обаждат и докладват всеки ден. Наясно съм със ставащото у нас. Съжалявам, че нещата не вървят, въпреки че има определени неща, които вече са постигнати. Неща, които трябваше да се направят отдавна: магистралите, метрото, въздухът. БСП все говори, че преди време не знам какво си било по-евтино, сега всичко скъпо се правело, но защо тогава те не го направиха това? Слава Богу, ето вече тези неща се правят. Метрото, което е нещо много важно, международните връзки на България, спокойствието на българите, защото мирът и спокойствието са много важни за една държава.

В Америка не се говори много за България. Американците основно се занимават с техните си проблеми, с клюки за техния президент, което е много тъжно, защото опошлява политиката. Аз винаги съм казвала,че политиката не е мръсна дума, има ли почтени политици. Това е съвсем отделно, защото всичко, на което се радваме сега, е благодарение на политиката, на хора, които са били в политката, които са извоювали или направили това, което трябва.

Още в началото на промените чужденците ни казваха, че най-бързият дивидент за българската икономика ще дойде от земеделието. Но при нас има парадокс. В другите държави хората се гордеят че са земеделци, у нас се срамуваха и срамуват да кажат това. Земята тук не е ценност, тя е преди всичко източник на доход - продажба, рента, да закърпиш двата края. По света не е така. Америка, например, е един вид земеделски гигант. Земеделски индустриален гигант. В Америка хората са петимни да се занимават със земеделие, макар че повечето са от градовете. А у нас, където повечето са от село, се страхуват или срамуват да се занимават със земеделие. У нас земеделието наистина стана на мода, когато влязохме в Европейския съюз и дойдоха големите евросубсидии. Защото трябваше да се направи ново законодателство, да се върне собствеността, и, слава Богу, че стана, колкото и трудно да беше това. Аз съм съгласна с вас, че днес земеделието не е онова земеделие, което носеше славата на страната ни, даваше поминък на цял един народ. И въпреки това е постигнато много в тази посока. Сега производството в този сектор на икономиката е голямо, но е и много механизирано, няма нужда голям процент хора да се занимават с него. Преди години в него са се занимавали 80% от хората, днес са 20% от заетите. Производството е много по-голямо и сега всичко е по-модерно. А и с тази модерна техника, с която днешните земеделци, днешните бизнесмени-земеделци разполагат, пилеенето на продукцията силно намаля. Преди с руските комбайни, например, са пилеели и унищожавали 30-40% от реколтата, сега не е така. Обстоятелствата безспорно са се променили, но земеделието винаги ще си остане много важен и централен сектор на нашата икономика. И колкото по-бързо го разберем ние и нашите управници, толкова по-добре. Но те се хвърлят на бързите и лесни печалби. Земеделието не е никак лесен сектор. Ама никак. И в крайна сметка си много зависим от природата, за да получиш нещо накрая на годината. Не е бизнес като другите бизнеси. Няма дивидент след някой друг месец. В земеделието се иска здрава работа. Но дано хората променят отношението си и отново заобичат земята на дедите си, защото няма нищо по-ценно от нея.

Благодаря...

.

То зависи от хората и от волята им да се привържат към законите на демокрацията, особено в правовата държава. Преходът в една държава никога не престава, тъй като държавата непрекъснато се развива. Тук, в България, се направиха наистина много големи стъпки, недейте да бъдете черногледи и да не ги признавате, защото те са налице. Аз дойдох тук, в България, през 1991 година, когато магазините бяха празни. Всичко беше изпочупено, сиво, София беше доста грозно и потискащо място. Сега е доста по-различно. Поне човек има избор, има качество, различно е, което е много важно. И бизнесът се научи да предлага качество. Разбра, че хората не искат боклуци. Сега всичко е по-различно, продукцията се представя по различен начин, търси се атракция, провокира се интерес на купувача. Има красиви опаковки, качествени неща, разнообразие. Други са вече времената. Но най-важното е, че хората имат избор. Имат право на избор.

Първо да кажа, че то не е просто метафора, етикет някакъв, а философия. Издълбока философия и трябва да си убеден в нея, ако си решен да я изповядваш. Дясното е ценност. Моето мнение е, че трява да го има. Полезно е заради баланса, заради политическото равновесие, и заради общественото. Но тук, в България, трябва да ви кажа, че дясното не е никакво дясно. Нито пък тези, които се наричат демократи, са такива. Защото, за да се наречеш демократ, ти първо вътрешно трябва да си такъв. Демократът се изгражда и едва след това един така демократично скроен човек може да мери демократично с аршин в обществото. Другото е фалшиво.

Научих, че не трябва да губиш авторитет. Защото разочарованието на хората от теб струва скъпо. Както струва скъпо на всяка една държава разочарованието на народа й от политиката. Нашият политически живот е малко тъжен. С много кавги, с много разломи, с много сеир. И другият ми урок от политиката е, че в нея задължително трябва да има морал. Задължително! Защото без морал няма уважение в политиката, няма доверие и няма да се следва политиката. Аз съм се учила в политиката от баща си. Той беше един честен човек и много хора още не могат да възприемат, че в политиката може да има и такива хора.Честни, морални, почтени. Аз дойдох тук, в България, не да вземам, а да дам, каквото мога за това начало на демократичните промени и за мен това винаги е било много важно.

Съпругът ми, Чарлз. В политиката съм преживяла много предателства, но Чарлз никога не ме предаде. Той е моят единствен приятел и най-добрият човек, когото познавам. И много ми липсва.

Не, не обидена. Аз си тръгнах, защото политическият ландшафт, както аз му казвам, стана такъв, че аз вече не се вписвах в него. И си казах: дотук. И се радвам, защото аз дойдох и бях в политиката, когато имаше много повече принципност и много повече морал, много по-голямо желание да се работи за България, а не за себе си. Вие виждате, че сега не е вече точно така. А и човек трябва да знае кога да се оттегли. Напредвах с годините и си казах: стига, дотук съм. Мисля, че си тръгнах в правилния момент.

Че политиката се прави с морал и с търпение. С разум. Не само с интереси.