Визитка :
Той е доктор по история. С идването си на този свят е бил орисан за историята. Роден е 100 години след Априлското въстание и в Деня на раждането на Търновската Конституция. От бебе е с патриотична закваска, така възпитава и двете си деца - момче и момиче.
Възпитаник е на Великотърновския университет, където завършва история. Там прави и докторантурата си, защитена преди две години и посветена на изследвания за живота и делото на генерал Иван Вълков, казанлъчанин, министър на отбраната, който има сериозна заслуга Софийският военен Арсенал да се премести в Казанлък в периода 1925-1927 година.
Резервист. Младши лейтенант е от Българската армия и върл радетел за връщането на наборната служба. Представител е на набора, в който са родени най-много момчета в социалистическа тогава България - 1976 година.
На 41 години е. От две години е врид-директор на НПМ „Шипка Бузлуджа“. Отговаря за 26 исторически обекта, свързани с Освобождението на България, 20 души персонал и бюджет от 600 хиляди лева годишно.
Преди това е бил уредник-екскурзовод в Историческия музей „Искра“ в Казанлък. За кратко има и арсеналска история - в продължение на 7 месеца, през 2003 година, е част от колектива на Завод 1 - като работник на поточна линия за сглобяване на ударно-спускателния механизъм. Има и белег от пружина, останал му за спомен при един от монтажите.
Патриот. Каузен тип човек. Не е изменил на своята - ВМРО. Бил е един мандат общински съветник и председател на ПК по култура в местния парламент. Един мандат е бил член и на УС на фондация „Чудомир“.
Буден български гражданин. Който се дразни от „посредствеността, от бездуховността, която ни залива, и от отърваното чиновничесво“. Убеден е, че, ако не бъде обуздано то и ако властта в България не се вземе в ръце, нищо добро не ни чака.
Повод за срещата ни с историка и наш съгражданин Чавдар Ангелов са юбилейните национални чествания, посветени на 140-годишнината от Августовската Шипченска епопея. Малко позната, кървава епопея, с важна и съществена роля за българското Освобождение.
Честванията са тази събота на върха и за тях се очаква Президентът на Република България, а поводът е достатъчен и за един широко скроен разговор за днешния български патриотизъм.
Г-н Ангелов, един от казанлъшките видни общественици и интелектуалци, бившият директор на ЛХМ „Чудомир“ Пеньо Терзиев обичаше да казва, че „България ще умре от бездуховност, ако от нещо ще умре“. И Вие ли споделяте тази теза?
Ако нещо застрашава бъдещето на родината, определено това е духовната криза, която вилнее навсякъде.
Вие, като историк, как я усещате? Къде най-ярко и здраво са посети корените на духовната ни криза?
Вижте какво е масовото поведение на хората по улиците, по пътищата, в интернет как се говори, как общуваме един с друг.
... обаче на Шипка се качват патриоти?
На Шипка се качват патриоти и съм убеден, че една голяма, основната част от тях, са истински българи, които обичат родината си и се стараят в ежедневието си да живеят по един нормален начин, с който да са полезни на обществото. В това съм убеден. Друг е въпросът, че там идват и хора, съдейки по това как се пазят гората и чистотата, които смятат, че навсякъде могат да правят всичко. Но, слава Богу, при нас по-голямата част от посетителите са нормални, обичащи родината си хора. И, слава Богу, от година на година те се увеличават и това ме кара да вярвам, че паметта на Шипка е важна за нас, българите. Това е жалон, който в трудни моменти ще ни е като опора. Убеден съм, че символът Шипка е една такава опора, към която посягаме винаги в трудни моменти и като народ, и в живота на всеки от нас. Опора, в която съвременният българин започва да търси сигурност и ще му помогне да се оттласне от дъното, до което е достигнал.
Това, че си се качил на Шипка, прави ли те непременно патриот? За много хора това е достатъчно като мярка за патриотизъм: да се качиш на Шипка.
Вероятно има и такива, не бих искал да обобщавам, за които качването на Шипка на Трети март е равностойно на патриотизъм за цяла година. Но повечето хора, които идват, идват осъзнато, знаят какво е Шипка за българите и за какво са те там. Има хора, които идват по десетки пъти на Шипка. И това е важно за тях. От наша страна като музейни работници е важно да поощряваме този интерес и да се стараем всичките 26 паметника, които са към НПМ „Шипка Бузлуджа“, да са поддържани, да има информация за тях, така че хората да се върнат отново.
Дали изкачването на Шипка е равносилно на патриотизъм, не знам, защото патриотизмът стана мода. Но факт е, че през последните години нещо на дълбочинни нива се раздвижи в съзнанието на българина и той все по-често си дава сметка, че така не може да продължава и нещо трябва да се промени, за да не потънем. Сигурен съм, че ще се намери вярната посока. И такива институции като нашата, всички музеи и галерии в страната, всички библиотеки ще имат все по-голямо значение за опазване на националната ни идентичност и за намиране на добрите примери, които да ни дават куража в подреждането на собствения ни двор. Това непременно трябва да се случи, в противен случай ние просто ще се взривим като общество. И не знам дали това страната ни би го преодоляла.
Въпросът е какво се случва? Имам своя теория, според която страната ни би оцеляла благодарение на няколко основни стожера: вяра, армия, образование и семейство. Кое от тези четири неща през последния четвърт век не е ударено, не е понесло щети по някакъв начин? Кое от тези четири неща е наред в момента? Никое. И докато ние не обърнем внимание на тези 4 кита, да ги наречем, няма да ни се получат нещата. Империите са били империи, защото са инвестирали точно в тези неща. И точно от културата и вярата днес намираме веществени следи за тези империи, на които се възхищаваме. Хората, които по силата на народния вот биват овластени да ръководят държавата ни – на местно или национално ниво, би следвало да обръщат внимание именно на тези проблеми и да проумеят, че инвестирането в тези основни неща са най- важното. И, разбира се - в икономиката, все пак живеем в голям, глобален свят, но не бива да забравяме, че човек има душа. В крайна сметка сме духовни същества. И се мъчим да спасим душите си. Респективно и държавата, като човешко творение, трябва да насочи усилията си към съхраняване на духовното у нас, на човешкия фактор и потенциал, защото само той може да направи държавата ни по-силна, по-уредена. Когато Германия започва да бомбардира Британските острови и военните докладват на британския министър-председател, че трябва да се режат разходи за сметка на отбранителните нужди и предлагат да се спестят разходи от образование и култура, отговорът на Чърчил бил: „Ами тогава какво ще отбраняваме?“. И в тази посока наистина има много какво да се мисли и направи. И, слава Богу, нормалните българи имат такава потребност, искат това да го пипнат, да го усетят. Затова и според мен всяка година все повече българи идват на Шипка. Само през миналата година в Паметника на свободата са влезли над 110 хиляди души. Но тези, които идват на върха, реално са много повече.
Къде се възпитават патриотизмът и патриотът: в учебниците, в семейството или през европейските и евроатлантически ценности?
Обичта към родината започва от семейството.
сн: С децата на Орлово гнездо
И къде е тънката граница между патриотизма и бабаитлъка?
В скъсаната нишка между многото нишки, които ни събират и сплотяват в българското общество. В скъсаната връзка между семейството и институциите, в недоверието помежду ни - та ние не си вярваме един на друг, в липсата на доверие към училището. Съвременният българин все повече не вярва на нищо и е все по-скептично настроен и се получава омагьосан кръг, от който трябва да се излезе. Всичко започва, според мен, от семейството. Училището като институция също е много важно за това - младите хора да придобият база данни за нашата история и това се нарича национална памет. Другият инструмент за възпитание на патриотизма е армията. По-възрастните хора са научили военните маршове основно по време на отбиването на военната си служба. А сега колко млади хора знаят военни маршове? Армията, като институт - образователен, изобщо не е за подценяване. И в този ред на мисли аз споделям тезата, че армията ни трябва да е съвременна и да отговаря на съвременните предизвикателства, но в крайна сметка тя има и други функции. Българинът обича своята войска и е полагал грижи тя да бъде силна и нейната сила му дава самочувствие. Знаете ли, че сега има цели региони в страната, в които е екзотика да видиш човек с униформа, да видиш офицер. Има цели региони в страната, в които Българската армия не присъства физически. Като бях малък помня, че като отидеш на кино, на последния ред идва взвод войници. Та това е било част от живота ни. Дори наскоро един колега защити докторат, свързан с войнишкия бит и войнишките изпращания. Това за пореден път показва, че армията е заемала много важно място в живота на българския народ. И много често неотбиването или невъзможността да се отбие военна служба се е приемало като нещо не много редно. На такъв човек обществото не е гледало с много добро око. Естествено, в света, в който живеем, информацията, която получаваме, е много важна, тук е и ролята на медиите. Колко предавания в национален мащаб имат и са с историческа или географска тематика? Или фолклорна? Как и на какво възпитаваме новите хора на България? А познаването на родината, на нейните планини, реки, също е част от патриотичното възпитание и патриотизма. За жалост, в къщите ни, през медиите присъстват хора, станали известни за една нощ, а не такива полезни неща. От друга страна от медиите струи една не много здрава за нас чужда среда - турски, индийски сериали, които не знам какво толкова българинът научава от тях, но те вървят. Та, представяте ли си, ако американският народ имаше историята на българския народ, при наличието и на Холивуд, какви епоси щяха да бъдат направени! Като почнете - Априлско въстание, Илинденско- Преображенско въстание, Дойран... А ние - какво ? Какви филми правим, на какво учим децата си? Руснаците също напоследък възродиха практиката си да правят сериозни филми на патриотична основа, а при нас това го няма. Затова: училище, семейство, армия, публичното поведение на призваните да ни водят напред, са от особена важност, защото личният пример винаги е имал водещо значение. И аз, като гражданин, често се възмущавам от публичното поведение на хора, които би следвало най- много да познават историята ни, проблемите и да ни посочват верните решения. А ние влизаме от скандал в скандал като страна. И докато буквално ни занимават с глупости и самите ние истерично се занимаваме с глупости, се случват много важни неща, които имат отношение към живота ни. И в това замазано истеризиране истината остава винаги замъглена. И най-лошото е, че като резултат от това ние, като общество, нямаме желание за съпротива, в най-общия смисъл на думата.
Ако знаем повече и по-добре, ако познаваме историята си, по-силен ли ще бъде инстинктът ни за самосъхранение като народ?
Най-вероятно. Защото в ежедневието си човек в най-голяма степен се базира на личния си опит. В нашата история има ужасяващи неща, които сме си причинявали самите ние и те трябва да се познават, за да не се повтарят. Имаме и много добри примери на отделен човек или група хора в тежка ситуация, които трябва да бъдат извеждани на преден план и тези примери да ни дават самочувствие и указват вярната посока. Жалко е, че в някаква степен покрай тази бездуховност, с която започна и разговорът ни, самото отбелязване на тези събития вече се превърна в едно клише, повтаря се едно и също...
... и то е вече нещо като бекграунд /на заден план, на сянка/ в новините.
... И това е отделно: как дадено събитие се отразява в новините, как намира място в медиите. Но имам предвид и друго: самите хора, които организират тези чествания и събития, които присъстват на подобни протоколни събития. Изключително съм доволен, че на изложбата, която открихме преди седмица в Художествената галерия в Казанлък, посветена на Шипченската епопея и нейната 140-годишнина, дойдоха много хора с интерес към събитията. В този ред на мисли българинът трябва да познава историята си, защото това е сигурна гаранция, че не биха се повтаряли стари грешки.
Кое е, според Вас, е най-ужасяващото нещо, чисто исторически, което ни се случва сега и за което нашите наследници след време ще казват: „Ето, те го провокираха и подцениха“?
България е преживявала куп трудни периоди. Ето пример от най-близката ни история: през 1918 г. страната излиза победена от участието си в Първата световна война и една година след това се подписва Ньойският мирен договор, който определя границите на поражението. България е икономически разбита, България е и териториално осакатена, България е и физически осакатена, тъй като 100 хиляди мъже не се връщат от фронта. Много по-голям е броят и на физически трайно увредените хора от войната, а това се отразява и на икономиката й, защото по това време България е една земеделска страна, където живата сила е имала огромно значение. Да са живи и здрави нашите баби, които до края на войната, голяма част от тях не се женят втори път, остават си вдовици или гледат осакатените си мъже, децата си, орат нивите, дават възпитание на децата и това позволява на страната ни да си стъпи на краката. Тоест, България е преживяла много, много по-страшни времена - бежанска вълна от 200-250 хиляди души от Западните покрайнини и всички идват тук да търсят от държавата помощ. И някак си тогавашното българско общество успява да намери баланс и да се справи с тежките изпитания - и то във времена, когато се появяват чужди сили, които имат желание да го разделят. Тогава в Европа, и България да не остане по-назад, се появяват левият и десният екстремизъм и радикализъм, започват обществени борби, насилие, което в наши дни го няма в този му вид, познат от историята ни от близкото минало. Така че, поглеждайки назад, България наистина е преминала през много трудни времена, но въпреки всичко, опирайки се на вярата, на училището, на семейството и на армията си, тя е успяла да просъществува. И то при положение, че е била заобиколена от всичките си страни с вражески настроени съседи и с неглижиращи битието на българина Велики сили. Единственото, което ги е интересувало тогава, е било да си вземат репарациите, които сме дължали на различни страни, без да се интересуват, че в голяма степен те самите са провокирали тази касапница. Така че, когато твърдим, че сме много зле, е хубаво да знаем, че само преди 2-3 поколения сме преживели много по-страшни моменти. Че държавата ни е била поставена на карта. А най-страшното в наши дни, което може би ще оставим на хората след нас, е тази бездуховност, която ни е обзела. Както и това, че много трудно преодоляваме детските си болести като общество, много сме еуфорични, а не можем да проумеем, че собственото ни оцеляване и развитие е в собствените ни ръце. С уговорката, че светът е много по-мобилен и глобален и едно събитие в единия край на света може да промени живота на хората в другия край на света. Но в крайна сметка грижата за нашия живот си е наша. Тя не е на никой или някой друг. Наша е. Както живеем и изглеждаме ние, така ще изглежда и ще се развива държавата ни. Желанието за промяна в една или друга посока е нашето желание. Държавата е просто инструмент. Но в крайна сметка, ако ние не желаем да играем по правилата, не бива и да очакваме, че държавата, в лицето на институциите, които я представляват или пък съседите ни, ще играят по правилата. Има един праг, който човек не бива да преминава и да си търси това, което му се полага. Въпрос на лична отговорност и лично съзнание.
Ще се случи ли ново българско опълчение, ако се наложи сега да се свири сбор?
Да, ще се случи. Живеем в един много обременен исторически и политически регион. Но за наша радост този здрав корен, който имаме, е засегнат, но не е засегнат до степен, че дървото безвъзвратно да изсъхне. Но, ако не започнем да се грижим за дървото и за корена му, наистина тази опасност съществува. И фактът, че толкова много хора вече идват на Шипка, означава че това е важно за хората. Мисля си, че българинът в масата си иска да види поне мъничко добри примери за подражание, тогава нещата биха поели в една съвсем друга посока. Убеден съм, че в страната ни ежедневно има хиляди българи, които правят смислени неща, които обаче никой не показва. За съжаление. Не можем да видим светлото. Примерно, колко пъти по обществено значими въпроси и теми Българската православна църква е излязла и заявила своето становище, позиция? Това го няма у нас. Навън е друго: ето, Ватиканът излезе, папата изказа отношението на църквата за концерта на Мадона. „Не сме съгласни“, макар че Мадона пак пя. Трябва да започнем да показваме доброто, защото в противен случай нищо добро не ни чака. А стават хубави неща.
0 коментара
Все още няма коментари към публикацията. Бъдете първи и споделете Вашето мнение!