Николай Гундеров е именит български драматург, режисьор и актьор от новото талантливо поколение в българския театър, носител на „Аскеер“ за съвременна българска драматургия – 2017 г. Майстор на текста, човек и автор с невероятно фино чувство за хумор, което блести и в неговата работа на сцената. Завършил Академията за изящни изкуства в Прага, той няколко години наред поставя предимно в различни чешки театри, но пандемията го връща за повече време у нас. Гундеров работи за все повече български трупи - от Народния театър до Габрово и Казанлък. В града на розите режисира за трети път в последните десет години. Идва през 2013-та с „Фенове“ на Елин Рахнев, но особено успешна за казанлъшкия театър и за него самият, е авторската му пиеса „Тримата мускетари“, с която местната трупа печели Наградата на фестивала в Сливница през 2015 г. В Чудомирови празници ‘2023 бе представена премиерата на неговия спектакъл „Марко Тотев в живи картини”, който продължава да се играе в Казанлък, гастролира и в София.
Николай Гундеров е носител на редица международни и национални награди за литература и театър, сред които „Южна пролет“, отличие от Международната академия за изкуство в Париж, награда на Съюза на полските актьорски асоциации във Варшава, наградата за режисура на Академията за изящни изкуства в Прага, наградата за драматургия на международния фестивал „Нова българска драма“, наградата за драматургия на името на Алеко Константинов за "Сатирична stand-up комедия" ‘2023 и др.
В дните преди 24 май той издаде спомени на Филип Трифонов - любимецът от „Момчето си отива“ и „Оркестър без име“. Под заглавието "И един ден, когато стана писател", Гундеров и синът на актьора – Мартин, довършват книгата, започната от Трифонов, с когото са били близки приятели.
- Отново в Казанлък след толкова години...Какво е различното днес?
- Ако има различия, те винаги могат да бъдат видени през чувството за хумор. Площадът е същият, хората са си същите, публиката, може би е същата, но всички ние понякога, ако става въпрос за това изкуство, наречено „театър“, се забавляваме на неща до болки познати или същите, но откриваме нови аспекти, нови гледни точки и ъгли. Спомням си, че при първото си идване в Казанлък се учудих на едно нещо, което много ме разсмя. Разбира се, този град е прекрасен и продължава да бъде такъв, но тогава исках да си купя една казанлъшка поничка и видях, че пред магазина, в който се продаваше, имаше буркан с пудра захар. Но буркана с пудрата захар много приличаше на химикалите в банката – той беше завързан с ластик. И си зададох въпроса, докъде може да се стигне с този ластик?! И сега отидох да видя, дали тази същата закусвалня стои... - не, не стои. Това е различното - значи, няма го буркана с пудрата захар, завързан за ластик...

Авторът на драматургичния текст на "Марко Тотев в живи картини" като актьор в постановката


- Освен режисьор, сте и автор на текста на голяма част от постановките, които режисирате. Разбира ли публиката, така да се каже, какво е искал да ѝ каже авторът?
- Когато публиката се смее, авторът разбира, какво е искал да каже самият той. Когато публиката реагира, как да кажа, както на повечето български представления, където липсват реакциите на смях, а те са много важни... Та, когато някой зададе въпроса - ние много се смяхме, но какво беше посланието?! - аз винаги отговарям – ами, какво е посланието въобще на една усмивка? Ако едно дете се смее, самият факт, че то изпитва радост е послание към този все по-тъжен свят. Аз винаги съм уважавал публиката и за мен тя винаги е била наистина фактор, с който се съобразявам, а не обратното, който пренебрегвам. Защото сме свидетели на много представления, които са пълни с ефекти, с много сценичен пушек, но той е там само, за да закрие скуката. При мен сценичен пушек няма, много се радвам, ако има пушек от ръкопляскания. Хайде, така да го кажа, когато има радост. Уважавам чувството за хумор и смеха на хората. Разбира се, този текст, който тази година предложих в театъра на Казанлък е малко провокативен, защото това не е традиционният тип театър, който познаваме. Ние влизаме в роли и излизаме от тях. Уж говорим по документален начин за един национален герой Марко Тотев, а той, всъщност е част от всеки един от нас. Той е в кръвообращението на българите и на хората, въобще. Ако Вие кажете, че изключвате Марко Тотев от себе си, именно тогава се превръщате в Марко Тотев. Защото той за мен е може би един интелигентен неудачник. Може би неудачниците в нашия живот са хората, които, вероятно имат някакви натрупвания, но не успяват да ги реализират. Няма страшно в това да си един неуспял човек, има страшно в това, да не си човек.
- Говорим за усмивката, по-трудно ли е сега, отколкото преди, да разсмееш хората в залата?
- Искам да отбележа с радост, че в този град направих един спектакъл, който и досега срещам хора, които са го гледали и ми говорят за него. Той се наричаше „Тримата мускетари“ и бе направен в един театър под ръководството на Диана Рамналиева. Аз имах тези условия да го създам. Защото спектакълът не е само в това да прочетеш лист хартия и да го научиш, а просто да гръмнеш конфетата на фантазията и да не се безпокоиш от фойерверките на въображението. Радвам се, че тук работата ми бе свързана с творческа лаборатория, а не с просто изпълнителски някакви ангажименти! След този спектакъл по някакъв начин се опитвам и другите да правя в подобен дух на въображение и на толериране на фантазията, на разширяване кръга на мисълта, именно по въображение на безстрашието. Защото това, което липсва в театъра са точно тези, как да кажа, падащи мостове. Ние всички правим някакви бънджи скокове, но в случая, те са хвърляне във въображението. А то винаги помага да изскочи човек и да изплува над тази пяна на сивотата, в която всички ние живеем.
- Следвайки провокациите на Вашето развихрено въображение, как се движи публиката, не се ли стъписва понякога, какво я стряска?
- Публиката, може би открива различни неща. Някои хора откриват други, други – откриват себе си в това, което виждат. Трети се сещат, може би за примери на такива герои като Марко Тотев. Но за мен е много важно ние да се надсмеем над собствените си комплекси, да се надсмеем на нашите неспособности, да не се притесняваме от това, че можем да бъдем неуспешни. По-важното е да се притесняваме от това, да забравим да бъдем хора. В един спектакъл аз не харесвам никак думата задача, цел, категоризации, етикети, дори – послание е малко опасна дума. По-скоро става дума за вектори, някакви посоки и това са посоките на това да не се притесняваме да бъдем смели в радостта си. Да бъдем смели да се надсмеем над собствените си страхове, над собствените си неудачи, собствения си неуспех, защото това понякога прави човек по-силен. Много са страшни хората, които нямат огледала за обратно виждане. И, понеже отскоро съм на тази транспортна тематика /искам да взема шофьорска книжка/, все повече се замислям върху това, че все по-често се срещаме с хора без огледала за обратно виждане, които виждат само себе си. Е, те наистина са истински повод за смях и дори за присмех.
- В духа на тая транспортна тематика, за къде ще пътувате, сядайки зад волана с новата шофьорска книжка – повече из България или в Европа, в обичната Ви Чехия?
- Болниците са пълни с хора, които имат шофьорски книжки, но не могат да управляват. Аз съм притеснен, не съм много сигурен в това дали ще стана шофьор, но метафорично казано, винаги заставам отдясно, когато режисирам, защото знам, че десният има предимство, като влиза в кръговото движение, особено. По-страшно е да не можеш да излезеш от кръговото движение, защото тогава вече може да отидеш в психиатрията. Но пък, искам да кажа, понеже подтекстът на въпроса е такъв, аз не деля публиката на българска и чешка. За мен публиката е винаги интересна с това, че е неочаквана. Влизат 130 човека с различна професия и образование, а ако представлението е добро, те излизат като един. Ето, това винаги ми е правило впечатление, различните лица на хората, които влизат и едното лице, когато спектакълът е свършил и излизат. Защото, ако вие не сте доволни от едно представление, винаги биха ви върнали билета, но не може да Ви се върне от личния живот час и половина, колкото обикновено продължава един спектакъл. Това се опитвам - със страхове, опасения и понякога с радост, да спестя на хората да имат усещането, че този час и 30 минути е минал незабелязано.
- Как живее един театрален човек с „Аскеер” във витрината си?
- Видях една полезна функция на „Аскеер”-а. Моят тригодишен, вече четиригодишен син, веднъж успя с него да затисне хвърчащи листи. Тоест, самата статуетка е достатъчно тежка, че може да помогне за това някакви листи да не изхвърчат. Как да Ви кажа, аз не си го нося в джоба. Нямам отговор за този въпрос. Това е една от различните награди, които са приятни, няма да лъжа. Но се сещам една случка с него. Като го получих, бях се качил с него в едно такси и един шофьор ме попита за какво е това? – Отговорих, това е за театър. Човекът каза, еми, нищо, все човек нещо трябва да прави..., с нещо да се занимава...
- Наскоро отбелязахме 24 май. Всъщност, какво точно празнуваме на този ден?
- Аз се радвам, че имаме празник на буквите! Защото този празник не е само в тази дата. Това, от което ние страдаме, е именно дефицитът на думи, на умни думи! На добри думи. Затова мълчанието понякога е толкова тежко. Затова понякога мълчанието скрива онова, което думите не могат да кажат. В този ден винаги си мисля за употребата на думите и силата на мълчанието. Понякога с думите се опитваме да скрием /те са като димна завеса/ собствените си страхове и притесняния, използваме ги като неприятни оръжия, но те са и единствената кройка за нашите дрехи, ушити, може би от някакъв небесен шивач, не зная. Но единственият начин е да виждаме в тях онези трохи, които, като в приказката за Хензел и Гретел, да слагаме в тъмната гора и по които да се движим. Честит празник на всички, които могат да употребяват думите... топло!

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"