Режисьорката Надя Асенова: Град без театър е село

- Винаги с удоволствие съм идвала в Казанлък, познавам голяма част от колегите, публиката, харесват ми атмосферата и духът на хората, живеещи тук. Дойдох по покана на директора на казанлъшкия театър Нели Шабанова, за което ѝ благодаря. Зная какво означават Чудомировите празници за казанлъчани. За мен е чест да участвам в тях. Първоначално предложих три варианта за спектакъл, спряхме се на произведението на Емил Брагински и Елдар Разанов „Любов и други бедствия… в офиса“.

- Емил Брагински и ЕлдарРазанов е много успешен руски творчески тандем. Първият е кинорежисьор, вторият е негов сценарист. Те са автори на много любими и известни съветски филми през 70-те години на миналия век, сред които са „Ирония на съдбата“, който навремето пускаха на всяка Нова година, също така „Служебен роман“ и „Гара за двама“. Интересното за тези заглавия е, че те първо се появяват като театрални постановки, а по-късно са екранизирани. Двамата решават, че многобройните театри в СССР имат нужда от комедии, които пряко са свързани с живота, но да не са толкова масови – да се играят от трима до шестима артисти. Тези и други техни творби се оказват еднакво успешни, както на сцената, така и в по-разширения им филмов вариант.

- Преди две години направих „Ирония на съдбата“ със сценографа, с когото работя и сега – Кънчо Касабов.Тогава рискувахме, придържайки се към оригинала, но спектакълът бе много добре приет от публиката. По-възрастната част познава добре бита и живота през онзи период, а младите, макар че имаха въпроси, същомного харесаха спектакъла. Така, както е при представянето на Шекспир – постановката се стреми да възпроизведе всичко характерно за епохата, в коятоавторът е живял.

Що се отнася за „Любов и други бедствия…в офиса“ мисля, че това заглавие не е представяно у нас. Дълго време то „лежеше“ в режисьорското ми чекмедже. По идея на Нели Шабанова адаптирахме текста – героите имат български имена, действието се развива също в държавно учреждение, но в случая – в Националната статистика. Отношенията между героите също са осъвременени в една или друга степен. Мисля, че, благодарение на творческия екип, с дружни усилия, се получи един добър театрален продукт, в чиято основа е добрата история. А тя може да бъде разказана в различни варианти, в различни епохи, напред и назад във времето.

- Екипът е изцяло казанлъшки, актьори от местната трупа. Досега бях работила с двама от тях. Единият е Милен Вангелов, на когото е поверена главната мъжка роля. С него се знаем още от габровския театър, където бях режисьор. Ние се засякохме и в НАТФИЗ. Познавам работата му, работили сме с него поне по три-четири проекта. Другата актриса, с която съм работила, е Светлана Бургазова. Имам няколко представления, направени с нея на казанлъшка сцена. Останалите са млади хора, с които се срещнах за първи път, харесвам ги много. Виждам, че тук са приети много млади и талантливи актьори, предимно от НАТФИЗ и НБУ, които са минали през по-сериозна школа, работили са с преподаватели, които са имена и са създали поколения артисти. В главната женска роля е Анелия Мангърова, която е завършила при проф. Пламен Марков, преди време тя имашеучастия и в киното. Тук имах възможност да я гледам в комедията „Не се обличай за вечеря!“ на Максима Боева. Двете комедии са доста различни – „вечерята“ е фарс, а „любовта и бедствията“ са романтична комедия, затова в настоящата премиера се изисква много повече психология в актьорската игра. Другите колеги са Беатрис Благоева, която има доста години в казанлъшкия театър, и по-младите Мина Стойчева и Тодор Беров, които също имат своя принос в нашето театрално приключение.

- В началото на новия век ситуацията бе много трудна. Отливът от театрите бе голям, след като изчезна инерцията от 90-те години. Парите за култура намаляха, беше студено в залите, нямаше пари за отопление. Тогава разбрах думите на моите преподаватели, че с театър трябва да се занимава само този, който не желае нищо друго да прави. В първият ми щатен театър – габровският, започнах да виждам как нещата започват да се оправят, с малки крачки. После имаше един период на увеличение на възнагражденията на театралите, а след това дойде и реформата, с която трябваше да се преборим, тъй като тогава целта бе да останат, едва ли не, само столичните театри. Политиката бе в по-малките градове да останат само открити сцени. Това бе една дълбоко погрешна политика, защото София и няколко други по-големи градане представляват цяла България. Родена съм в Перник, но съм израснала в столицата. Да, тя трябва да остане лидер, но за мене много важно да се развиват и провинциалните театри. Защото, ако искаме да има публика в тях, тя трябва да се възпита от нас, тружениците в по-малките градове. Категорична съм, че това е много важно. Защото, когатогостуват в други населени места,столичните големи театри или частни трупи не обгрижват нито нуждите на публиката, нито тези, на културтрегерите. Те идват с популярни лица от телевизията или киното, играят представленията си, разсмиват зрителите и после ги забравят. А театралното изкуство, след музиката, като най-комуникиращото, трябва да бъде представяно в цялото си многообразие, тъй като има силен въздействащ и възпитаващ ефект върху публиката от различни възрасти. Моите преподаватели казват: „Театърът не е загинал повече от 2000 години, вие няма да го съборите“. А също така: „Град без театър е село!“. Затова вярвам, че колегите от моето поколение, както и по-младите и по-старите, разбират колко е важно да развиваме театъра в малкия град.

Сега забелязвам повторно завръщане на публиката. Преди пандемията залите бяха пълни, но ограниченията оказаха много негативно влияние. Сега все повече хора отново разбират нуждата от театралния живот, в който те също са основни участници. Хората винаги са предпочитали по-леките, булевардни постановки, но именно държавните и общинските театри успяват да запазят нивото и жанровото разнообразие.

- Като цяло тенденцията е, че има недостиг на съвременни български драматургични текстове. Има една много добра инициатива на Търговищкия театър –там организират международен фестивал „Вълшебната завеса“, който стартира като детски фестивал, сега се обогатява с юношеска проблематика. Правят и един конкурс, наречен „Зелената котка“, по произведението на ЕлизеВилк, позната на казанлъчани с пиесата „Взрив“. Тенденцията е да се предлага драматургия, която да е ангажирана точно с проблематиката на младите хора, което е много добре. За съжаление, излизат текстове, но не всички са благодатни за поставяне. Нужно е още количествено натрупване, за да се пресее качественият продукт. Иначе, в София Яна Борисова има много хубави текстове, коитозапочнаха да се представят и в извънстоличните театри. Теодора Димова, дъщерята на писателя Димитър Димов, също имаше своите изяви с няколко текста. Захари Карабашлиев, който е познат повече като романист, също има своя принос към новата българска драматургия с няколко свои пиеси. Но за пазара тези имена са малко, нямаме автор от рода на споменатата вече Елизе Вилк, например. На мен много често ми се налага да преработвам и драматизирам – предимно български текстове. А, ако има достатъчно добри драматурзи, аз ще мога изцяло да се занимавам само с режисьорската си работа.

- Разбира се, и то не само във връзка с професионалната си дейност!