Книгата „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ на проф. Вили Лилков и журналиста Христо Христов, живял като млад в Казанлък, стана №1 в продажбите за нехудожествена литература на „Хеликон“ веднага след излизането от печат и бързо се преиздава. След София, тя бе представена първо в Казанлък по покана на музеите НПМ „Шипка – Бузлуджа“ и ЛХМ „Чудомир“.
Вили Лилков е професор по физика. Поводът за книгата е личното му дело за оперативна разработка в Шесто управление на ДС № 26201/85.





Проф. Лилков, как преживяхте първата си среща с израза „бивши хора“?



- В детството съм го чувал често, но с годините след следването и промените, които настъпиха, го бях забравил. Когато поисках да прочета досието си в архивите на ДС и служителката ми донесе папката /оказа се случайно, че е моя позната/, тя изрази учудване, че имам досие. Докато ми го даваше, каза:“Ахааа, ти беше от бившите хора!“. Тогава нещо се върна у мен, сетих се, че като малък съм чувал да се подхвърлят реплики за семейството ми: “Абе, остави ги, те са от бившите хора!“. Спомням си много ясно, че когато носех досието си към читалнята, думите „бивши хора“ вече звучаха в съзнанието ми и започнаха да нахлуват спомените ми. Нямах сили да го прочета. Седнах и гледах хората в читалнята, възрастни хора, които се бяха надвесели над овехтяли папки, пишеха с моливи. Беше много странно - виждах нещо, което се отнася до мен, а никога не съм го докосвал. Някой друг е събирал нещо за мен и то по една проста причина, че съм поколението, на т.нар.“бивши хора“. Дълго време, след като се запознах с досието, имах намерение да пиша, но оставих нещата да отлежат. Това се случи 1998-ма година и чак около 15 години по-късно, влязох в архивите на ДС, запознах се с досието на баща ми, запознах се със сведения, които има за дядо ми и след това, когато влизах в архивите на ДС-Видин, видях цялата си фамилия. Всичките, бивши хора. Национализирана собственост, бивши търговци, банкери, никой от тях не беше се занимавал с политика, но за тях клеймото „бивши хора“, е сложено заради това, че са били обявени за класови врагове на БКП.


Каква е била съдбата им след т.нар. „Деветосептемврийска революция“, която, още единодушно не можем да наречем просто „преврат“?


- Най-различна е била съдбата, защото родът е бил много голям. Всички минават през национализацията, отнети са им имуществата. Една част са изселени, други, които са служили в царската армия, са минавали през концлагери, отнемат им се на всички пенсиите, забранено им е да работят, просто са отделени в една графа на доизживяване, буквално. Това не е съдбата само на моето семейство, а стотици, хиляди хора в България, които от български елит, само за няколко години се превръщат в една прослойка, запокитена на дъното на обществената пирамида. На върха се изкачват други хора. Всъщност, ДС нарича тези хора „бивши“, защото те са обречени само на доизживяване, без никаква перспектива, да заемат някаква ключова позиция и да играят някаква ключова роля в нашето общество. Разбира се, опозицията на „бившите“ хора, са „новите“ хора. Те не случайно се наричат така. И в литературата, дори, в искторията, хората, които идват да управляват и се възпитават в условията на комунизма, са наречени „нови хора“. Ние с колегата Хр. Христов, сме казали в книгата и откъде се появават новите хора, какъв е техният генезис. И в последствие, те къде са в обществото.


И какъв е той? – при тях сигурно се е случило обратното, от низините са скочили на върха на обществото?


- Точно така, с обезглавяването на елита се появява един вакуум, който моментално е запълнен от хора без биографии, ако трябва да сме точни, по-голямата част от тях, имат биографии, свързани с комунистическото и партизанското движение. Някои, определено са директно агенти на Коминтерна. Те нямат отношение към елита, към Възрожденския български елит и са предимно от най-нисшите класови прослойки на обществото преди 1944-та година. Между другото, партизанското движение, откъдето тръгват по-голямата част от „новите хора“, е селски феномен в България. 90 процента от партизаните във всички отряди, показва справката ни, са родени на село и с образование по-ниско от основното.



Има ясна тенденция в образователния ценз на „новите хора“?


- Категорично! Те са без образование или с по-ниско от средното. Разбира се, имало е и един градски комунистически елит, но той е бил много тънък и голяма част от тези хора, да ги наречем, „градски комунисти“, след първите години се оттеглят. И градските социалдемократи се отдръпват от Комунистическата партия, от активна роля в нея. На тяхно място идват хората без биографии.


Оказва се, че българската „работническа“ революция, е всъщност селска?


- Определено. Знаете, че 1944-та ни заварва с огромен процент селско население. Но са живи и спомените от годините след Освобождението, когато масово селското население заграбва чужди имоти, но това е друга тема....Обаче, споменът, да получиш нещо, което не е твое, е бил жив. Тези маси предвидливо усещат „Новото“ време и пълнят Отечествено-фронтовските клубове. Те нямат общо вече нито с комунистическото нелегално движение, нито с Възрожденското ни минало, а просто хора, от които новата власт се нуждае, които служат за нейна основа.



По марксическата терминология, появява се нова „социална база“...?


- Да, идва нова маса от хора, която започва да се бори много яростно за привилегии. Животът в първите години след 9-и септември, започва да се организира на принципа на привилегиите и на получаването. Започва удостояване с постове - учителски, професорски титли, военни. Дават се пенсии, почва материална и финансова подкрепа на новия елит, масите предвидливо усещат, че е дошло тяхното време и почват да обслужват новите властимащи. Това е хранителният организъм на номенклатурния елит.


Когато се разровихте активно в архивите, изненада ли ви с нещо достоверната паралелна реалност, за която само бяхте чували до тогава – какво се случи с Вас самия, докато изследвахте докуменитите?


- Общото впечатление, което получих, е за една изключително стройна система, по която е работено, ДС не трябва да се подценява. Отварям скоба: разглеждали сме документи, свързани само с Политическата полиция, казаното в книгата ни, е свързано предимно с нея. Тя е тази, която се занимава с въдворяванията в лагери, с изселванията, с политическите процеси. Имало е и друга част от ДС, която не сме изследвали. Дейността на политическата полиция е била подчинена и основана на тежки комунистически постулати. Не случайно, много от отчетите на ДС и конференции техни, подчертават, че ДС е Изваденият меч на революцията, а нейните служители са тройни, четворни комунисти, болшевишки чекисти. Цитирам думи от техните документи. Това е армия, която е организирана по модела на ЧК и после - на КГБ. Тя работи безкомпромисно по методите на Дзерджински – „с хладен ум и горещо сърце“. Това са хора, които не са се отклонявали и на сантиметър от основните догми от времето на Вълко Червенков и Антон Югов, до времето на Тодор Живков. Политическата полиция е служила директно на Живков, ние сме цитирали спомените на Ангел Солаков, в които той казва, че като министър на МВР и като шеф на ДС e докладвал само и лично на Тодор Живков, няма спомен да е докладвал за деността си на Министерски съвет.


Развенчавате митът, „Живков не е виновен“?



- Това е митологията, която всеки диктатор създава около себе си. Да не забравяме, че комунистическия режим в България е тоталитарен режим. При него всичко е концентрирано – и властта, и силата, и митологията, в една личност. Този мит трудно ще се развенчае, много дълго за него трябва да се говори, това историческо наследство трябва да се изучава в училище, защото и до ден днешен истината не е казана, ние я поднасяме на части. Може би силата на нашата книга, е че сме цитирали документи на ДС, има цитати едно към едно. Около 1200 цитирания има в книгата, от тях над 1000 – документи на ДС.


Оставили сте фактите да говорят сами?


- Не съм историк, но винаги съм смятал, че историкът следва да съобщи, не би трябвало да коментира надълго и широко. Това е силата на нашата книга, ние съобщаваме какво се е случило. Но също и разказваме за онова време през съдбите на много хора. Описали сме съдби като представителни за отделните слоеве от обществото. Военни летци, генерали, философи, университетски преподаватели, инженери като бащата на Христо Явашев – Кристо, например. Все „бивши хора“. Явашев е национализиран, остава да работи във фабриката като технолог, обвинен е в саботаж, влиза в затвора и е изгонен от Габрово.


Това ли е схемата: национализация - обвинение в саботаж - затвор?


- Перфектно разработена стратегия: отнема се имуществото, оставаш да работиш, защото новите хора нямат опит, използват те известно време. Когато новите управляващи, поради неграмотност допускат грешки, се обвинавят бившите собственици, че пречат. Това е масовата съдба на много бивши хора.


Вие открихте ли доноси от „нови хора“ срещу Вас като „бивш“ човек?


- Досието ми не е предмет на книгата, а само повод за интереса ми към темата. То е типично за досие на потомък на бивши хора-досие на човек, който прави едно „вражеско“ изказване, записано при подслушване. Аз съм университетски преподавател. В такива случаи, по правило, щом има потомък на „бивши“ и е факт негово изказване, се прави досие. Тази личност трябва да се прегледа. Важното е това, че моментално се намират десетки хора, които започват да оглеждат обекта на ДС – студенти, които следят за идеологическата чистота на моите изказвания по време на лекции; приятели от провинцията, които са маршрутирали, за да ме посетят в София с определена задача; агенти от студентската младеж, които да ме посетят навън; колеги от Катедрата; колеги, с които работя професионално. От всякаква посока се проверява обектът.


Кога става това, не беше ли тогава Перестройката?


- 1984-1988-ма година. В 1989-та досието, след като е било профилактирано 1988-ма, предполагам, че е преглеждано във връзка с промените, доколко този обект може да бъде използван и манипулиран. За себе си нищо интересно не съм установил, но това е била невидима система, която като паяжина е обграждала всеки един човек, попадал в полезрението на ДС.


Очевидно, още не сме се освободили и от обстойното обглеждане, и от изплуването на „нови“ хора от низините към върховете, каква е Вашата надежда за освобождението ни от механизмите на ДС днес?


- Разбира се, че виждам надежда! Изходът е да се говори, да се разказва, да се пишат книги, да се правят филми, но да се говори просветено. Ние подведохме под един знаменател абсолютно всички хора, имали отношение към ДС. А, има доносници, и доносници. Такива жестокости са прилагани спрямо хора-врагове, за да бъдат принуждавани да доносничат, някои са подписвали, но не са дали нито един донос. Има и други, които са отивали да доносничат по линия на вътрешно убеждение и потребност, преигравали са, дори са подтиквали обектите, които следят, да извършват действия, за да създават материал за доноси. Водещият офицер на един тв-водещ, например е бил отвратен от доносите на обекта си, който по лична инициатива наблюдавал свои колеги, към които ДС не е проявавала интерес. Затова трябва да се говори с документи и факти. Защото има и други хора, които действително са работили за националната сигурност. Не трябва да подвеждаме всички под един знаменател. Имало е дори хора от ДС, които не са и знаели, че има термин „бивши хора“, такива които чрез книгата разбраха, че са били от бившите хора, с потенциална опасност, животът им да е бил провален както на други, запокитени завинаги в ъгъла. Голямата част от „бившите хора“ са се капсулирали в своята среда, трудно е било да вкараш външен човек сред тях, което е дразнело много ДС. Те са били съсипани, но не са били озлобени, запазили са своите човешки ценности. Приели са го като собствена съдба, изживяна с достойнство.



Диана Рамналиева, автор във вестник "Трибуна Арсенал"

Интервюто е от новия, 163 брой на вестника.